Виолета Михайлова

Първата ми среща с Виолета Михайлова и нейните произведения на изкуството беше на ежегодния Салон на приложните занаяти, който се организира всяка година преди Коледните празници в Монреал.

Спомням си, как обхождайки щандовете с експозиции, в един момент погледа ми бе грабнат от нейната керамика, въплъщаваща в себе си българското, но същевременно обогатена и разчупена от креативността и естетическите търсения на създателката си.

Възпитаничка на националното училище за приложни изкуства „Професор Венко Колев“ в Троян, Виолета остава вярна на грънчарския занаят. След установяването си в Канада, тя създава собствено ателие „Арт ВМ – Студио за керамика“. Мотивирана да радва с функционалните си произведения любителите на приложните занаяти в Квебек, тя умело преодолява вече трета година всички трудности свързани с управлението на собствената си компания и налагането ѝ на пазара.

Виолета възприема предизвикателствата като нейна отправна точка за действие. Страховете ѝ не са свързани с това да не допусне грешка, а по-скоро да не изневери на интуицията си, която е нейния най-верен пътеводител.

Дейна по природа, тя управлява фирмата си прагматично без да се ограничава само с ваенето на съдове. Ателието ѝ е отворено за всеки, който би искал да усвои този стар занаят. На своите ученици Вили казва, че работейки с глината, човек трябва да влее в нея част от душата си и като пример за подражание във всеки предмет направен от ръцете ѝ, тя влива част от своята душа.

Откъде се зароди любовта ти към керамиката и защо я избра за своя професия? Има ли традиции в семейството ти?

Така се получи вследствие на обстоятелствата. Когато трябваше да избера къде да продължа средното си образование, бяха много на мода езиковите гимназии. Готвейки се за изпитите за средно училище, два месеца преди те да протекат, замениха изпита по литература с тест по български. Тогава реших, че тъй като мога да рисувам ще кандидатствам в художествена гимназия. Училището в Троян беше единственото, където изпитите бяха най-късно и имах три месеца за подготовка. Трябваше да се подготвя да рисувам с молив, да правя живопис с бои и да създам скулптура.

След като ме приеха, благодарение на класния ни ръководител, който беше четвърто поколение грънчар, любовта ми към това изкуство стана истински голяма. Той работеше на частно и изпичаше нашите работи. Тези от нас, които бяха добри, работехме за него и това допълнително ни стимулираше.

Аз обичам занаята си. Едно от силните ми качества е, че съм много сръчна с ръцете. След като завърших средното училище, не успях да вляза в академията, но си казах, че с нея или без нея, мога да си направя ателие. Започнах от нулата, защото не съм от семейство на грънчари. В родния ми град Карлово нямаше грънчари.  Работех различни неща за да успея да събера пари за да си изпека керамиката. По този начин си направих първата изложба. След това, малко по малко, започнах да продавам нещата си.

Спомняш ли си какво беше първото ти грънчарско колело?

Първото ми колело беше направено по мой чертеж от дърво. То беше много примитивно. С него работех докато ми отлеят следващото колело. В България нямаше магазин, в който да отидеш и да си купиш каквото ти трябва. Там всичко се правеше от някой майстор. В Карлово нямаше такива. Аз имах контакти в Троян.

Накъде потегли след като завърши средното училище?

Върнах се в Карлово и си направих ателие вкъщи. След това постъпих в университета в Пловдив, където завърших туризъм. По време на следването ми, работех и учех. Това ми помагаше да бъда финансово независима като студентка. Имах клиенти в Пловдив и изработените от мен неща ги продавах в няколко бутика.

Университетското образование ми даде управленчески знания. Аз съм човек на изкуството, но не съм разсеяна, както обикновено ни възприемат хората.

След като се установих в Монреал, се записах в една програма за създаване на предприятие (Création d’entreprise) към търговския факултет (НЕС) на университета в Монреал. Установих, че тук всичко е много различно. Никои не ти дава информация и сам трябва да се бориш. Тогава си казах си, че веднъж вече успях в България и сигурно ще успея и тук. Доволна съм от успеха ми за тези три години. Напредвам, но съм далече от това, което бих искала да бъда.

Преди колко време стана член на Задругата на занаятите в Квебек (Le Conseil des métiers d’art du Québec)?

Станах член през 2015 година. Това беше условие за да мога да участвам на салона на занаятите (Salon des métiers d’art). Дали да бъда професионалист или начинаещ беше въпрос на пари. Аз казах, че няма да си пренебрегна пет годишното образование и 10 години опит като грънчар и си платих таксата за професионалист.

За да станеш член трябва да представиш изделията си, а за да ги представя, трябваше да си създам ателието. С две думи започнах отзад напред.

Започнах с подготовката докато още учех. Проучването на пазара реално става, когато клиентът е на щанда. Нищо не ти дава по-точна информация от самия него.

Откъде произлиза този твой предприемачески хъс?

Аз не обичам да влизам в рамки. В България съм работила в частния сектор, както и в държавния. Не ме устройваше нито едното, нито другото. Работех на няколко места едновременно и винаги продължавах да се занимавам с художествената керамика.

Аз съм много инатлива и не обичам да губя. Далече съм от мисълта, че съм най-добрата, но винаги се стремя да направя нещо, което е по-добро от това, което съм постигнала до момента. Това е моята индивидуалност. Достатъчно ми е някой да ми каже, че нещо не може да стане и аз ще се постарая да му докажа обратното, като го направя.

Възможността да работя за някой друг или да съм част от един екип, който споделя едно общо ателие не ме пленява. Предпочитам да ми е по-трудно, но да знам, че сама съм си го направила. Ако загубя, приемам загубата си и я приемам, защото това е мой проблем. Аз съм допуснала това да се случи. Когато спечеля, изпитвам удовлетворение, защото аз сама съм стигнала до успеха си.

Много осезателно е предпочитанието ти за самостоятелна изява и признание. Каква е причината, която те тласка да се стремиш толкова осъзнато към тях?

Давам си сметка, че всичко е въпрос на среда и житейски опит. От млада разбрах, какво означава да работиш за себе си. Когато постигаш нещо и резултатът е позитивен, това ти дава мотивация да продължиш. Когато реших да дойда в Канада, аз си продадох ателието и си казах, че там ще правя нещо друго. Тръгнах с мотивацията, че мога.

Пристигнах тук без да говоря изобщо френски. Установих, че за да работя като управленчески кадър, трябва да се конкурирам с местните. Реално погледнато, това не мога да го направя, защото за подобни позиции се търсят хора с опит и знания от тук. Другата алтернатива беше да работя нещо, което не съответстваше нито на опита ми, нито на очакванията ми за заплащане на труда ми. Тогава се огледах и си казах, че ще се върна към керамиката и ще си направя ателие.

Това е нещо, което много обичам. Керамиката смесва всичко, което имах като опит. Била съм и продавачка и изпълнителен кадър. Когато работиш за себе си, ти само сменяш шапката, което ти дава страхотна свобода. Много е трудно, но е разнообразно.

Моето ателие ми позволява да работя според настроението ми и най-голямото удобство е, че си управлявам времето сама. Когато имам проблем и вляза тук, всичко забравям.

Това е доказателство, че ателието ти е твоето вътрешно аз. То е нещо, което те успокоява и което те мотивира…

Това, което ме мотивира са клиентите ми, които се връщат постоянно. Имам такива, които за трета поредна година го правят. Имам клиенти, които идват на Салона на занаятите през зимата в Монреал и през лятото в Квебек. Аз не съм привърженичка на рейтингите. За мен, най-голямото удовлетворение е да видя, че хората купуват и се връщат отново.

Това ли е твоето удовлетворение?

Все още съм далече от това, което искам да стана, но съм сигурна, че искам да остана малка фирма, но да бъда доволна, защото разширяването на фирмата ми е нещо, което не ме блазни. Моят бизнес модел е доста различен от това, което ни учат на теория и поради тази причина съм си направила свои модел. Аз съм страшно интуитивна и се водя от интуицията си. Всеки път, когато не съм я послушала, винаги съм съжалявала. Следвам винаги това, което ми говори сърцето и след това правя анализа. За себе си.

Говорейки за бизнес модела, когато стартираше беше ли си направила бизнес план, който всеки предприемач е желателно да има като проекция на бъдещото му развитие?

Не, защото всичко непрекъснато еволюира и бизнес планът не ми е необходим. Вярно е, че и в университета ни учеха, че трябва да имаме такъв. Аз мисля, че той е нужен, ако основаваш голямо предприятие, което стартира на високо ниво и му е нужна голяма инвестиция. Аз започнах моята дейност, като се самофинансирах. Започнах малко по малко с неща, които са ми абсолютно необходими за работата, като постепенно прибавях за да се разраствам. Започнах с едно колело. Сега вече имам второ. Всяка година инвестирам по малко.

Това, което мога да кажа за момента е, че всичко, което имам е абсолютно мое и не съм длъжна на никои, което ми дава страхотна свобода. Това обаче има своята цена. Не си правя ваканции всеки сезон. Смятам, че все още се намирам в началния стадий на развитие.

Програмите, които са свързани с финансиране на изкуството предлагат суми, които не са достатъчни. Когато започнах, аз знаех, че една година ще работя без финансово обезпечаване, защото трябваше да си плащам наема. Иска ми се по-бързо да се развивам, но е трудно. На теория ти трябват поне три години, на практика около пет. Мотивирана съм и ще издържа, но е много бавно. Аз си направих модел за работа. Той е моя наръчник към който се придържам. Какво предлагаш, на кого го предлагаш, какво искаш да печелиш, кой ще ти е партньор и т.н.

Това, което тук много ме мъчи е, че в България имах среда и контакти, докато тук нямам никои.

Това ли е най-голямата ти трудност?

Много е трудно, когато си сам и когато те виждат, че си способен. Колкото повече се опитват да ме спрат, толкова повече това ми говори, че съм по-добра от тях. Не е лесно да членуваш в Задругата на занаятите. Те са много любезни, но в момента в който видят, че си им конкуренция винаги ще намерят нещо много дребно, което да го споменат с цел да ти покажат, че не си идеален. Аз обаче винаги се интересувам и искам да знам какво те виждат като недостатък за да го коригирам и да бъде перфектно. Никога до сега не съм имала случай в който работата ми да не е одобрена, но ми е мъчно, че винаги ми правят коментари за работата ми и лансират местните.

Аз претендирам, че съм много добра когато точа глината и не мога да скромнича, защото знам, че го мога. За всеки салон на занаятите се минава през жури, което оценява изработеното и те допуска да вземеш участие. Това е гаранция за потребителите, че всичко, което представяш отговаря на изискванията на Задругата на занаятите. 

Друга трудност е, че тук сама трябва да търся местата за изява. Никой не те насочва и не казва къде да се представиш.

Предприемаческата работа включва различни роли. Какво най-малко ти допада в тези ти разнообразни задължения?

Това, което много ме уморява е бюрокрацията, която ми отнема много време и след това не ми се твори.

Какви са ролите, които трябва да приемеш за да се справяш с всичко, което се изисква от човек, който се е нагърбил със собствен бизнес?

Трябва да разбираш от всичко. Сама си направих сайта. Сама подготвям снимките на моите произведения.

Много е важно да знаеш какво искаш. Когато знаеш, какво искаш, намираш начин да го постигнеш. Ако не можеш, търсиш външна помощ, защото е нормално да не си в състояние всичко да направиш сам.

Това означава, че трябва да работиш в партньорство. Кой е главният ти партньор?

По принцип това е Задругата на занаятите, която е най-голямата институция, подпомагаща всички занаяти. Те предлагат допълнително обучение и информация, която ти е необходима. Например има сесии за авторското право. От тази гледан точка, аз съм много доволна, че съм член на задругата.

Иначе, все още не съм стигнала етапа, в който да получавам поръчки от големи фирми и да си партнираме.

Как правиш проучването на пазара?

Мисля си, че тук много ми помага образованието ми по туризъм, защото учехме как да изследваме поведението на туристите. Естествено, житейския ми опит също е много важен.

Трупам опит с всяко представяне. Аз съм все още бебе на канадския пазар и всичко започвам от начало. Не че не мога, но манталитета на хората е различен, така че всяко участие на всеки един салон ми дава много информация. Аз наблюдавам клиентите си и черпя необходимата ми информация, защото техния поглед е много важен. Наблюдавам върху какво се спират, спират ли се или подминават. Когато клиентът е пред мен, той те води със задаваните въпроси. Това ме подготвя за следващото участие.

Видимо, ти си наблюдателна и адаптивна. Това показва, че се намираш в един непрекъснат развой. Извежда ли те това от точката ти на комфорт?

Търсенето ми на предизвикателства е моята точка на комфорт, защото аз се чувствам добре в подобно положение. Това е в унисон с моята персоналност. Нещата, които ме дебалансират са свързани с административните изисквания.

Често ме питат дали керамиката ми е правена на ръка, защото почти няма различия между изделията. Аз правя серия от керамика, която е лимитирана. Всичко, което изработя има номер и е подписано от моята ръка. В такъв момент, трябва да обясниш и да убедиш клиента да купи.

Това, което им харесва е, че съм много различна. Тук ги учат на една гама продукти, които са еднотипни и биват правени в продължение на години. Моите неща също си имат своя специфичен стил, но сменям всяка година цветовете. Когато създавам съдовете си ги правя с нагласата да бъдат функционални без да забравям декоративния елемент, който ги прави приятни за гледане на масата. Съчетавам естетиката с функционалността. Аз търся клиенти, които обичат разнообразието.

Когато започваше какви бяха страховете ти? Обикновено човек ограничава себе си, бивайки преследван от страха си дали ще успее, дали ще намери пазар, дали ще е финансово рентабилен?

Ами нямах страхове, защото аз съм от безстрашните. Аз съм на принципа, че няма невъзможни неща. Ако има нещо, което е като спънка, аз правя анализ, защо това е така и продължавам напред. Опцията да се сринеш по някакъв начин не ме притеснява. Аз си избрах модела на самофинансирането и това ми даде сигурността да не бъда притискана по никакъв начин. След това вече правиш своите избори. Не можех да си позволя да купя всичко още първата година, но го правех малко по малко, залагайки винаги върху сигурната основа. Когато имам печалба е прекрасно, когато нямам такава, аз съм си подсигурила минимума. Това ми дава страхотна свобода и не ме притиска с мисълта, че имам заем от банката, който трябва да връщам регулярно. Това, което ми тежи е, че съм под наем. Това не ми дава свобода.

По друг начин казано, рискът ти е много контролиран?

Рискът ми е „на половина“. Аз съм от хората, които рискуват, но не рискувам със затворени очи. Рискувам докъдето трябва и след това си позволявам да отговоря на предизвикателствата.

Говорейки с теб, мога да изредя много качества, които са те довели до успеха ти. Ти самата как се възприемаш, кои от качествата ти са възлови за това, което си постигнала?

Най-силните ми качества са, че съм много независима и инатлива. Това обаче понякога ми пречи.

Не бива да пропускам творческата ми натура, защото трябва да можеш да се нагласяш спрямо промените и ако не си креативен за да успееш, често се изпада в паника. Аз не съм такава. Когато имам проблем го констатирам и анализирам. Всичко е въпрос на това как виждаш нещата, дали си песимист или си оптимист. Аз съм от хората, които са здраво стъпили на  земята. Може би понякога да съм леко песимистична, но предпочитам да съм готова да посрещна негативното отколкото да си казвам, че винаги всичко ще е наред и да не съм подготвена за сривове.

Тук в Канада трябваше да забравя за максимата, че скромността краси човека и против волята ми да се променя, защото ако сам не се похвалиш, няма кой да го направи.

Разбрах, че за един артист е важно да бъде упорит, понякога арогантен, да досаждаш за да може да успееш. Ако просто кажеш: „Аз правя това и това“, никои не те поглежда.

Как съчетаваш всичките ти задължения?

С много часове и понякога безсъние. Това е нещото, което не бях предвидила.

Аз съм майка, предприемач и човек на изкуството. Когато творя ми трябва време и много спокойствие. Трябва ми самота. Ателието е моето царство. Работейки вечер, оставам сама със себе си и намирам самотата. Не ми тежи да работя до 3 ч сутринта, но ми пречи, когато сутрин трябва да стана и да вляза в ролята си на майка. Това е въпрос на личен избор.

Силно се надявам, че един ден ще си кажа, че всичко това си струва. Не мога да знам къде ще съм след пет години или след десет. Независимо от стъпалото, на което ще се намирам, важното е да се качвам нагоре. Имах амбицията, първата година да събера информация, втората година да бъда на регионално ниво и на третата година да съм на национално. Реално, нещата са много по-различни. Работата е много и не ми стига времето. Когато се занимавам с административна работа, аз не творя и това също ме забавя в постигането на целите ми. Привърженичка съм на принципа бавно и славно. По малко, съобразно моето темпо. Лошото е, че съм от нетърпеливите и искам резултата да го имам от вчера. Тук обаче ми каляват търпението и започвам да се научавам да бъда по-търпелива и умерена в исканията си, защото си давам сметка, че никога не зависи само от мен, но в случаите, когато нещо зависи от мен се стремя да контролирам ситуацията.