Warning: Creating default object from empty value in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php on line 29

Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php:29) in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/plugins/sg-cachepress/core/Supercacher/Supercacher_Helper.php on line 77
Интервю с певицата Мирослава Кацарова | Моето перо

Мирослава Кацарова: „Вдишвам дълбоко живота!“

Мирослава Кацарова – произнасям името ѝ и спирам, защото се намирам в затруднение да я обрисувам цялостно и задълбочено. Струва ми се недостатъчно и банално да я представя чрез заслужено придобитото ѝ признание на джаз дива, на завладяваща водеща на две авторски предавания по радио Jazz FM или на чувствена поетеса.

Мира е човек на изкуството във всичките му миниатюрни и глобални изяви. То е нейната същност, одухотворява я и изостря сетивата ѝ.

Тя е от хората, които не се задоволяват само с едно изразно средство и това я прави силно обаятелна. Разсъжденията ѝ са дълбоки, проницателни и търсещи. Те са рефлектиращи лъчи струящи от нейния вътрешен свят, който е силно осъзнат и женствено деликатен. Неговото отражение намира израз във всичко, до което тя се докосне. Този изтънчен финес прави сътвореното от нея различно и силно притегателно.

moetopero.com-miroslava-katsarova-g1

От скамейката на езиковата гимназия, през богословието до джаз музиката … Труден ли беше пътя на тази ваша успешна реализация?

Пътят никак не е лек, особено, когато човек не избира лесния път по принцип. Аз завърших английската гимназия с френски в Пловдив. По мое време, това беше едно средище на хора, които бяха изключително съсредоточени не само върху бъдещата си реализация, но и върху изкуството, което тогава бе нарочно отстранявано от нас. Тук става въпрос за джаза и за философията определяна като буржоазна. Текстовете, до които ние се опитвахме да достигнем не бяха превеждани. Аз правех опити за преводи на екзистенциализма на Сартър – нещо, което беше сериозна философска литература, но същевременно свързано и с възрастта, защото екзистенциализма е философия, която привлича 16 – 17 годишните. Това са най-активните години за задаване на екзистенциалните въпроси.

Тогава открих джаза, като музика, с която се идентифицирах, но нямах никакво намерение да я пея, защото тя е сложна и изисква огромна подготовка, а моите амбиции и тези, които бяха завещани от родителите ми бяха свързани с по-сериозните науки. Какво се оказа обаче? След като през 90-те години се промени режима и след като бяхме изпълнени с огромни надежди, каквито после за жалост не останаха, си дадох сметка, че всъщност бих направила нещо радикално различно и бих учила богословие, защото се интересувах от тези науки производни на философските, които тогава ми се струваха много близки до мен самата, без да изчислявам колко прагматично би било това за реализацията ми. Отговорът е очевиден, това не беше прагматично. От тази гледна точка е трудно, но пък иначе това е моя път.

 

Вие сте избрали един път на дълбоко личностно развитие, като сте го облекли в музика …

Аз мисля, че тези неща са свързани. Музиката, която избирам да пея е различна. Аз не съм от хората, които се целят да демонстрират виртуозност или някаква техничност. За мен, музиката не е атлетизъм. Тя е чувство и размишление. В този смисъл, съм привърженичка на думите на Астор Пиацола (аржентински композитор, който е променил традиционното танго, бел. на автора), който е казал: „Тангото, което аз правя е танго nuevo. Това не е музика за танци, а музика за размишление“. Аз предпочитам този тип послание в изкуството.

Опитите да превръщаш изкуството в развлечение малко ме отблъсват. Въпреки това, приемам всеки един опит да правиш музика или каквото и да е изкуство, които по някакъв начин са по-комуникативни и свързани с хората. Осъзнах, че човек не бива да прави самоцелни неща. Осъзнах, че да правиш разбираемо изкуство, което би могло много добре да бъде продавано, не е непременно компромис със самото изкуство. Така тръгнах по този път, който се оказа един според мен добър, благороден и умен път.

В тази връзка, ще кажа, че от 16 години съм автор и водеща на две предавания по радио Jazz FM, където всъщност моята цел е по някакъв начин да повлияя на музикалния избор и на музикалния вкус. Констатирах, че когато нещо е разбираемо и комуникативно, то е в състояние да промени мисленето и избора на хората. Поради тази причина, на моите концерти разказвам истории. Доста често, концертите са ми концептуални за да може да вникна в една тема, да я проуча и да мога да я разкажа на публиката. Понякога, хората чуват едно произведение и се впечатляват от звученето му, което е много красиво, но не си дават сметка, че то си има своите специфики и белези, които в крайна сметка са плод на една история и на стечение на обстоятелствата, които взети заедно определят това звучене. Точно заради това, на мен ми е приятно да вървя по този път без да се оплаквам. Въпреки това, се чувствам удовлетворена, защото след концертите ми е пълно с хора, които идват и се радват както на музиката, така и на нещата, които са научили за нея.

 

Говорейки за образите и сетивността, не е трудно да се усети, че музиката е пропита с различни нюанси, било то повече или по-малко тактилни и всеки един от нас ги интерпретира по различен начин в своя вътрешен свят. Какво проектират в душата ви тези образи, послания и тревоги?

Едно от най-хубавите неща е срещата с изкуство, което те е разтревожило. Независимо дали това е музика, кино, театър, книга или пък е изложба на живопис. Важно е ехото, родено от срещата, да те остави неспокоен и да те накара да се замислиш. Ако бързо можеш да спреш да мислиш за музиката, за спектакъла, или за филма, който си видял, значи изкуството е влязло в контакт с теб по периферен начин. Когато обаче, същото това изкуство те разтревожи и останат после вътрешните монолози, изплуват въпроси, мисли и разсъждения, чрез които се идентифицираш с цялата тази история, която си чул и видял, тогава започваш да разбираш неща за себе си. В този момент, изкуството има смисъл, защото то не дава отговори, но те кара да търсиш своите.

В този смисъл, това са рефлексите в моята душа. Вероятно, те са характерни за всеки един човек, защото наистина най-тежкия път и най-болезнения е пътят на себепознанието, а пък изкуството е част от него. За мен, то е форма на общуване между хората, благодарение на която се преодоляват съвременните градски болести като самота, отчуждение, самоизмами, илюзорност, както и опитите да се движат паралелни реалности, които по някакъв начин заглушават нашия вътрешен глас.

Едно от най-хубавите неща е срещата с изкуство, което те е разтревожило.

Васил Петров казва, че джазът е „музика със съвсем проста, елементарна форма, но трябват много умения, за да я овладееш“. Кое е вашето основно умение, което ви помогна да овладеете джаза да го използвате като свое изразно средство?

Аз харесах джаза, но не интуитивно. Понякога формите му не са толкова прости, понякога наистина са твърде прости, но джазът е музика, която чисто естетически се свързва с друг тип изказност, която се развива през годините и не би могла да бъде обобщавана по този начин.

Аз не съм избрала да пея джаз стандарти. Това е нещо, което беше в самото начало. От време на време пея или по точно интерпретирам такъв класически музикален материал, но моя обзор е насочен от една страна към съвременната музика, от друга към авторската и от трета страна, аз обичам да се вглеждам в концептуални програми. За ме не е въпрос да науча една песен перфектно и да я изпея перфектно. Това не ми е достатъчно, защото не се възприемам просто като певица. Може би натрупванията от хуманитарните науки, с които съм се занимавала, както и начина, по който възприемам света, са ме направили такава. Аз гледам на музиката като на едно от средствата на изразяване, към което се включват и други послания, които са отвъд мелодията, отвъд думите и които смесват различни изказности, защото освен хубавата музика, за една песен е необходим и много добър текст. Думите, които се изпяват влияят на посланието на музиката.

Вярвам, че когато изпееш с един определен глас една дума, тя би могла да промени даже смисъла си. С хрипове, тя звучи и казва едно, а когато е чиста и бистра, тя казва съвсем друго. Поради това, човек не бива да се ограничава само с едно изразно средство, защото когато става дума за изкуство, трябва да се подхожда ренесансово, в смисъл такъв, че трябва да се имат предвид другите форми на общуване. На моите концерти, обикновено винаги има мултимедия. Общо взето, аз се грижа да има въздействие на всички нива и вярвам, че различните изразни средства си контактуват помежду си и дори докрай да не можеш да ги анализираш, трябва да положиш усилие да представиш плътно и пълно идеите си. Казвам идеи, защото считам, че музиката носи в себе си много различни дълбочини и перспективи и изобщо не вярвам, че става дума за това да отидеш и да послушаш нещо приятно, което да те остави безразличен към света и всичко да ти е отново същото. Аз разчитам на това да те промени и да видиш света по друг начин. Просто да влияе на сетивата ти, да ги изостри за да можеш да видиш неща, които до преди малко не си виждал, а пък невидимите неща са толкова важни и толкова значими, че понякога те са по-важни от собствената ни биография. Вярвам, че събитията от живота ни не са просто някакви елементарни случки. Мисля, че животът е много по-дълбок, с много по многопластова перспектива.

moetopero.com-miroslava-katsarova-g3

Безспорна е силата на музиката и един човек потапяйки се в едно музикално произведение отваря сетивата си и може да достигне до прозрения, до които преди това не е успял да се домогне. Въпреки, че имате един изключително богат репертоар, на вас ви се налага да изпълните една песен многократно. След всяко изпълнение, преоткривате ли нещо ново, което не сте усетили преди?

Да. Много често ми се случва да изпея песента различно за самата себе си. От друга страна, има такива съкровени моменти, в които благодарение на тази песен осъзнавам и разбирам неща за самата мен. Аз много внимателно подбирам репертоара си. Всяка песен, която съм решила да изпея е свързана с мен. Тя има някакъв контакт с личния ми живот, с вътрешните ми светове, със страховете ми и с чувството ми за увереност или пък обратно с чувството ми за несигурност, с историите, които искам да разкажа, защото малко или много съм се припознала в тях. 

Случвало се е понякога, да мисля за някого и да му разкажа история пред публика, в която той не присъства. Човек на сцената преживява други реалности и това е много интересно събитие в живота ми. В тези реалности, реалността на сегашния момент е един много симпатичен декор. И в процепа на завесата, ти виждаш възможността за друг изход, за друг свят. Тези процепи на действителността към другите светове за мен са изключително важни. Аз вярвам, че много хора в различни ситуации ги виждат и понякога изчезват натам и това е изкуството. Чрез него осъзнаваш, че когато си открил нещо ново, като музика, като театър, като книга, която току що си прочел или кратък пасаж, от който си се възхитил, си осъзнал, че светът е пълен с изходи.

 

Вие сте автор и водеща на предаванията „Дезафинадо” и “Singinn Swingin” по радио Jazz FM. Знам, че за всяко едно излъчване стои голяма подготовка. Какво изисква това от вас?

Аз много разчитам на възможността да споделям собствените си открития с хора, които имат интерес. Не се възприемам за ментор на никого, нито пък си мисля, че мога да науча някого на нещо. По-скоро, искам да споделя откритията си за да може, чрез това да повлияя на вкуса на хората около себе си, които нямат време да се ровичкат в съвременната музика, а имат потребността да я чуят и да чуят нейната история. Аз им обръщам просто внимание. Заставам пред микрофона сама и никого не виждам. Представям си, че разговарям с един човек, на когото му разказвам какво току-що съм разбрала. Искам да предавам нещата като лични. Мисля, че това е причината, поради която тези предавания се задържаха 16 години в ефира на радио Jazz FM.

 

Песните, които изпълнявате рефлектират върху вас не само с мелодията си, но и с текстовете. Към какви текстове имате предпочитания?

Аз пиша текстовете на моите песни. Тези, които не са авторски, трябва да ти разкажат история, която да тече като филм. Така се роди проекта „Синема“ в който взеха  участие Веселин Веселинов-Еко, Мирослав Турийски и Христо Йоцов.

Първо създадохме програмата „Синема“, която беше с музика от филми, а после записахме албум. Интересното тук беше, че избрахме инструментални теми и аз написах текстовете. Елин Рахнев написа текста за Cinema Paradiso. Когато Андреа Мориконе (син на композитора Енио Мориконе – бел. авт.), който е автора на композицията, чу тази песен, много я хареса и ни уреди правата за два дни. Много добри думи чухме от него.

Интересното е, че това е инструментална пиеса, която не е мислена за песен и когато Елин Рахнев написа текста, тя придоби друг смисъл. В този смисъл, искам да кажа, че ми беше интересно да видя как музиката излиза от филма и се превръща в саунд трак на нашите лични истории, т.е. тя продължава да разказва истории, но те вече са нашите и това е много важно за текстовете. Образите и картините са ми изключително важни от една страна. От друга страна – асоциативната музика също ми е много важна и не на последно място ми е важно да бъде одухотворена, смислена, красива. Да те предизвиква да търсиш нови изразни средства. Интересно ми е да тършувам за нови начини на пеене. Аз чисто естетически не съм свързана с шумното пеене, с виковете, с крясъците, със заявяването на дългото До, тези неща са ми чужди.

 

Затова е толкова уникално пеенето ви …

Всеки е уникален. В музиката, трябва да забравиш себе си, не трябва да се самоизтъкваш и да се показваш колко си велик. Предпочитам интелигентните комбинации. Предпочитам нещата да са извлечени от тишината и когато има динамики, да бъдат много добре премерени. Всичко да бъде с чувство за мяра и вкус, защото всяко изкрещяване е опит да се заявиш по начин, с който нахълтваш в чуждото пространство, а това е форма на неуважение към света.

moetopero.com-miroslava-katsarova-g4

Говорейки си за музиката и за времето, което отминава, иска ми се да спомена Румен Тосков-Рупето и да ви попитам на какво ви научи? Какви са спомените ви за него?

Запознах се с Рупето в София, в началото на 90-те години. Докато бях студентка по богословие, пеех по джем сешън-и. Бях много дръзка, пеех всякакви глупости, ей така за удоволствие. Държа да кажа, че никога не съм се взимала на сериозно, включително и сега.

Той ме покани една вечер на един джем и пяхме с него в един култов клуб в София. Така започнахме. Допаднахме си като хора. Той четеше същите книги, вълнуваше се от театрални постановки, от които и аз се вълнувах. Обменяхме си филми. Станахме близки духовно.

През 2001, записахме заедно албума „Бяло в бяло“. Той написа музиката, а аз текстовете. Така започнах по-сериозно да се занимавам с музика. Той ме научи на най-важното нещо, че като излезеш на сцената няма значение дали ще сгрешиш – важна е музиката, грешките не са важни. Понякога, човек излиза и свири стерилно и внимава да е безгрешен, а всъщност, когато си отдаден на музиката, на момента, на мелодията, на случването, на общуването, може да станат някакви грешки, нормално е, но музиката се е случила.

Когато за първи път представихме „Бяло в бяло“ на Аполония, никаква репетиция не бяхме правили. Аз направих сигурно десет грешки. Хората много топло ни изпратиха. Излязоха много силни отзиви за цялата история. Аз обаче бях много недоволна и на другия ден му казах: „ Аз не искам повече така да пея. Искам с репетиция. Толкова грешки направих, че не мога да си ги простя“. Тогава, той ми каза: „Грешките си остават за теб и никой не ги разбира. Важна е музиката. Ако ти вложиш вътре в цялото това нещо себе си, грешките, никои не ги разбира. Грешките те правят човек, който израства след всяко едно изпълнение“. Така разбрах, че музиката не е място, където трябва да бъдеш безгрешен и където трябва да развиваш комплекс, че аз съм Бог. Просто, музиката те прави човечен.

 

Това е най-хубавия урок, който сте получили от професионалния си опит.

Да, така е. Научих се да бъда просто човек. Това е музиката, тя те кара да се чувстваш човек.

 

Според думите ви: „Артистите са по-често с болезнени състояния, с кризи и с крайности, но това ражда магията“. Вие как се чувствате в това определение?

На мен нищо не ми е чуждо. Депресиите, грижите, състоянията на крайности, на самообвинения, на недоволство, несигурността, съмненията, не са ми е чужди. Даже смятам, че това е много креативно състояние. За музикант, който излиза на сцената, чувството за задоволство не е хубаво, тъй като то те кара да правиш всеки път онези неща, от които си доволен. Така постепенно и не забележимо от самия теб се превръщаш в един занаятчия, а не в това е смисъла. Според мен, човек трябва да си предизвиква и да си причинява болезнени състояния, т.е. да се сблъсква с нещо ново, трудно, изумително чуждо за самия него за да може да осъзнае, че все пак не бива да се тъпче на едно място, а да се развива. Когато изпаднеш в такъв конфликт, ти се бориш с него, това е кризата, това е състоянието на недоволство, състоянието на съмнението, на недоверчивостта към самия теб, към твоите собствени качества, така че да искаш ти да ги развиеш и да се качиш на следващото ново стъпало.

Това е според мен генеалогията на развитието на един артист и колкото по-безочливо в хубавия смисъл на тази дума си разрешаваш да бъдеш нестандартен спрямо себе си, не конвенционален, толкова по-добре, защото тогава покоряваш нови територии и не оставаш просто едно малко човече, което се радва на малките си постижения. Нямам предвид, че ставаш много велик. Никога човек, не можа да бъде толкова велик, колкото е Бог. Винаги трябва да си в състояние да осъзнаваш, че си човек, който може да греши, човек, който няма начин да не преживява болки и съмнения.

moetopero.com-miroslava-katsarova-g2
Вера

Вера

Основател на moetopero.com

error: Защитено съдържание!