Глава на книга тихичко затварям,
И в стаята притихвам пак сама …
Трудно ми е, но се примирявам,
Защото времето безсилна съм да спра.
А то изтича сякаш безрадушно,
Обримчило ни в своите юзди,
И ние теглим бремето си най-послушно
В стремеж да стигнем своите звезди.
А те остават истински далече,
Но теглят ме със своята светлина
И питам се, защо съдбата ми нарече,
В себе си да нося винаги вина.
И тайно крия своите сълзи,
Замазвам бръчиците с грим,
Дните ми отлитат – все по-бързи,
Безплътни, сиви … като дим!
