Warning: Creating default object from empty value in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php on line 29

Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php:29) in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/plugins/sg-cachepress/core/Supercacher/Supercacher_Helper.php on line 77
Петър Батаклиев | Моето перо

Петър Батаклиев – свободен в заетостта си

Името Петър Батаклиев е добре познато в театралните среди на Монреал. Актьор, режисьор, преподавател и артистичен директор в UQAM (Université du Québec à Montréal), той се отнася философски към времето, задава си иронично риторични въпроси и впечатлява със своята обективност. Силната му взискателност към себе си и нуждата да изпипва нещата до съвършенство го правят различен и му помагат да заема достойно своето място. Отдаден на театъра, той отдавна е разбрал, че успехът и признанието в тези среди са мимолетни, ако не бъдат постоянно подхранвани от силна доза мотивация и стремеж да надскочиш собствените си страхове.

Роден и израснал в Брацигово, Петър започва да се занимава с театър като ученик под влиянието на баща си, който ръководи театралните трупи към читалището в града „ Васил Петлешков“. Носещ в кръвта си артистичния ген, той завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ, в класа на професор Николай Люцканов и въпреки предизвикателствата на съдбата, ревностно следва своето призвание. На сцената, той намира същността си и се чувства свободен.

Петър е от хората, които не забравят корена си. В кабинета му на видно място стои снимка на родното читалище и са събрани томове с българска литература. Гостоприемен, той сърдечно посреща гостите си с чаша български билков чай.

Наблюдавайки го спокойно разсъждаващ за предизвикателствата в живота, за времето, за отдадеността му към професията, установявам, че ако трябва да обобщя личността му в две думи, бих казала „завършен образ“, излъчващ удовлетвореност от постигнатото.

moetopero.com-peter-batakliev-g1

Интересът към театъра е подбудил баща ви, Владимир Батаклиев, който е създател на театралните трупи в Брацигово. На 16 години вие се качвате на сцена. Спомняте ли си как стана всичко?

Баща ми беше учител, но ръководеше театралните трупи към читалището. В Брацигово имаше четири театрални трупи. Градът ни беше домакин на фестивала за сатира и карикатура „Червен смях“.

В един момент, татко ми предложи да направим с моите приятели един младежки състав под негово ръководство. Той имаше за цел да подготви бъдещото поколение актьори, което да продължи неговата самодейна мисия. Аз говорих с приятелите ми и те се съгласиха. Баща ми беше режисьор на трупата ни. С пиесите на Иван Радоев „Моцарт“ и „Нервна система“, ние се явихме на районните прегледи на художествената самодейност, след това отидохме на окръжно ниво и стигнахме до национално. На Петия национален фестивал на художествената самодейност спечелихме златен медал и аз също получих отличие за най-добра мъжка роля. Това признание получено на 16 години ми подейства много стимулиращо. Изведнъж, правейки театър, ние се почувствахме различни. Беше много хубаво, защото пътувахме и посещавахме различни места, а вечер играехме в читалищата из страната. Имахме дори екскурзия до Румъния. Потопихме се в един друг свят.

Баща ми започна да кани професионални актьори от Пловдив и Пазарджик за да работят с нас и да ни дават уроци.

Като влязох във ВИТИЗ, първата година ми беше много скучно. Аз имах вече 5 спектакъла зад гърба си и знаех всички упражнения по дикция, ритмика, пластика и сценично ходене. Три години Митко Димитров се беше занимавал с мен. Това беше един прекрасен период от време.

 

Баща ви трябва да е много удовлетворен, защото вие сте плод на неговата работа…

Той е много доволен, защото аз съм първият професионален актьор в семейството. Той е изкарал режисьорска школа. Пише, даже пак на скоро публикува три книги. Баба ми също е била самодейка.

Баща ми много тежко изживя моето заминаване за Канада. Те с майка ми не знаеха, че съм заминал. Аз им се обадих след като пристигнах тук. През 1990 година не се знаеше какво става в страната ни. Уж имаше някакви промени, но всичко беше по старому.

 

Не ви ли беше трудно да вземете това решение и да оставите родителите си, семейството си? Имали сте обещаваща кариера…

Беше много трудно. Аз бях в Пловдивския театър и имах възможност до година-две да се преместя в София. Синът ми беше на година и десет месец, когато тръгнах.

Бях на 29, когато пристигнах в Канада и не знаех нито френски, нито английски. В началото поддържах контакт с много българи, защото това беше единствената опора и спасение. После установих, че поради факта, че си тук и кръгът ти от познати е много лимитиран, влизаш в контакт с хора, с които няма какво да си кажеш и никога не би имал близки отношения, ако си в България. А тук в един момент ставаш близък с тях. С времето обаче такива простотии изживях, че постепенно се отдалечих.

 

Как се справихте в чисто психологически план?

Аз изпаднах в много дълбока депресия, но в този момент не осъзнавах, че съм в това състояние, тъй като този термин ни беше непознат. В България, за депресии не се говореше. В социализма такава диагноза не съществуваше. Това беше болест на капиталистическото общество, където хората се депресираха.

Беше много трудно. Довчера съм се препитавал говорейки на български и в един момент осъзнах, че вече не мога да си вадя хляба с майчиния си език.

Аз съм актьор. Ами чудесно, бъди актьор! Никой не ми е искал диплома. Такава ми поискаха за първи път, когато станах преподавател в университета в Отава и тук в UQAM. В другите училища, където съм преподавал не са ми я искали. Щом имаш желание, може да правиш театър. Никой не те спира. Просто трябва да знаеш как се прави театър.

 

Кое беше най-голямото предизвикателство, което трябваше да преодолеете като актьор за да се качите на канадската сцена?

Този комплекс, че говориш с акцент. Как се качваш на сцена знаейки, че говориш с един много твърд акцент? Как компенсираш този факт, който реално нямаш възможност да елиминираш? Това е работа с учители години наред. Аз имах един период, в който тръгнах да го елиминирам, но стигнах до извода, че ако го направя, то ще изгубя идентичността си.

Сега виждам в първите ми постановки как съм играл. За мен имаше много статии публикувани и всички казваха, че съм много „physical actor”. Аз развих езика на тялото за да компенсирам недостатъка, че говоря с акцент. Като гледам сега постановката „Емигранти“, която сме я играли много пъти, установявам, че ще експлодирам на сцената. Всичко е събрано в едно действие, в една енергия, в една максимална изразност. Играл съм на 150% без да преигравам. Виждам, колко много съм давал от себе си за да се получи желания ефект. Критиката казва, че имам „raw acting power”, други ме сравняваха с Чарли Чаплин. Всъщност, максималната ми изразност и игра посредством тялото е компенсацията за недъга, който е напълно осъзнат от мен. Това ми беше най-трудно в началото – да си повярвам, че имам право да бъда на сцената. Сега вече, това не си го задавам като въпрос.

 

Александър Марин ли е този, който ви вдъхна тази увереност?

Той беше на моето първо представление, което беше „Другата смърт на Жана д’Арк“ на Стефан Цанев. Тогава режисьорът Борис Панкин беше тук, след което се прибра в София. Той постави тази пиеса. Играхме пиесата в една много малка зала. Получи се една средна продукция, която мина много незабелязано. Това обаче, което трайно остана, беше усещането да превъзмогнеш предизвикателството да стъпиш на тукашна сцена. Тогава Саша Марин дойде и ме видя в ролята на екзекутора. След спектакъла той ми предложи да направим една пиеса заедно. По това време, той беше режисьор в английския театър „Кентавър” и поставяше по една пиеса на година, което му даваше възможност да преживява като режисьор. Той ме видя през 1993 година и ни взе две години да направим „Емигранти“.

 

Това ли беше вратата към успешната ви кариера?

Този спектакъл беше със страхотен успех. Ние бяхме в топ 10 в рубриката „Kой оставя театрална следа?” между всички продукции от цял Квебек за годината. След многото положителни статии и признание, ние си мислехме, че сме успели. Това беше така, но всичко в нашата сфера е временно. Хубаво, направил си нещо, но на никого не си нужен. Това е най-болезненото. Някой ако те хареса, те кани да играеш, но ти ще играеш този лошия с акцента. Тогава си дадохме сметка, че пиесата мина супер, но това не беше достатъчно.

Ние играехме за без пари. Аз в продължение на десет години карах пица и правех театър. Пицата ме хранеше, а театъра беше за удоволствие.

 

Правейки този ретроспективен поглед, може ли да кажете на коя сцена сте се чувствали по-комфортно – на българската или на канадската?

Българската сцена за мен беше съвсем друга реалност. Сега вече не знам какво е, но тогава, това беше институционален театър. Платен си 12 месеца в годината. Това предизвикваше много негативни последствия. Имаше много вътрешни конфликти. Кой играе, кой не играе, кой е по-добър, кой в коя клика се намира.

Аз напуснах България по комунистическо време, когато беше важно, кой е член на партията и кой не. Това много ме отблъскваше. Удоволствието да правиш театър е истинско, когато работиш с хубави хора. Тук няма щатни актьори. Това е колкото лошо, толкова и хубаво. Нямаш осигурен доход, но това е по-добре, защото те кара да си активен през цялото време и да се поддържаш във форма. Как изглеждаш, какво можеш, какво предлагаш, ти си винаги в търсене. Аз съм правил по десет проекта на година като актьор, режисьор и като продуцент. Завършвам годината и съм мъртъв от умора, но в същото време не мога да заявя, че съм безработен, защото нямам социалния статус на такъв. Аз съм с така наречената свободна професия и съм на собствена издръжка.

Тук отиваш на кастинг. Хората ти се обаждат две години предварително за да попълнят графика. Ето как планирам например. Имам покана за пролетта на 2020. Знам, че репетициите са между 120 и 150 часа. Значи два или три дни на седмица трябва да отделя по 2-3 часа дневно. Кога е премиерата? Премиерата е на 21 септември 2020. Колко време играем? Играем две седмици. Вече знам, че хлябът е осигурен за пролетта на 2020 и след това за две седмици през септември. Но какво правим от сега до тогава? Когато отиваш в една продукция първо питаш: „Кой участва?“ Случвало ми се е да отказвам, но това е било много рядко. Отиваш, срещаш всички нови хора, даваш всичко най-добро от себе си, стоиш в добро настроение. Ти си там за да се забавляваш, да изкараш хляба си. Накрая, пием по две бири, стискаме си ръцете и си тръгваме. Това в България го нямаше.

От друга страна, това, което много ми харесваше в България беше идеята, че във всеки голям град трябва да има театър. В един момент обаче, това се превърна в едно бреме, защото ти си там, стоиш, чакаш, нищо не правиш, а получаваш месечна заплата.

Aз не преподавам как трябва да се прави театър, а разсъждавам със студентите ми върху възможностите да се прави театър. Аз задавам въпроси, но нямам отговори. Отговорите идват от тях. Аз съм огледалото на техните идеи.

Правил ли сте спектакъл, в който да сте имали за актьори българи?

В Nouveau théâtre expérimentale направих един много хубав спектакъл. Жалко, че само няколко пъти го играхме. Това беше един прекрасен проект. Те бяха взели субсидии за да представят няколко общности под формата на нова обществена телевизия. Цялата концепция беше все едно се намираш в едно телевизионно студио и предаването се излъчва на живо. Бяха поканили Виетнамската, Хаитянската и Българската общност. Другите две общности бяха направили спектаклите си с трима или четирима човека. Аз изкарах 21 души на сцената. Не бяхме правили репетиция. Направих един списък с интересни хора, които да могат да представят България. Много се чудех как да подходя, защото не исках да представя България банално чрез разговор. Имах желание да направя представянето за страната ни по театрално. Не си спомням как ми дойде идеята, но реших, че ще разкрия от къде идва мистерията на българските гласове и ще го разкрия директно в ефира, защото сцената беше като студио.

Всичко беше режисирано по телефона. Отне ми часове, дни наред. Всички участници бяха платени. По малко, но платени.

Първо, аз излязох облечен като Хитър Петър и носех една голяма топла погача. Поздравих всички и им казах, че при нас за добре дошли се посреща с погача. Разчупихме я и я пуснахме сред хората всеки да си вземе по парче. После, извадих една бъклица вино и салам и ги сложих на водещите. След което, започнах да обяснявам, че ще разкрия от къде идва магията на българските гласове, но тъй като не мога да изкажа моето мнение без да взема под внимание какво мислят членовете на нашата общност съм поканил няколко човека, които ще изразят своето становище.

Пръв на сцената излезе Климент Денчев – Климбо (Светла му памет!). Сценичните работници му донесоха първото платно. Той започна да рисува разказвайки историята на България. Рисувайки тази карта от къде са дошли българите, в един момент всички установяват, че той е нарисувал главата на един прабългарски воин. Това е първото табло, което бива закачено като декор. След това той продължава разказа си и рисува второ табло, върху което разцъфва картата на България. На третото табло рисува всички нации, които са минали през България и са оставили своя отпечатък. След което казва, че този пъстър меланж на култури дава тази магия. Тези три големи табла се закачват над публиката.

Вторият човек, който идва e Крикор Асланян – български арменец. Той започва с думите, колко много уважава г-н Климент Денчев, но всичко това, което той казва не е вярно и с един благ тон започва:

„Сега, ние ще предприемем с вас едно пътуване. Моля, затворете очи! Септември е, ние сме в София и се разхождаме по Централния (Женския) пазар. Пълно е с хора, погледнете сергиите, отрупани с плодове и зеленчуци. Чувствате ли виене на свят от багрите, вижте многоцветните зеленчуци, сякаш излезли от някоя картина на Реноар“. Той е много голям кулинар и направи невероятен разказ за вкусовете, които можеш да усетиш в България. Накрая направи заключението, че мистерията на българските гласове е в хубавото хапване и пийване.

За да публиката да се убеди в това, в залата се вкараха български специалитети за дегустация. Сложи се една истинска баница за да се изпече и всичко започна да мирише много вкусно.

След това излиза Ив Моро. Той е канадец и е най-големият тукашен познавач на българския фолклор. Аз го питам от къде идва магията на гласовете и той започва: „Аз много уважавам Климбо и Крикор, но те нищо не разбират“. Типично по български. И продължава като казва, че в земните недра на България има специфични вибрации, които кристализират в българските танци. И започна да демонстрира.

С този спектакъл, аз показах историята на България, говорих за българската кухня, разкрих красотата на българския фолклор. Всеки един от тези 21 участници представи своята теория. Получи се едно прекрасно театрално събитие.

Публиката не разбра, че това беше спектакъл, а си мислеше, че наистина е предаване за телевизията. Това е единственият спектакъл, който съм правил с българи.

 

Вие сте ученик на Николай Люцканов. Той казва, че „любопитството към човека е това, което прави актьорската професия интересна.“ За вас това вярно ли е?

Да останеш любопитен, означава да не остарееш и да се подлагаш на съмнения. Това означава да не се уповаваш на неща, които смяташ, че си научил и че те остават валидни завинаги. Аз си давам сметка за това и така преподавам. Много ми помага работата със студентите, защото аз не преподавам как трябва да се прави театър, а аз разсъждавам с тях върху възможностите да се прави театър. Аз задавам въпроси, но нямам отговори. Отговорите идват от тях. Аз съм огледалото на техните идеи. Аз съм винаги под въпрос. „Аз знам, че нищо не знам!“ – Сократ е прекрасен пример в случая. Много е важно да си позволиш лукса да бъдеш незнаещ. Искам да не знам за да мога да продължавам да търся и всеки път да започвам отначало за да намирам отговора. Не искам да имам готови отговори.

Като дойдох тук, започнах да си създавам мой начин на преподаване. Много важен за актьорите е този първи етап на присъствие на сцената. Без текст да разберем в какво пространство се намираме, в какъв пасаж на време се намираме. От къде идваме, на къде отиваме, защо сме тук, какво е важно в момента, т.е. анализ на ситуацията и на être humain в едно празно пространство. Опитвам се всеки път да обясня по нов начин как да намериш един нов път към човека срещу теб.

Ако търсиш да разбереш и да научиш, първо трябва да приемеш, че не знаеш. Персонажът е фикция. Ние често разсъждаваме върху персонажите, като че ли те са познаваеми, но те са непознаваеми, защото са винаги в зоната на фикцията.

 

Вашата професия мога да я определя като човекознание във всичките му форми – емоционални, физически, интровертни и екстровертни. Човекознание стремящо се да опознае човека в общуването му с другите и със себе си…

Това е общуване със себе си, което се пренася след това в контакта с другите.

 

Смятате ли, че бивайки актьор и познавайки принципите на човекознанието ви помага да виждате живота под друг ъгъл и да излизате по-лесно от ситуации, които са без изход за другите?

Това се постига с годините. Не мисля, че съм научил много, защото всеки ден научавам по нещо ново. Със сигурност работата ми е помогнала в живота. И ако някак си съм оцелял, и съм се развил, и ако днес съм такъв какъвто съм, то е благодарение на работата ми. Тя ме е направила това, което съм – добър, лош, умен, глупав, темпераментен. Работата ми повлиява на моето ежедневие, но в работата ми аз съм много по-свободен отколкото в ежедневието. В сферата на фикцията, на сценичната площадка с персонажа може да правиш неща и да реагираш по начини, по който не можеш да действаш в живота. Връзката между двете е осъзната и всяка страна дава на другата, но за съжаление само на сцената мога да бъда толкова свободен.

 

Може ли от пръв поглед да се познае таланта в един актьор?

Не, защото понякога талантът разцъфва по-късно. Друг път виждаш много талант, но няма достатъчно труд и старание. Много важно е да имаш мая, да имаш добро поведение и да работиш много. Няма текст, който да се поддава на една стройна система и да се каже, че се поставя по този начин. Всеки текст носи в себе си по нещо, което на всеки въздейства по различен начин. Училището е да развие това мислене и да даде основните познания, които те ще могат да използват теоретично и практично. Тук, в Канада, безотговорното поведение не се толерира. Веднъж ще се провалиш, втори път ще закъснееш за репетиция и в един момент толкова елегантно системата те изхвърля, че дори не разбираш как става. Толкова много актьори има …

moetopero.com-peter-batakliev-g2

Вие сте преподавател в UQAM тук в Монреал. Колко курса водите?

Аз давам по 4 курса на година. Може да се каже, че аз формирам студентите, защото съм основният преподавател по актьорско майсторство, този, който ги вижда и в трите им години на обучение. В първи курс им давам за начало един курс, който съм го структурирал като съм взел някои неща от нашата система. Започвам без думи. Правим етюди. След това са текстове без контекст, така наречените бели текстове. После влизам в третия период – работа с текст. Във втори курс им давам гръцка трагедия и класически театър. Това са практически курсове. В трети курс давам един курс в който всеки разработва негов проект, който го представя като актьор.

Всяка година всички завършващи студенти от професионалните театралните училища в Квебек, а те са 6 на брой имат прослушване в Театъра за 4 гроша (Théâtre de Quat’Sous). Всеки актьор приготвя по една продукция, която се представя пред режисьори, продуценти, телевизия, радио и т.н. Аз съм отговорен за представянето на нашите студенти. В последните години, откакто сме се събрали един по-нов екип и взимаме много на сериозно работата си, студентите ни имат успех. Резултатите са много явни и всички отзиви, които идват от средата са много добри. Много сме доволни и много се гордеем с нашите студенти.

 

Как стигнахте до преподавателската професия?

Аз давам курсове от 15 години. Работил съм във всички театрални училища, но винаги съм бил хоноруван преподавател. Давам един курс, взимам си хонорара и си тръгвам. После бях поканен две години като гост професор в Concordia University в Монреал. След което ми казаха, че в Отава се отваря един пост за щатен преподавател, където кандидатствах.

Да си призная, отначало не знаех в какво се състои преподавателската работа и отидох точно като на кастинг. Аз имам много голямо CV, което включва работа като режисьор, като актьор и в допълнение на това всяка година съм давал по един два курса на всички нива във всички театрални училища в Монреал. Имах интервю от 7 часа пред комисия от много хора. Те ме одобриха. Преместихме се всички в Отава. Тъкмо се настаних и започнах да работя и след няколко месеца бях дошъл в Монреал по работа. Тогава видях случайно бившия директор на това училище. Той ми каза, че ще се отваря скоро пост. Помислих няколко дни и му се обадих, като го запитах директно дали иска да види моята кандидатура на бюрото си. Той отговори положително. Тук интервюто ми беше два дни по два часа. Имах изпит пред преподавателите от цялата катедра, който се състоеше във въпроси, отговори, дискусии върху театъра, върху педагогиката. Одобриха ме и хайде обратно в Монреал. Вдигнахме се от Отава обратно с камиона с цялата покъщнина, като цигански катун. И ето вече 5 години преподавам в UQAM.

 

Тук се чувствате уютно…

Да, защото съм в моята среда. Аз съм Артистичен директор на цялото училище. Ние имаме 4 профила. Имаме генерален директор, а аз съм артистичният директор. За цялото художествено ниво на продукциите отговарям аз. Това ми създава много административна работа. Същевременно всяка година гледам да играя по един спектакъл.

 

Какво от българската артистична школа прилагате тук и на какво от нея учите студентите си?

Много съм научил от всичките хора, с които съм работил в България. От Митко Димитров и от Кольо Николов, които са ми първите професионални учители в Брацигово. После професор Люцканов. Това са години на срещи и на учене. Но това, което имам като професионален багаж от България, тук не може да се използва в неговия първоначален вид. Тук откакто започнах да играя от 1993 досега се наложи да си изградя свой собствен метод на работа.

 

Вие имате магистърска степен. Как обогати тя професионалния ви път?

Аз имам сега магистърска степен, но навремето бях ангажиран като преподавател на базата само на професионалния ми опит. Бях последния така ангажиран преподавател. Направих магистратурата си върху нещо, което винаги съм изповядвал, но никога не съм бил в състояние да го изкажа с думи. „La création d’une dramaturgie temporelle de personnage“ – Темпорална драматургия на образа. Аз се опитвам да смесвам класическата философия с театралната терминология и да изкарам един друг нов продукт. Френският философ Морис Мерло-Понти казва: „Времето не съществува като нещо дадено.“ Има два вида време: това на часовниците, към което ние нямаме практическо отношение, защото не можем да го променим и субективното време на всеки един индивид. То се развива по една крива, която е индивидуална за всеки. Моето време няма нищо общо с вашето. Времето на всеки е резултат на личния житейски опит.

Аз говоря за субективното време, тръгвайки от фикцията и търся това движение. Понти казва, че времето не съществува като природна даденост, то се ражда в нашата връзка със заобикалящите ни предмети и хора. В момента ние създаваме време. Ако вие не бяхте тук, това време по този начин нямаше да го има. То щеше да бъде друго време. Това е създаването на времето и то има свой характер.

 

Това ме навежда на мисълта, че ние сме тези, които сами избираме какъв характер да предадем на времето и да го превърнем в реалност…

Не само си избираме, но времето е всичко, което имаме и то е много лимитирано, ето защо е важно как го пълним. Моята хипотеза е, че независимо от големината на ролята ти имаш 30 секунди сценично време и си длъжен като актьор да оставиш своята следа, т.е. да защитиш правото си да бъдеш на сцената. Ако ти не знаеш защо си на нея, то нямаш право да бъдеш там. Създай важност – иначе ми губиш времето!

 

Вие как предпочитате да прекарвате времето си повече: като преподавател, като актьор или като режисьор? Къде се чувствате най-добре?

Не мога да кажа. Много обичам да преподавам. Като актьор, не мога вече да приемам да играя с всеки и за всеки. Вече съм по селективен. Искам, когато играя да съм режисиран от добър режисьор, който ще ме провокира и ще бъде предизвикателство за мен, което ще ме бута в някаква зона, която аз не мога да си представя или ако не е такъв ще ме следва, защото аз мога да отида много далече, но той трябва да ми даде тази свобода и да ме напътства.

В България имаше много стриктна йерархия и там не можеше и да си помислиш да си режисьор, ако не си завършил режисура във ВИТИЗ. Прочетох едно интервю на Питър Брук, където го питат как се става режисьор и той казва: „Първо го обявяваш и после го защитаваш.“ Казах си Питър Брук, Петър Батаклиев, инициалите ни са същите. По този начин, аз обявих и защитих ролята си на режисьор.

Има едно нещо, което е много важно. Трябва да си честен в работата си и да правиш нещата със сърцето си.

 

Ако имате възможност, какъв съвет бихте дали на 30 годишния Петър?

‘Що не си учил бе, тъпак? ‘Що не си учил езици, а дойде в Канада като цървул със силен руски? Щях да спестя толкова време и толкова по-малко пици щях да разнеса! Защо баща ми не ме е набил като съм бил малък за да ходя да уча пиано? А не сега да уча пиано на стари години.

 

За какво мислите най-често?

Напоследък много мисля за времето. Това, което ни е дадено е време. Смъртта си е смърт, но до нея има едно известно време, което остава. Мисля си как запълвам своето време и си давам сметка, че ти никога не си в настоящето, в момента. Много е хубаво да се каже: „herе and now“ – тук и сега. Нашето съществуване е в кадъра на „time is melting” – времето се топи. Това минаване между минало, настояще и бъдеще се случва в една секунда и тя отминава и ти отиваш напред. Това „сега“ ние никога не го усещаме. То е достижимо само в моменти на медитация. Ние винаги сме обременени с мисли какво трябва да направим и не можем да останем в празното, да усетим дълбочината му, в този момент да вдишаме и осъзнато да приемем, че един миг е вече отминал …

moetopero.com-peter-batakliev-g3
Вера

Вера

Основател на moetopero.com

error: Защитено съдържание!