Васил Ников

Скулпторът Васил Ников отдавна е утвърдил името си сред почитателите на това изкуството в провинцията ни Квебек в Канада. Неговите скулптори заемат достойно място в паркове, биеналета и художествени галерии. Достатъчен е първият досег на ценителя с произведенията на Васил за да усети, че се среща с един оригинален творец, в чийто творби са преплетени в хармонично единство движението, изяществото и обраността на формите.

Въздействието, което Васил постига посредством произведенията си върху човека е резултат на един дълъг процес на сътворяване. Той започва в тишината на съзерцанието, което го води до дълбочината на неговата богата душевност. В този съкровен контакт се ражда неговото вдъхновение, което посредством въображението му придобива израз в завладяващи обемно-пластични образи. Чрез тях, Васил изразява себе си и намира своята свобода и спокойствие.

Непрестанно експериментиращ с материала, той започва да работи с метала подтикван от търсенето си да овладее манипулацията с една различна от гранита и мрамора материя. Любопитен по детски, скулпторът се опитва да надникне зад невидимата част на формата за да ѝ придаде триизмерност и да я направи осезаема за ценителя на изкуството.

Пътешественик по душа, Васил обича да се завръща в дома си носейки късчета от местата, които е посетил. Тези сувенири или както той ги нарича с усмивка „спомени“ заемат достойно място в дома му и създават уют и топлина. В ателието му, където цари творческа атмосфера, съзерцавам членската му карта към Съюза на българските художници. Годините не са променили изражението му, което продължава да търси нови предизвикателства и да гледа на света със закачлив поглед.

Търсенията на Васил са многопластови и те го отвеждат до снимачната площадка на местни и Холивудски кино продукции като X-Men например, където участва в направата на декорите.

Васил завършва университета „Св. Св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Пристигайки в Канада, той става член на Conseil de la sculpture du Québec.

За скулпторите си, той казва с усмивка, че те всички са творби на живота му. „За всички съм мислил, всички съм ги преживявал, за всички съм се радвал.“

Какво те доведе в Канада?

Всяко начало е много трудно, защото има много предизвикателства. Пристигнах тук заедно с моето семейство. Съпругата ми е с френска филология и тя беше „локомотива“. Аз не говорех френски. Учил съм немски и бях свързан с немско говорещите държави. Преди да дойдем тук, имахме виза за Бенелюкс, но не се възползвах. Трябваше да направя крачката, но… не я направих. Когато си млад, всичко ти се струва много лесно. После решихме да дойдем тук по тази система – точкова, запетайкова и прочие (усмивка озарява лицето му).

Изкуството е част от твоята душевност. За неговото подхранване има ли семейни традиции или това е твоето вътрешно търсене за изява?

Винаги съм обичал да се занимавам и да създавам различни неща с ръцете си. С рисуването започнах от много малък. Не съм се замислял за това какво ме е накарало да го направя. Майка ми казваше, че прадядо ми е рисувал добре и е имал интересни идеи, които ги е изразявал чрез изкуството. От него са ми останали две стари книги.

Аз завърших живопис в Търново и определено се радвах на успех. В България ме бяха нарекли пост-импресионист, защото цветовата гама, която използвах беше в тази палитра. Беше ми интересно, защото намирах за много лесно да създадеш някаква илюзия върху една плоскост. Постепенно обаче, любопитството ми ме подтикна към работата с камъка. Исках да разбера какво има от задната страна и как мога да го направя така, че да се види от всички ъгли.

Изключително голям стимул да започна да работя с камък бе един конкурс за млади скулптори в Япония, където спечелих право за участие. Това бе един международен симпозиум, много голям за времето си, защото имаше 150 кандидатури от 50 държави, а местата бяха само 5.

Как се възприе от колегите ти тази твоя нужда да изразяваш себе си чрез работата ти с камъка?

Желанието ми да се занимавам с камък изглеждаше много странно в очите на колегите ми, които избираха своята насока и се развиваха само в нея. За мен, подобен избор не беше достатъчен.

Още повече, че след Япония спечелих и други симпозиуми. Винаги състезателният елемент ме е стимулирал. Все пак съм зодия овен.

Така започнах да участвам по различни симпозиуми, където трябваше да се справям с големи парчета скали. Този факт много ми допадаше, защото съм физическа натура. Дават ти един блок, който е от няколко тона и сам трябва да намериш решение какво да направиш с него за да стане точно както е проекта, който си представил.

Видимо любопитството ти е твоята двигателна сила…

Това е много вярно. Когато нещо мине покрай мен и ми направи впечатление, то влиза в творческия ми обзор. Ето например, темата за вятъра и движението, свързано с него е ниша, в която работя от много години и която ми е много интересна.

Работил си с камък, сега работиш с метал. Във твоите творчески търсения с коя материя можеш да изразиш най-добре същността си?

С камъка не може да направиш много. Ще дам за пример мрамора, който е на 85 милиона години. Това е една материя, към която подхождаш с голямо уважение. Там нямаш право да направиш грешка. Структурата на мрамора е много интересна, но не всичко може да направиш с нея. Въпреки, че имаме за пример италианските майстори, които са правели много красиви ажури от мрамор. Тук ще вметна, че те са го обработвали с години и в извайването на детайлите са се включвали много чираци.

Причината, поради която в последните години започнах да изработвам повече неща от метал и от стейнлес (неръждаема стомана, бел. автора) е липсата на мраморни кариери. Когато пристигнах в Канада, започнах да търся кариери и установих, че има 150 гранитни кариери и една за мрамор, която е много малка и се намира към Филипсбърг (малко градче, намиращо се в близост до границата със САЩ, бел. автора).

Посетих я и се запознах със собственика ѝ. Това е млада кариера, която не е дълбока и не е експлоатирана. Мраморната вена идва от Върмонт. Човекът беше много учтив и ме остави да си избера каквото искам. От там взех доста мраморни късове, но те не притежават фината кристална структура, която е характерна за Велинградския мрамор например. Мраморът тук не може да се работи с ръчни инструменти, защото е много твърд и трябва да се обработва с диамантни шмиргели. Направих с него една серия от скулптори, но структурата му, за която вече споменах, ме лимитира в работата ми. Това ме подтикна да започна да работя с метал.

Какви са предизвикателствата на метала?

Металът също има своите тънкости. Поради метеорологичните условия, той трябва да се галванизира. Въпрос на личен избор е да намеря начин да се изразя чрез него и да създам произведение, което може да изглежда по-леко. Металът е някакъв контраст на камъка, който сам по себе си е много тежък и не може чрез него да направиш много сложни неща, защото изисква много време, а времето струва много пари. В нашето съвремие, не може да си позволиш да създадеш произведение за собствено удоволствие и след това да се опитваш да го продадеш. Галерията, с която работя не ми дава насоки какво да правя. Това е мой личен избор, а клиентите на галерията са много взискателни и аз трябва да задоволя тяхното търсене.

Кое беше най-голямото ти предизвикателство, което трябваше да превъзмогнеш за да се наложиш като творец?

Не зная, може би съм имал щастлива звезда. Определено беше трудно с галериите, където за да вземат творчеството ти, то трябва да е конкурентно способно. Със скулпторите галеристите са още по-взискателни, защото те изискват място за да бъдат представени.

След като пристигнахме тук, с времето се запознах с един местен ценител, който ме попита къде работя. Отговорих му: „ Ами къде? Вкъщи.“ Той ми каза : „От утре идваш тук и даже от начало няма да ми плащаш.“ Така стана. Започнах  да правя разни неща от метални отломки и парченца, също от камък, от където успея да намеря малко. За съжаление, в този процес не може да направиш това, което искаш, а правиш това, за което имаш материал. Възможностите ми и действителността се разминаваха много.

Как протича за теб художествения процес?

Това е много дълъг процес, който започва със зараждането на идеята. Започвам с щрихи, нахвърляни върху листа. Случвало ми се е да се събудя посред нощ от някаква идея, която ми е хрумнала или сън, който виждам. В този момент, колкото и да звучи налудничаво, ставам и го надрасквам за да не го забравя. Понякога се изненадвам от себе си, че не съм се сетил за някои елементи. За всяка фигура, която правя, предварително подготвям макет и нейното изпълнение е много точно. За да стигне едно произведение до макета, значи много дълго съм го мислил. Самите макети са мини-скулптори, направени от мед, които остават във времето.

Не винаги работите ми стават идеални, но по-важното е, че когато направиш едно произведение, всъщност в него ти оставяш част от себе си.

Като правиш една скулптора в нея влагате послание, което искаш да предадеш. Какво послание би искал да направиш?

Аз не дълбая много в тази насока. Има хора, които правят едни сложни работи, които приличат на епилептични пристъпи и гърчове. Така беше в университета. Всеки искаше да направи нещо различно. Нека да ти покажа една работа, която вече е хванала прах. Ето погледни я. Как се пие вода от извор? (Васил търси въздействието, посредством изчистената форма, бел. автора) Някой ще каже с длан, с канче вързано до чешмата, но преди всичко, човек пие водата от извора на колене, т.е. с уважение и респект, защото тя ще утоли жаждата му. Моите послания са семпли – да виждаме и да умеем да обичаме простичките неща.

Търсиш въздействието чрез изчистената форма и простичките неща. В нашата провинция Квебек, населението идва от различни краища на света и всеки носи своята култура. Всички тези хора се радват на това, което създаваш. Колко важно е за теб да създаваш изкуство, което да привлича погледите на толкова различни националности?

Опитвам се да творя на разбираем за всички език. Поради тази причина държа на простичките неща, защото те са лесни за разбиране, но са трудни да бъдат изведени до крайния резултат. Много път трябва да извървят в главата ми докато реша, че някоя от идеите ми си струва. Монументалните работи обикновено са масивни неща. Аз търся обаче, моите да бъдат леки и да има някаква стабилност в тях. Когато ми хрумне идеята, аз трябва да предвидя и да пресметна как фигура, която ще бъде висока 4 – 5 м ще се държи. Не съм много добър математик, но без тези неща не мога. Понякога си казвам, защо като ученик не съм си отварял повече очите и защо нашите не са ми се карали повече за да съм научил по-добре формулите? Добре е, че ги има телефоните за да мога бързо да си направя консултация. Важното е човек да знае от къде да пие вода – иначе ще стои жаден.

Повечето от скулпторите ти са изложени на открито. Когато ги създаваш, какво е най-голямото ти предизвикателство? Кои са компонентите, на които обръщаш внимание?

Когато трябва да реализирам определен проект, за мен е задължително да посетя мястото. За паното, което направих за Сentre communautaire St-Basile (малко градче в близост до Монреал, бел. автора), аз отидох да видя мястото и какво ми направи впечатление – много млади хора, майки с деца, голяма детска площадка. В този момент си казах, че трябва да направя нещо като детска рисунка. Тогава ме тормозеше идеята как мога да рисувам с метал по стена. В условието на конкурса се изискваше аз да направя осветлението. Това е картина, която се вижда от много далече. Тези извивки на металните ленти улавят светлината, която всъщност в този случай е моят помощник, защото тя рисува също формата, отразявайки се в материала.

Бих искала да те попитам дали е имало път в творческата ти изява или в личната, по който си искал да поемеш, но не си имал достатъчно смелост за да реализираш това свое търсене?

Рисуването не съм го изоставил. Фактът, че не завърших Националната художествена академия ми беше от полза, защото бяхме по-свободни, нямаше догми и преподавателите не бяха политически ангажирани. В казармата, когато разбраха, че съм приет живопис, ме караха да рисувам и това ми облекчи пребиваването. Аз рисувах и спортувах. Обикновено печелех всичките спортни дисциплини. Тогава ме попитаха какъв спорт искам да практикувам и да започна в Националната спортна академия, но аз отказах. Това е път, който не поех. Занимавал съм се с много неща. Даже направих преса за графика, но я подарих на приятел, защото колкото повече навлизаш в една материя, толкова повече ѝ се отдаваш и нямаш време за други неща.

Кои са качествата от характера ти, които ти помагат да правиш толкова много неща?

Едно от качествата ми е нетърпението, което го нося в себе си от малък. Нещо като трябваше да се свърши, особено в училище, аз го правех много бързо и след това скучаех. От скука правех глупости и ме наказваха. Това е нещо, което пречи, особено в комуникацията с другите хора. Към себе си съм много взискателен и когато имам идея, не мога да се примиря докато не я изведа до край. Умея да отсявам много бързо нещата, които са безполезни.

Впечатлява ме статива ти за рисуване. Би ли ми разказал от къде е той?

Сега, когато стоим пред статива, не мога да не кажа, че това ми е наследство от Климент Денчев. Жена му ми каза, че за едно предаване са му поискали статив. След като почина, съпругата му ми го подари, както и тази маса. До статива не прибягвам много често, но масата я използвам ежедневно. Тя беше много чиста, а сега вече не е. Ако Климент ме гледа от някъде, мисля си, че ще бъде доволен да я види в този вид.

Разкажи ми нещо за тези красиви сувенири …

Всеки един сувенир си има своята история. Това е стената на спомените. Веднъж моят внук ме попита: „Дядо какво е това?“, а аз му казах: „Това са спомени!“, при което отговора беше: „Искам да ми разказваш за спомените ти.“

И аз разказвам. Ето, това е сол от мъртво море. Крокодилът е от Ню Орлийнс. Това са съдове от Петра, това пък е от пустинята Вади Рум.

Това е обувка от моето детство. Питах майка ми защо са срязани, а тя ми отговори, защото крачетата ти бяха много дебели.

Това е алпинистко въже. Аз имах страх от височината, но след като се спуснах по една 120 м стена на един водопад, който се превръща в пара падайки надолу, страхът ми изчезна. Тази стена се намира в една долина, която слиза към Мъртво море и от където то се вижда. От този момент, победих страха си.

Това е настилка от стадиона, на който се откриха Олимпийските игри в Сочи.

Аз видях, че там също си взел участие.

Това беше поръчкова работа. Един дизайнер, който живее в Ню Йорк, беше взел проекта.

Огромен проект за много голяма сума. Той търсеше скулптори, които трябваше да сглобят фигурите, които се използваха за откриването. Имаше 45 контейнера с материали, които трябваше да бъдат подредени.

Какво научи от пътя, който трябваше да извървиш в началото?

Това е един много труден път. Местиш се от един континент на друг, където атмосферата е по-различна, хората са по-различни, всичко е безкрайно различно от това, в което си се оформил. Ние бяхме като в един зоопарк, нахранени, гледани, но зоопарк. Клетката ни пазеше от лоши неща, но в същото време ни ограничаваше, а ние се съобразявахме с това, което ни се позволи. Докато тук, сме в джунглата. По пътя може да срещнеш всичко, от лъв до отровна змия и трябва да бъдеш способен да се оправяш сам. Всъщност, това е голямо предизвикателство.

Какво ти дава досега с природата?

Досегът с природата ми дава чувството да бъда свободен. Да ходя бос по тревата и да имам удоволствието да я усещам е нещо много важно за мен.

Определено мога да кажа, че природата е извора за моето вдъхновение. Нека да вземем тази пръчка и да я сложим легнала, тя не хвърля сянка и е по-скоро мъртва, отколкото жива. Ако я сложа права, тя е доста по-жива отколкото, когато е легнала. Тук няма да отивам в Християнската догматика за кръста, живота и смъртта. Нека сега да огъна тази пръчка. Тя носи вече в себе си сила. Това е една и съща пръчка, но начина, по който ние с едно движение можем да я трансформираме, я прави динамична.

Тук се сещам за древногръцкия скулптор Мирон, който е живял 450 г преди Христа. Сега ще ти покажа една работа, която защитих в Министерството на културата. Това е скулптурата изработена от него : „Дискобол“ (атлет, който хвърля диск, бел. автора). Всеки я познава. Бил е критикуван много за времето си, че не е изобразявал достатъчно напрежение в мускулите. По времето, когато той е живял, скулпторите са били проекция на Боговете. Трябвало е да са божествено съвършени във всяко едно отношение. В случая на този Дискобол това го няма. Има едно лекичко движение, той се е навел, но това е момента, в който тялото трябва да освободи кинетична енергия и да изхвърли диска. Интересното в тази фигура е, че има една огромна дъга приличаща на опънат лък. Това е нещо, върху което той е мислил, когато е правил тази фигура. Едно от невидимите неща, които стават осезаеми. Простичките неща са в основата на всичко. Стълбата, която се превръща в криле…

В какво се крие красотата на живота?

В това да разбера какво има зад хоризонта и да задоволя любопитството ми. Поради тази причина, се вдигаме на пръсти като деца за да видим какво има по-далеч и по-напред.