Warning: Creating default object from empty value in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php on line 29

Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php:29) in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/plugins/sg-cachepress/core/Supercacher/Supercacher_Helper.php on line 77
Проф. Дамян Попхристов | Моето перо

Проф. Дамян Попхристов - „Свобода, Равенство, Братство чрез Христовата Любов“

Ако в живота  на човека, мисията и съдбата са взаимосвързани за да определят смисъла на неговото съществуване, то в тази взаимовръзка е трудно да се разгадае дали мисията определя съдбата или съдбата придава стойност на мисията на човека. Независимо от това, кое е доминиращото, мога да кажа, че в своя живот, проф. Дамян Попхристов достойно изпълнява своята мисия, като следва съдбата си, а в замяна съдбата му го среща с безценни артефакти, които подплатяват с послания неговата мисия.

Завършил режисура във ВИТИЗ, през 1990 година, съдбата отвежда Дамян Попхристов в Ню Йорк, където в продължение на 20 години, той е преподавател в Ню Йоркския университет. Там, в търсене на своето самоусъвършенстване, Дамян натрупва знание, което надгражда и същевременно възприема като насока за житейска си мисия, а тя е свързана с прославяне на величието на българския дух и държава.

Мотивиран и отдаден на това свое начинание, той не пести сили и енергия. Завръщайки се в родината си, проф. Попхристов създава Български център „Просветление“, който цели да издирва, запазва и пропагандира неизвестни истини от нашата история. Вечно търсещ безспорни артефакти, той пътува от изток на запад и събира парченца от нашето велико минало, доказващи, че ние сме: „част от един древен и надарен народ, наречен български, народ с мисия, който има много, много дълга история достойна за уважение и гордост“.

moetopero.com-profDamyanPophristov-g4

Бих искала да започна разговора ни с една ваша мисъл, която споделяте с читателите във вашата книга :“За Богомилите от уста на ухо“. В нея казвате, че е трябвало да стигнете до Америка, за да научите повече за Богомилите. Как ви отведе съдбата в Ню Йорк и как се зароди вашия интерес към тях?

Как се озовах в Америка? Озовах се уж „случайно“ доколкото случайности няма. Бях направил един спектакъл в България, който се казваше „Магически гласове“ и с него пътувахме. Бяхме дошли на един фестивал в Ноксвил, Тенеси и на връщане спряхме в Ню Йорк, защото имахме представление. Един мой приятел дойде и ми каза, че в Ню Йоркския университет е обявено преподавателско място и ми предложи да кандидатствам за него.

Говорим за 1990 г, точно след промените. Аз, обременен от комунистическите бариери, започнах да се питам: „Как ще се явявам аз тук, когато никой не ме познава?“ Той успя да ме убеди, че всеки може да кандидатства. Колебаех се, но тогава, той ми каза една фраза, която реши нещата. Попита ме: „Какво губиш? Ако отидеш и не те приемат, просто така е трябвало да стане. Нищо не си загубил. Ако те приемат обаче, ще спечелиш.“ Аз го послушах.

Тогава, нямах представа как се кандидатства според американските стандарти. Отидох и поисках среща с директора на департамента да си поговорим. Дойде секретарката, покани ме да вляза и ми каза, че имам 20 минути, а аз останах вътре час и 40 минути. Той ми задаваше въпроси и аз му разказах всичко за себе си, за това какво бих направил и т.н. На него му стана много интересно и започна да ме поставя в разни ситуации. Всъщност, аз пред него си развивах теорията, защото нямах нищо подготвено. Когато свършихме, той ми каза: „Всичко това, което изговори, трябва да седнеш, да го напишеш и да го предадеш на моята секретарка.“ Прибрах се и три часа се мъчих да оформя изложеното някак си, защото аз го представих добре, но едно е да говориш, друго е да го оформиш в писмен вид. Направих го, предадох го на секретарката и си заминах за България.

Мина един месец и половина и ми се обадиха от Америка. По онова време имаше една култова реплика, в която се казваше: „Телефонът ми звъни, ама някак международно..” Та моя телефон един ден звънна, точно така, „някак международно“. Обадиха ми се, казаха ми, че моят проект е одобрен и ми предложиха да замина с договор и работна виза. Започнах с един семестър пробно, после ми продължиха договора за 3 години и след това ми дадоха постоянно място. И така минаха почти 20 години.

 

Вие сте първият български режисьор, който поставя пиеса на Бродуей. Как се случи това?

Междувременно, направих една постановка „Приказка за калпаците“ от Панчо Панчев. В края на всяка учебна година, както в България, така и тук, завършващите студенти правят своя дипломен спектакъл, на който идват директори на театри, режисьори, продуценти. Дойдоха продуценти от Бродуей. Моите студенти бяха много притеснени. Аз бях много спокоен. Получи се така, че те не избраха нито едно от децата, но харесаха спектакъла и ме поканиха да го направя на Бродуей. Така се получи, че 1992 год. аз поставих на Бродуей „Приказка за калпаците“. Мина много успешно не само според мен, но и според рецензиите, които се написаха.

Този спектакъл ми вдигна невероятно много имиджа в университета, защото много малко преподаватели са правили това. След това, реших, че не може да остана така и направих една разработка върху философията на Киркегаард (датчанин, считан за първия екзистенциален философ, бел. автор) и символизма в театъра. Така станах професор. Като станах такъв, веднага ми дадоха постоянен договор, последваха „зелена карта“ и накрая американския паспорт.

Позволиха ми да направя самостоятелно студио. В университета имаше 6 студия. Моето беше седмото и в него имах пълна свобода. Това беше най-хубавото нещо, защото сам решавах всичко. Направих неща, които за американците бяха неочаквани. Реших, че мога да приложа практиката от България, да каня големите артисти, които да идват в часовете и да говорят и да правят „уъркшоп“ със студентите. Казах си, защо да не го направя и тук? Никой не го беше правил. Първият, когото поканих беше Дъстин Хофман. Поканих го случайно. Беше дошъл в университета, за да получи някаква титла и аз реших да го срещна. Отидох при него, представих му се, казах му, че имам студенти, които бих искал той да види и той дойде. И така се започна работата ми. Последва среща с Джулия Робъртс, след това с Кристо и др.

В Ню Йорк беше и жена ми, светла ѝ памет, която умееше да общува с другите светове. Отначало това ми беше чудно, но постепенно свикнах и тя започна да ме въвежда в езотериката. Започна да ми става много любопитно.

В един момент си казах, че трябва да уча. Бидейки преподавател, имах правото да уча безплатно и реших да запиша „Сравнително религиознание“. Жена ми ме насочваше в тези неща. Поддържаше всячески интереса ми, доразвиваше и дообогатяваше много от онова, което учех. Така следвайки, попаднах на неща, които бяха свързани и с българската история – с това кои сме ние, от къде сме ние, факти и събития, за които аз нямах представа, че съществуват.

Трябва да се вгледаме в себе си, да познаем себе си като част от един древен и надарен народ, наречен български - народ с мисия, който има много, много дълга история, достойна за уважение и гордост

Кое от прочетеното в книгите беше кулминацията на знанието, което вие натрупвахте с времето?

В конкретния случай, намерих много неща, които бяха свързани с Катарите, с българските Богомили: какво пренасят на запад, как това цялото познание се пренася чрез квакерите и в Америка. Докоснах се до неща, които изобщо не подозирах, но повода сериозно да тръгна към това познание беше едно учебно задание, което изискваше да сравняваме ранно християнски текстове.

Тогава четях един сборник от такива текстове и съвсем „случайно“ попаднах на хрониката на един хронист, който описва поклонническия поход на Константин Велики след 313 година, когато обявява Християнството за една от религиите на Римска империя и предприема едно поклонническо пътуване с майка си Елена към Йерусалим. Тя отива, той не отива. Хрониста описва следното: „Императорът спря в любимия му Сердика (днешна София) и покани на закуска видните българи. Присъстваха и разни чужденци.“

Тогава се замислих, каква е нашата история, какво учим ние, какви документи има, а пък на нас какво ни се представя. От тази хроника става ясно, че много преди 681 година в Сердика/София вече има уседнало българско население, което е разслоено – има „видни“ и не толкова видни хора. При това, те са местното население, а другите са споменати като „разни чужденци“. Така чорапа започна да се разплита и се получи, че се върнах в България и започнах да се занимавам с това, което правя.

 

Завръщате се в България и създавате Български център „Просветление“, чиято цел е да издирва, запазва и пропагандира непознати факти от българската история. Вие намирате и изваждате на бял свят много такива. Трудно ли се постига това, имайки предвид, че историята ни вече е написана и официално установена?

Да, това е много трудно, защото реакцията е яростна в смисъл такъв, че тази история е написана от хора, които пред името си имат много титли като доцент, професор, академик и т.н. Това са хора, които са си направили кариерите, убеждавайки ни примерно, че ние сме тюрки. Тези хора все още имат някакви позиции и имат самочувствието, че като хора с титли те са велики. На един такъв човек да му кажеш: „Виж, ти не си прав“ е страшно, защото той трябва да си скъса дипломата.

Другото нещо, което много ме дразни е, че нашата история непрекъснато е писана от някой друг, който не е българин. И когато, някой българин се намеси, стопиращата реакция не закъснява, като че ли онези са много по-големи авторитети. Конкретно Иречек например – той просто не е историк.

Също и в професионалната историография, много ме ядосва факта, че каквото се намери в България, за него винаги след това веднага се търси някакъв аналог, така че нашият артефакт непременно да бъде изкаран като копиран от други някакви чужди артефакти. Той е или  гръцки, или римски модел, или някакъв друг модел, но не и наш – български.

 

Всичко това е много жалко, защото това е история, която ни принадлежи…

Точно така, а като че ли те имат някакъв страх в главите си да кажат: „Ние това сме го измислили и другите са го взели от нас.“ Може в последствие да са го развили повече, но моделът е наш. Говорим, че тракийските ни съкровища са почерпени от гърците. Гърците не са знаели дори как се обработва злато, защото те са обработвали камък, а ще правят златни съкровища. Къде са златните съкровища в Гърция, такива няма. Намерили са един златен венец от гробницата на Филип и той не е грък. Непрекъснато нещо трябва да сме заимствали от някого, да копираме чужди образци и за съжаление нямаме самочувствието, че ние можем да създадем нещо.

 

Това становище е страшно обидно…

То е не само обидно, то не е и вярно. Ако беше вярно, ще се приемат фактите, но не е вярно. Ние сме творци на много неща, които от нас са взети.

moetopero.com-profDamyanPophristov-g1

През 2005, Издателство Хермес издава Пълна енциклопедия на Световната Митологията, която в 500 страници са представени всички митологии по света, но отсъства българската. Орфей е представен в 5 изречения. Според вас на какво се дължи този факт? Незнание или българофобия?

Това е резултат от три неща: едното е българофобията.

Второто е тяхното незнание, но за тяхното незнание, вината е и наша, защото и ние не говорим и не правим нищо, за да популяризираме по подобаващ начин собствените си постижения. Ако не беше, светла ѝ памет, Людмила Живкова, която да започне да говори за траките и тяхната култура и да я представя по света, и досега сигурно никой нямаше да знае нищо за нея и щяха да я приписват на гърци и на кого ли още не, а ние все така щяхме да си мълчим.

Третия момент е, че трябва да се прави подобаваща реклама, която да насочва вниманието към културното ни наследство.

 

Казвате, че българското ДНК е много старо, че българите са стари души разпръснати по цял свят. Защо ние като българи, носещи мъдростта на времето в себе си, трудно признаваме авторитетите по между ни. Как може да се промени това и да постигнем единство, което е толкова важно в нашето съвремие?

Ние всички сме много древни души, прераждали сме се по много пъти, били сме по всички точки на света, както е и сега, и носим в генетичната си памет много опит от тези си животи. Когато се съберем заедно да решаваме някакъв проблем, всеки, на базата на миналия си натрупан опит, има самочувствието, че знае най-добре решението и отказва дори да се вслуша в мнението на другия, Ето това е лошото, липсата на всякакво уважение, а в действителност всеки от нас е уникален, всеки има нещо, което другия няма и може да му послужи в някакъв момент. Съвсем не случайно преди време леля Ванга беше казала: „Ние, българите, имаме акъл да даваме на целиот свет“. Мисля, че е дошло времето за акъла на българина, но преди това трябва да се научим да се обичаме и уважаваме като българи, за да може да се изслушваме и възползваме от безценния опит на всеки. Знам колко е трудно това, особено в една чужда среда, в която се опитваш да се впишеш и да просъществуваш. Правиш го, но липсва спойката и от тази работа страда общото самочувствие.

Ние нямаме самочувствие на нация, ние все се подчиняваме на някой, който трябва да ни каже какво да направим и много да се радваме, когато някой ни похвали. За съжаление неща, които са ни дадени естествено, ние ги превръщаме в събития, които не са такива. Това опира и до интелигентността на тези, които ни управляват. Те трябва да разберат, че този народ има нужда да бъде споен като нация, която добре познава миналото си – истинското си минало – цени това минало и го защитава… е, тогава ще започнем да се самоуважаваме. Тогава няма да се получава така, че като отидеш в чужбина и чуеш българска реч да се обръщаш на другата страна, защото не искаш да общуваш със сънародниците си, за да не би да разберат, че и ти си такъв, което е много лошо.

Едно време не е било така, каквито и правителства да сме имали, говоря преди социалистическия преврат, те са имали едно общо усещане, че България е на първо място, пък по нататък са другите неща. Класическият случай е с Петко Каравелов, когато го пребиват от бой и той едва се движи, при него идват западните журналисти да го питат какво точно е станало, а той казва: „Няма такова нещо, това в България не се случва“, а Петко Каравелов лежи смлян от бой. Ето това разбиране за национално достойнство и отговорност към собствената си държава липсва днес. А както казах, това не винаги е било така, особено в по-далечното ни минало.

Чест, Достойнство и Истина са били ключовите думи за българите. Заради тях са ги уважавали племена и народи, както се казва в „Анонимът на Хазе“ – всички са искали да бъдат поданици на българската империя, защото е била „най-справедливата в света“. Тези качества са възприели и българските Богомили, развили са ги, тяхно е мотото „Свобода, Равенство, Братство чрез Христовата Любов“. Френската революция е заела този девиз от Катарите, но са отрязали най-съществената част – „чрез Любовта“, а не чрез гилотината. Та тези качества богомилите са пренесли в цяла Европа – от Босна и Италия, през южна Франция, Холандия и Германия, та чак до Америка.

 

Аз съм съгласна с вашите виждания, които споделяте, но не мислите ли, че „Свобода, Равенство, Брат­ство чрез Любовта в държава от Платонов тип“, с която ще завърши преходът към Шестата раса – Богомилското учение е утопия, за която може само да мечтаем?

Утопиите не са лоша работа, защото те дават един вътрешен стимул за стремеж и за постигане на нещо, което защо пък да не се получи. Конкретно със събуждането на духа на българина – това не е утопия, защото ние наистина го носим. Виждам го в реакциите на хората, които колкото и да са събрани, колкото и да са потопени в „битовизмите“ си, винаги в един момент може да съзреш някой светъл поглед и разбираш, че тук нещо започва да се събужда, което значи, че тази кауза не е загубена.

Това може да се направи, само че трябва да се прави мащабно. Трябва да има идея и план за това.

 

Казвате, че „мисията на Богомилите се заключава в облагородяване и одухотворяване на материята чрез обръщането на парадигмата, така че, духовното да определя и диктува материалното.“ Ние живеем в един силно материален свят, в който за съжаление особено сред младите, които са бъдещето на земята, материалното или опаковката е най-важна. Какъв е пътят за възраждане в тях на духовното?

Първо трябва да се вгледаме в себе си, да познаем себе си като част от един древен и надарен народ, наречен български – народ с мисия, който има много, много дълга история, достойна за уважение и гордост. Като казвам „гордост“ нямам предвид да се бием в гърдите „Болгар, болгар!“, а да уважаваме предците си и техните забележителни постижения, да ги познаваме, ценим, браним и задължително да предаваме това познание на тези след нас – на младите хора, защото там е бъдещето. Те трябва да усетят, че има и нещо друго. Ако не им го дадем, ще ги загубим.

 

Божественото Непознаваемо „ТО“ „е безгранично, защото няма нищо преди него, което да го ограничи. То е непознаваемо, защото няма нищо преди него, което да го разбере.“ Тази липса на репери, не крие ли опасност, абстрактното  да бъде неправилно тълкувано от хората? Питам ви, защото когато имаме свобода на тълкуването, често се стига до изкривяване на нещата.

Да така е, защото това дава възможност за всякакви тълкувания, както и да се намесват един куп целенасочени вредни измерения, които са неверни или съзнателно манипулирани. В крайна сметка, ние наистина сме Божествени създания, т.е. в нас наистина има заложена Божествена искра, която не можем да унищожим и там е единствения верен коректив за Истината, това е нашето подсъзнание. Всичко онова, което душата ни знае, го научаваме от подсъзнанието, а то има памет за всичко от самото начало на Съзиданието и никога не ни лъже…въпросът тук е да се вслушваме в него, да му повярваме и да го следваме дори тогава, когато „предписанията му“ ни се струва, че противоречат на земната логика. Но за съжаление рядко се вслушваме в гласа на подсъзнанието си, на вътрешния си глас.

Това е причината за доста несполуки и грешки, но ако човек успее да се вслуша във вътрешния си глас, той никога няма да му изневери, защото интуицията не се съобразява с никаква конюнктура. Тя не е подвластна на земни амбиции и стремежи. Тя ти говори за онова, което е вечно. Ако успееш да го чуеш и да го следваш, ще научиш отговора на тези въпроси.

 

При Богомилите, интуицията е много важна и много силна. В този смисъл Петър Дънов казва на хората: „Вярвайте във вашия Господ, после вярвайте във вашата душа и най-после на вашия ближен. Живеете ли така, никои не може да ви излъже.“ Това ли е разковничето за душевна хармония? Toва ли е пътят по който можем да постигнем синхрон със себе си и Вселената около нас?

Разбира се. Учителят или Петър Дънов е друго уникално българско чудо в добрия смисъл на думата, защото той има принос в духовната история на света. На хората от 20 век, той започва да им говори на език, който е разбираем, един синтез на това какво представлява християнското учение. Този разказ е понятен за чувствителността на хората от 20 век. Колкото и да се твърди, че Свещените книги са вечни, те също се променят, защото хората се променят. Не може 2000 години да е все едно и също нещо и в него да няма никакво изменение….И Учителят говори за това, колко древни и специални сме ние българите и колко древен и съвършен е нашият език, за това, според неговите думи, той е дошъл именно сред българите. Струва си да се замислим върху това.

Когато видиш един българин, дори и най-чепатия, когато подходиш добре към него и видиш това, което носи като потенциал, той веднага ще се обърне. Трябва да престанем да се мразим и да се срамуваме един от друг. Никой друг не го прави.

 

Когато човек е освободен от страха си от смъртта, той започва да възприема висшата енергия и висшите послания по съвсем друг начин. Кои са те и как трябва да се възприемат?

Да пазим и следваме Истината и да се Обичаме! Всичко е започнало с Любов и така ще бъде винаги.

moetopero.com-profDamyanPophristov-g2
Вера

Вера

Основател на moetopero.com

error: Защитено съдържание!