Трио Владигерови

Музиката е тяхната същност. Тя тече във вените им, изпълва ежедневието им и ги захранва духовно. Това е бързо скицирания образ на Екатерина, Александър и Константин Владигерови. Внуци на Панчо Владигеров и деца на Александър Владигеров, те продължават достойно семейната традиция като ревностно бдят да запазят почитта към предшествениците си без да остават в тяхната сянка на величие.

За трио Владигерови музиката е дълбоко чута и осъзната, защото независимо дали бива изпълнявана или композирана, те се въплъщават в нея и я превръщат в свое житейско кредо. Наследници на изключително голям музикален талант, те блестят заедно и по отделно. Екатерина впечатлява с изключителната си клавирна дарба. Александър с уникалната си способност да възпламени публиката, а Константин с прекрасните си композиции и аранжименти. Водени в работата си от един съзнателно търсен перфекционизъм, те не се притесняват да се впускат в музикални авантюри, като умело прекрачват жанровите граници по пътя си и достигат до блестящи музикални постижения.

Като деца имахте ли интерес към музиката?

Александър: Аз бих казал, че това е дарба, семейно наследство и път, който е предначертан. Подобно на всички деца, ние имахме различни желания, едно от които бе да играем футбол. Като цяло много обичахме да пеем. След това дойде силното ни влечение към ударните инструменти. По-късно, баща ни много държеше да свирим на пиано. Започнахме с пиано на 6 годинки, но като цяло за да може да кандидатстваме в музикалното училище, трябваше по-бързо да си изберем по една духова свирка.

Екатерина: Тогава в музикалното училище имаше определени бройки, разпределени за всеки един инструмент. Случайно се оказа, че за тромпета и кларинета е имало свободни места. Поради тази причина се ориентираха към тях.

Катя, вие сте им били пример за подражание и имате определена заслуга за тяхното въвличане в музиката. Как виждате това ваше въздействие?

Екатерина: Аз не мисля, че някой тях може да ги въвлече в нещо, ако те самите не искат. Ако това е станало, то е било спонтанно. Наистина, това, което си спомням е, че бяха малки и свиреха на духовите инструменти. Аз им показах едно джазово парче, първото, което те са свирели, това беше „Хамелеона“ на Хърби Хенкок. Показах им го на пиано и от тогава те започнаха да си го свирят със съученици. Тогава, в годините на промяната, за пръв път в градинката на „Кристал“ в София започнаха да се появяват улични музиканти. Те си направиха група и започнаха да свирят с нея на улицата. От там всъщност се запалиха по джаза.

Александър:  По принцип, от баща ми имаме тази голяма любов към Гершуин. С него сме свирили страхотни композиции и от там идва тази закалка.

Тук искам да ви попитам дали е лесно за хора като вас, които сте потомци на колосални музиканти – Панчо Владигеров (дядо) и Александър Владигеров (баща), да се отърсите от тази фамилна обремененост и да успеете да намерите и да изградите своя собствена творческа линия?

Екатерина: Мисля, че това е индивидуален творчески процес при всеки един човек. За някой е много трудно, при други става от само себе си. В нашия случай, за себе си мога да кажа, че аз изобщо не съм се опитвала. Никога не съм посягала да композирам, защото никога не ми е идвало от вътре. Нямала съм потребност и съответно не съм имала комплекси.

Докато при момчетата, то си потече от само себе си. В момента, в който потекат идеите, потича и потребността да правиш своя музика. Това е спонтанно чувство и в подобен момент, ти не си мислиш да се сравняваш с други, защото това е ударение с висше. Просто оставаш верен на вътрешната си потребност и я следваш без да мислиш какво е направено от другите и ти къде се намираш между тях.

Александър: Аз бих добавил, че за да се доразвие една творческа линия и за да не бъде сравняван с предците си, човек трябва да извърви един творчески път. Някои го постигат по-рано, други не го достигат, а трети вече вървят по него. Трябва да си изсвирил много неща и тогава вече хората могат да кажат: „Е, това наистина е неговия саунд, неговото мислене, неговата нотка.“ Въпрос на време е открояването от подобно музикално наслагване. Баща ни също се е откроил от неговия баща Панчо с превъзходните мюзикъли, които създава.

По случай 85 годишнината от рождението на нашия баща, през април ще излязат трите негови мюзикъла на диск: „Червената шапчица“, „Веселите градски музиканти“ и „Вълкът и седемте козлета“. Те ще имат много интересна обложка и ще бъдат съпроводени с текстовете към тях.

Екатерина: По повод на вашия въпрос, искам да кажа, че дядо ни се ражда през 1899 година и догодина ще се навършат 120 години от рождението му. За тези години, три поколения вече сме музиканти. Нека да не забравяме брата близнак на дядо ни – Любен, който също имаше син музикант, който за съжаление почина рано. Под шапката на тази голяма фамилия, всеки някак си си е имал и собствена линия, независимо, че почитта към делото на дядо ни Панчо е била за всички приоритет, но вътре в този огромен приоритет, таланта си е намирал свои пътечки в лицето на баща ми, в лицето на брата близнак на дядо, а сега и при момчетата.

Аз, както вече казах, никога не съм имала потребност да пиша музика, но откакто сериозно се занимавам със себе си като музикант, възприемам ролята си като задължение да се свири автентично музиката им. За мен е много важно, по най-перфектния начин да представиш това, което например дядо е мислел. Бидейки изпълнител на семейна музика, имаш много повече отговорности в сравнение с другите изпълнители и нямаш право да го правиш посредствено. Това е моето задължение и дори когато свиря парчета на момчетата винаги имам това отношение. Искам да бъда абсолютен перфекционист.

Между другото, вие наистина се справяте и в това се убедих, докато свирехте „Господско хоро“, което е изключително трудно за изпълнение. Тук искам да вмъкна думите на самия Панчо Владигеров, който на коментарите, че оркестрациите са му много плътни отговаря: „Аз пиша тъй, че да има хляб за всички музиканти…“ Питам се обаче, как се прави аранжимент на подобно произведение?

Екатерина: Коси чак сега посегна към този акт да прави аранжимент на дядо си, а това все пак им е петия албум.

Константин: Това идва с времето. С първите албуми не можех да посегна да го направя. По принцип, за един пианист каквото и да свири от Панчо Владигеров е много трудно да бъде изпълнено.

Екатерина: Трябва да си навлязъл в едни по-дълбоки води за да си позволиш да пипаш в тези оркестрации.

Това определено изисква виртуозност. Въвличайки виртуозността в разговора ни, отново ще се върна към една случка споходила Панчо и Любен в Берлин. Когато някой ги търсел, те питали: „Кого търсите? Виртуозът или геният?“ Вие позволявате ли си такива закачки?

Константин: Ние сме щастливи, че свирим и можем да интерпретираме тяхната музика, но до такава степен не сме стигали.

Екатерина: Те много работят заедно и се допълват. Щом имат идея, веднага си я казват и взаимно я обогатяват. Аз не мисля, че те много се разграничават един от друг и в свиренето, и в аранжиментите и в концептирането на музиката.

Kой от двамата обикновено подава музикалната идея? Има ли доминиране?

Александър: Сега може би повече Коси го прави, защото за последните дискове той повече работи. Импулсът е различен. Той подава повече за композиции, аз подавам повече за концерти, Кетхен (Екатерина) за работата. Заедно работим. Така е най-правилно да се каже.

Много ми хареса контакта, който имате с публиката и начина по който въвеждате музикалните изпълнения. В този смисъл, искам да направя една препратка към музикалното произведение „Луд гидия“ на дядо ви, което е по стихове на Пенчо Славейков и да ви попитам кой от двамата се вживява по-естествено в тази роля?

Екатерина и Константин: Можем да кажем определено, че това е Александър, който е два пъти луд и два пъти гидия.

Александър: Така е, но пък и хумора си допълваме. Всеки дава по нещо. Аз не мога без тях. Идеята се ражда заедно.

Между другото, вие го носите този хумор от дядо ви Панчо, който е бил пословичен с това си чувство…

Екатерина: Баща ни също имаше изключително чувство за хумор и можеше да ви срине с вицовете си в продължение на дни. Тъй като, вече стана въпрос за семейното влияние и отърсването от него, то ако има един много характерен белег, който и през трите поколения е запазен, това е чувството за хумор, което прелива в музикалните произведения. Трябва да добавя като характерна запазена черта и мелодичността, която разбира се е в различна стилистика, но остава водеща.

Александър: … и народните ритми. Те са и при баща ни, и при дядо ни, а ние от тях се учим за да можем да боравим с тях и да ги използваме като средство при музицирането ни.

Пак през призмата на хумора искам да въведа следващия си въпрос като използвам една случка. Един студент е попитал дядо ви: „Какво значи да си известен?“ , а той отговорил : „ Много е важно да те знаят от Драгоман нататък!“ За вас така ли е?

Константин: Ние често си припомняме този анекдот и констатираме,  че за нас като музиканти, които вече 20 години сме извън България е по-важно да те знаят от Виена нататък.

Екатерина: Ето сега, вие спомагате това да стане и от Атлантика нататък.

Александър: Нашите дядо и баща не успяха да стигнат до Америка, колкото и да ми е тъжно. На баща ми това беше мечта. Имаше покана от Ленард Бърнщейн, но не го пусна системата. Панчо Владигеров също не успя да дойде в Америка, макар че е първият българин, който е изпълняван на този континент. Ние като трето поколение успяхме да го направим.

Екатерина: Сега светът е съвсем различен. Глобализира се и ние имаме огромното преимущество, че живеем в годините на интернета. Това спомага много по-бързо информацията да се разпространява. Интересно ми е, ако по времето на нашия дядо съществуваше интернета, какво щеше да бъде. Имайте предвид, че той е станал изключително популярен в Европа и в Америка в един период, когато е имало само грамофонни плочи, радио и изпълнения на симфонични оркестри. В младите си години със своя брат близнак, те са имали много интензивна концертна дейност в България. Ходели са навсякъде, по градове и села, където я е имало пиано, я не е имало и където я е имало транспорт, я не. Кара ли са ги някои пъти с военни камиони за да направят концерта си. Те непрекъснато са свирели собствени неща и такива от световни майстори. Много активно са популяризирали класическата музика в България. Все пак говорим за годините в началото на 20-ти  век.

Вие в коя голяма зала на Америка бихте искали да свирите?

Александър: Карнеги хол или Линкълн център. В Линкълн център сме присъствали на концерти и се впечатлих много. Ако трябва да свиря в Америка, бих предпочел да е на клубно ниво. Имам желание да направим няколко концерта в големите клубове, защото това е живото изпълнение носещо духа на джаза, който за нас като инструменталисти е много важен.

Константин: Аз се чувствам добре навсякъде. Когато е хубава сцената и хората искат да ни чуят, това е страхотно. Дали е в клуб или в хубава църква, или в класическа зала – няма значение.

Екатерина: Аз не мога да кажа. За мен няма големи и малки сцени. Всяка сцена е голяма, щом двама или трима души са дошли да те слушат. Разбира се, има комфортни зали, където всичко ти е уредено. Имала съм късмета да видя концертните зали в Япония, където говорим за невероятна уреденост, точност и комфорт, но това не означава, че всеки път трябва да бъде така. Има зали, където си добре платен и се чувстваш комфортно като изпълнител и има зали, в които ще се измъчиш, докато изобщо стигнеш до там, когато нямаш елементарни условия, но въпреки всичко, това остава на заден план. Когато си излязъл на сцената и хората са вперили очи в теб, залите се изравняват.

Това, което мен ме е впечатлявало е, че в началото на концерта, хората не се познават. Някои ни познават нас, други са чували фамилията, но не са ни слушали. Виждаш една отдалечена маса от индивиди, които не са се сработили нито един с друг, нито с теб и чакат. Някои започват да реагират едва на третото произведение, други още са резервирани, трети искат да реагират, но не смеят. Чудото се случва, когато всичките тези хора се почувстват комфортно един с друг и от цялата тази отделна маса от хора се получава една цяла енергия, която излиза от теб, обединява ги тях и се връща пак към теб. Това днес се усети към края на концерта. С всяка следваща композиция, те все повече се сприятеляват с твоята музика и един с друг. В това е магията на изкуството, независимо дали е театър, дали е музика, дали е балет. Важното е всички да се обединят в една енергия и да им стане леко на душата. Това се връща при теб като изпълнител и те кара летиш.

Попитахте ни дали сме изморени. Сигурно е така, но в момента това не се усеща. Като видиш този блясък в очите на хората, че си ги направил щастливи и си ги откъснал от реалността… това дава мащаба на сцената. Дали е Карнеги хол, зала България, Мюзик Ферай или църквата „Св. Иван Рилски“ в Монреал, където днес свирихме, ти въобще не мислиш за това.

Другото неизвестно в тази професия е, че никога не знаеш как ще тръгне един концерт, защото концерта  го прави и публиката. За мен това е определението за сцената – общуването между този, който е на нея и тези, които го гледат. Това е един абсолютно реципрочен процес с обмяна на енергия, която се движи във въздуха.

Александър: Аз искам да добавя, че винаги ми е било мечта да свиря в храма „Св. Александър Невски“ в София, но нашата традиция не позволява в духовен дом да има живи инструменти. Сега обаче като свирихме тук в тази черква имаше нещо духовно и много различно.

Когато работите заедно, как се отнасяте към конструктивната критика помежду си?

Екатерина: Има критика, но си я понасяме. Общо взето се съгласяваме. Не сме имали досега случай, в който един да си държи на едно, друг на друго. В крайна сметка, единия приема, че другото е било по-правилното.

Има ли някой от вас, който по-трудно бива убеден?

Александър: Понякога, аз съм по-труден за убеждаване. Тук трябва да се види за какво става въпрос – за стила или за начина на интерпретация. Оттук идват и различните мнения сред публиката и един и същи концерт бива оценен различно, защото всеки го е възприел по различен начин.

Екатерина: Когато става въпрос за класическа музика, моето мнение надделява, когато е за фолклор или за джаз, тяхното естествено, защото всеки си е специалист в някаква област, но общо взето верните решения в музиката не са много. Критиката идва оттам, че понякога не си чул нещо толкова добре, както успява да го чуе страничното ухо. Когато търсиш вярното звучене, то се напипва. Ако си музикант знаеш, че няма много други пътища.

Докъде искате да стигнете?

Александър и Константин: Да продължаваме да работим и да пишем музика. Да следваме пътя, който сме поели.

Екатерина: Докъде искаме да стигнем? Не знаем. То е написано някъде и може би не е хубаво да бъде научено предварително. Аз смятам, че е важно за всеки един творец да достигне до предела на собствения си потенциал и го пожелавам на себе си. Това, което ти е заложено в гените и това, което ти е дадено от Господ като природен дар, трябва максимално да бъде развито. Повече от това, никога няма да имаш. Колкото ти е дадено, толкова може да имаш. В предела на собствената ти сили е отговорността да разгърнеш максимално собственото ти дарование без значение то дали е малко или голямо. Важното е да осъзнаеш, колко можеш да извадиш от себе си и наистина да се постараеш да го направиш без да се сравняваш с другите. Престъпление е пред теб самия и пред Господ ако не го направиш и не стигнеш дотам, докъдето ти е предопределено. Човек трябва да се напъне да изкара от себе си максимума, на който е способен.