Warning: Creating default object from empty value in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php on line 29

Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php:29) in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/plugins/sg-cachepress/core/Supercacher/Supercacher_Helper.php on line 77
Светлин Стоилов | Моето перо

Светлин Стоилов - „Аз винаги съм бил черна овца!“

Театрална формация „Мелпомена“ и нейният директор Светлин Стоилов са едно неразривно цяло и този факт не е труден за констатация. Когато Светлин говори за „Мелпомена“, мисълта му изпреварва думите, а погледът му носи посланието на един мотивиран човек, който не може да бъде отклонен от пътя си, а именно да бъде двигателната сила на един добре работещ механизъм, предлагащ на публиката пряк контакт с актьорите.

Син на актрисата Боряна Павлова и режисьора и основателя на театрална формация „Мелпомена“ Георги Стоилов, Светлин онаследява съвсем естествено любовта си към това изкуство и я доказва втъкавайки новаторски усет в управлението на театрална си институция. Зад постигнатия успех, се крие способността му да увлича актьорите в своята работна естетика и да привлича зрителите със селективния си подбор на пиесите.

Срещата ми със Светлин беше среща с мотивацията, удовлетвореността и далновидният поглед на един актьор, директор и баща, който не се срамува да каже през усмивка: „Аз винаги съм бил черна овца“ и въпреки това да продължи енергично напред.

moetopero.com-svetlin-stoilov-g1

Може би много малко хора знаят, че ти си имал възможност да останеш и да живееш в Канада, но избираш да се върнеш в България. Погледнато ретроспективно, може да се каже, че в онова време, когато си бил още юноша, ти си проявил доста голяма доза зрялост. Какво те провокира да вземеш това решение и да се прибереш в родината?

Както се казва: „То като те влече, те влече и туй е то.“ Една от истините е, че попаднах в една реална ученическа среда, която много ме уплаши. Това бе средата на напрежението, на престъпността и на вулгаризмите. Бях сигурен, че училището в което бях записан е добро, но не познавах реалността. Питах се дали наистина действителността е толкова брутална? В момента, в който го осъзнах, много се уплаших.

Не мога да кажа, че съм бил зрял да взимам някакви решения за живота си, защото едно дете мисли за това как да си прекара добре времето в утрешния ден. Не съм мислил къде ще съм години напред. Осъзнах, че Монреал и бъдещето, което ми се предлага, не е моето бъдеще. Всеки сам си преценява в какво общество да се вклини. Имах си мое мислене и това ме провокира да се прибера. В последствие разбрах, че добре съм направил, защото много неща започнаха да се подреждат така както трябва. Въпреки това, бях нарочен за черна овца, защото като се прибрах в България, много хора ми казваха, а и мои роднини също: „А, бе, хората от тук бягат, а ти се връщаш. Ти не си добре!“ Аз отговарях, че аз се чувствам добре в България. Обяснявах им, че в Монреал бях в 6-ти клас, когато станах свидетел на убийство и никой не осъзнаваше как се чувствам. Останах неразбран.

 

Ти онаследяваш театралната формация „Мелпомена“ само на 24 г. Не беше ли много голямо предизвикателство на такава млада възраст да поемеш подобна отговорност?

Категорично. Това предизвикателство аз го приех с подкрепата на актьорите около мен. До ден днешен казвам, че имена като Любен Нейков, Димитър Рачков и Асен Блатечки, разбира се и много други около тях, но те по-специално, защото са в основата на една мъжка компания, ми помогнаха много. Те ми дадоха подкрепа и в последствие самочувствие. Резултатите вече 15 години са видими.

 

Какви бяха притесненията ти?

Притесненията ми бяха свързани с това, че не рабирах нищо. В театъра на баща ми, аз бях сценичен работник, бях осветител, бях звукооператор, преминах през много длъжности. Бях и актьор. Той ме подготвяше за актьорския ми дебют, но почина. Аз завърших НАТФИЗ и както се подготвях да изляза на голямата сцена като актьор, така трябваше да заема длъжността на директор на театър. Трябваше да съчетавам двете ми задължения на актьор и директор едновременно, което е най-трудното нещо на света. В този момент, осъзнах, че трябва да се отдам само на едното. Както обикновено се случва в едно семейство, когато има дилема, поговорихме и аз взех решение да избера ръководния пост. При мен е така, когато позволя на живота ми да поеме в една посока, нещата започват да се отпушват и нареждат естествено.

 

Направил си мъдро решение, но смятам, че за него ти е помогнал и факта, че ти имаш бизнес образование …

Да така е. Но истината е, че когато дойдох в Монреал, аз бях в 4-ти клас и за първи път чух, че докторите имат специалност. Това ми помогна да стигна до извода, че фокусирането върху едно нещо е най-доброто решение за реализация. Реално, тази ми детска констатация ме подтикна да започна един вътрешен монолог със себе си много преди да го споделя със семейството ми.

Много млади хора като мен, започнаха да се появяват на хоризонта с изключително свежи идеи, с много добри стратегии за работа и голям ентусиазъм, В момента, аз работя в тази самообразувана среда. Това е голяма сила родена от единството на много позитивни и мотивирани хора, което ме вдъхновява да изпитвам огромно удоволствие от работата, защото вече не съм сам.

С какво се разграничава твоята визия за функционирането на съвремения театър от тази на останалите ти колеги?

Опитвам се да работя модерно. Допитвам се много до киноиндустрията. Ако трябва да бъда честен, много „крада“ като начин на работа от нея. Аз имам роднини, които са на отговорни постове в чужбина. Някои са продуценти, други имат административни длъжности в Холивудските продукции и много често си говорим професионално, което ми позволява да разбера каква е матрицата на управление, как са структурирани нещата, как се работи с клиенти, а в моя случай, това са зрителите. Виждайки как го правят големите, прилагам го лека- полека и то се получава.

Там, където съм бъркал много и може би продължавам да правя грешки е в предоставянето на нововъведенията. Виждам как се прави нещо в Монреал и го предлагам в България, но там все още то е непознато. Интересното е, че след години, то или се самообразува, или някой го прилага много успешно. Въпросът е да уличиш момента.

 

Всъщност, ти си в един непрекъснат процес на учене и на адаптиране съобразно нуждите на пазара и това, което предлагаш …

Аз започнах да развивам така наречения профил на разпространителя. В България, това е звено, което не е разработено и то липсва като важен компонент от цялата система, в която са включени директори, режисьори, актьори и др.

За последните три години, успях да направя 80 представления в 80 града разположени на три континента, което за съжаление не се афишира много в нашата държава. Не искам да крия този факт по две причини. Първо, това е моята визитка и второ, някои трябва да знае, че има българска разпространителска фирма и театър, който обикаля по света.

Ние сме български театър, който за отрицателно време направи много. Няма значение, как се нарича и че реално той е мой, защото го правим за всички българи. Държа да спомена, че нашите изяви стават възможни благодарение на Орлин Мирчев, който разбира се разпространява и други български представления. Аз имам цял екип, но най-вече благодарение на усилията на Орлин, театър „Мелпомена“ успя да направи толкова представления.

 

Една пиеса за да стане готов продукт изисква усилията на много хора и е съпроводена с организация, която сама по себе си е жив процес. Това крие винаги много изненади. Случвало ли ти се е, те да те поставят в безизходица и въпреки всичко спектакълът да бъде изнесен?

Да ти кажа честно, от 5 представления, три задължително ще бъдат такива. Това е нещо очаквано и тъй като е такова, това е ключето – непредвидената изненада да не те шокира. За мен, когато подобно нещо се случи, аз го разглеждам като поредния казус, който трябва да бъде разрешен по най-добрия начин. Така преодолявам тези шокови ситуации, които са ежедневени. Преди да тръгнем от България, събрах екипа и им казах, че очакваме неочакваното и трябва да сме подготвени да реагираме на секундата.

 

В такъв смисъл, кои качества на характера ти влизат в действие за да погледнеш трезво на неочакваното?

Трудно ми е да кажа, но може би най-важното е, че си вярвам или имам вяра, защото знам с какви хора съм обкръжен. Актьорите, административният персонал и техническият екип ме карат да им вярвам. Вярваме си взаимно. Мисля, че това е начина да превъзмогнеш неочакваното.

 

Говорейки за вярата в себе си и за доверието, което си гласувате, искам да те попитам трудно постижимо ли е да убедиш хората около теб да ти гласуват доверие и да възприемат идеите ти?

Това беше един дълъг процес. В България има едно отживяло статукво, което много пречи. Аз заедно с някои мои колеги започнахме да го разчупваме. Отначало трудно убеждавах хората около мен. Не мога да кажа, че всички убедих, но мога да кажа, че повече от половината успях и съответно това преля и в другите. Така, след няколко експеримента, които направихме успешно, нещата станаха по-лесни, а и аз малко се кротнах, защото ги преживях тези моменти.

moetopero.com-svetlin-stoilov-g2

Коя е най-голямата ти грижа, когато подбираш пиесите, които трябва да се поставят на сцена?

Тук вече разчитам на вътрешния си усет. Когато успея да си представя случката и усетя дали е актуална или не, тогава взимам правилното решението. Актьорите са хора, които обичат от една роля да се превъплъщават в друга. Не, че е без значение за тях, какво правим, но те по-лесно се съгласяват, докато отговорността за избора остава върху мен.

Сега започваме репетиция с режисьорката Лилия Абаджиева на пиесата „Женитба“. Класика, която вкарвам за първи път в репертоара на „Мелпомена“. В разпространението на тази пиеса ще има иновативни моменти. Тя ще бъде представена определен брой пъти и ще гарантира на актьорите спокойствие, тъй като те ще бъдат компенсирани ако представленията бъдат по-малко. Аз им давам програма почти една година напред. Това е модел, който ще се опитам да приложа в България. Мисля, че повечето театри в страната ще започнат да работят така и ще заприличаме на нещо, което се доближава до световната сцена като начин на работа. Сега програмите са месец за месец. Аз и още трима мои колеги работим 6 месеца напред. Много от другите колеги се опитват да направят същото, но не успяват.

 

Показваш, че си новатор в действие …

Да, такъв съм и отново съм черната овца, но в друга среда. Важното е, че там също започвам да побелявам. Въпрос на време е. Този метод на работа допада на всички, но най-вече на зрителя, който може да си планира времето.

 

Как успяваш да синхронизираш отговорностите ти в театъра със семейните задължения?

Без да бъда разбран погрешно, бих казал, че го правя в крачка. Ако се концентрирам на 100% само в работата си, резултатите могат да бъдат още по-сериозни. Аз със самочувствие избрах на първо място в моя живот да бъде семейството. Бях тръгнал в другата посока, но много бързо се осъзнах, защото тя съпътства едни семейни недоразумения, които мнозина преживяват. Въпросът е дали имаш сила да спреш или държиш да продължиш. Аз избрах да спра, защото усетих, че започвам да изпускам възпитанието на децата. По друг начин казано, постигнатите успехи са осъществени образно казано на един крак.

 

Какво те вдъхновява?

Вдъхновява ме факта, че много млади хора като мен, започнаха да се появяват на хоризонта с изключително свежи идеи, с много добри стратегии за работа и голям ентусиазъм, който не знам откъде черпят, но определено не е от родителите им. Някакви звезди са им паднали като вдъхновение. В момента, аз работя в тази самообразувана среда. Това е голяма сила родена от единството на много позитивни и мотивирани хора, което ме вдъхновява да изпитвам огромно удоволствие от работата, защото вече не съм сам. Доскоро бях едно младо момче между едни напреднали във възрастта хора. Директори под 45 години нямаше. Представяш ли си какво предизвикателство е било за мен в началото, в каква среда се озовах на 24 години.

Ще го кажа с чувство за хумор, не съм сигурен дали аз узрях или средата не беше на достатъчното ниво и аз се откроих с идеите си …

moetopero.com-svetlin-stoilov-g3
Вера

Вера

Основател на moetopero.com

error: Защитено съдържание!