Част първа
Там, където стръмните склонове на Южните Алпи биват приласкани от топлите води на Средиземно море и живописните пейзажи преливат в тюркоаза на морската шир, където въздухът пропит от аромата на жасмин, дискретно омайва с неповторимото си благоухание, а погледът бива запленен от яхти и пищни вили, там в този нереален декор съчетаващ в себе си минало и настояще, кокетно се крие френската Ривиера.
От Мантон до Сен Тропе, всяко кътче носи своето индивидуално обаяние. Водени от желанието ни да се потопим в тази средиземноморска атмосфера, ние поемаме по лъкатушещите тесни пътища следващи брега на морето, които ни спускат до морското ниво, след което ни качват по стръмните хълмове за да ни запленяват с панорамни гледки оставащи незабравими спомени в съзнанието ни.
Първата спирка в нашето пътуване е Мантон. Намиращ се само на 6 км от границата с Италия, този град ни очарова с романтичното си излъчване. Дружелюбно отворените и щедро декорирани прозорци приветстват пътника с „Добре дошъл!“ и го оставят да бъде запленен от цитрусовите и маслинените градини. Едва пристигнали, се отправяме към крайбрежната улица на града. Каменистият плаж естествено завършва в музея на Жан Кокто, който сам по себе си е малка каменна крепост от 17-ти век. Врязващ се като архипелаг в морската шир, от неговата стена можем да се насладим на панорамна гледка към града и неговото пристанище приютило на малката си площ стотици яхти. Къщите, плътно прилепени една за друга, са боядисани в типичните цветове за френската Ривиера – жълто, оранжево и охра и контрастират великолепно с небесната синева.
Разположен на малък хълм, старият град на Мантон подканва туристите да поемат по стъпалата на тесните му улички за да се насладят на нащърбения морски бряг от високо. Свечерява се и ние с удоволствие откликваме на тази покана, като се оставяме да потънем между високите стени на къщите, които можем да докоснем с разперени ръце. Тази близост поражда чувство за уют и същевременно създава един естествен микроклимат, в който горещината на летните дни бива по-малко осезаема. Стъпало по стъпало, изкачваме се бавно към базиликата, носеща името на Свети Михаил. Построена през 17-ти век, храмът със своята камбанария доминира над градската архитектура. Достигнали до най-високата му част, с удоволствие се отпускаме върху перилата на панорамната тераса за да се насладим на красивата гледка и бавно изгряващата луна. Топлата вечер ни обгръща със вълшебното си наметало и ни остава да съзерцаваме безбройните светлинки, които се сливат в далечината с морската шир и стават все по-трудно разграничими.
В утрото на втория ден, посрещам зората от прага на малката ни хотелска тераса. Чайките са накацали спокойно по керемидените покриви и грижливо подреждат перата си, върховете на палмите са в краката ми, а в далечината виждам огромни лайнери да акостират в пристанището на Монако. Съвсем естествено, следващата дестинация е малкото княжество.
Крайбрежният път е предизвикателен с тясно криволичещата си настилка. Градовете се сливат един с друг и само табелките приветстващи с „Добре дошли!“ подсказват, че излизаме от едно населено място и влизаме в друго. Неусетно се озоваваме в Монте Карло, който е един от кварталите на града държава.
Разположен на територия от 2,2 кв. км, историята на Монако е тясно свързана с историята на фамилията Грималди, която установява управлението си в района през 1297 год. с настаняването си в двореца, издигнат първоначално като защитна крепост върху 66 метровия скален масив. Всъщност, дворецът и заобикалящият го квартал са най-старата част на града, която е изградена амфитеатрално спрямо Средиземно море. През годините, княжеството се разраства и името му предизвиква асоциации с високия стандарт на живот, луксозните витрини, скъпите коли, известното рали и изкушаващото хората с бързи печалби казино. Но Монако не е само това. На малката си територия, градът събира в себе си впечатляващи с архитектурата си сгради, интересни музей, малки площади с павирани улички, красиви градини и фикуси с височина по 3 м. Всяко парченце земя е застроено без да се забравят зелените площи, грижливо поддържани и предлагащи прохлада в горещите дни.
Да напуснеш този град е малко предизвикателство, особено когато си с кола и трябва да шофираш по стръмните тесните еднопосочни улички, осеяни със стопове и гарнирани с 90 градусови остри завои. Добро самообладание и координация в движенията са необходими за да му кажеш: „Довиждане!“.
Продължаваме своето пътуване към Ез. В далечината, в нарязания планински масив, съзирам планинско плато, върху него каменни къщи, а най-отгоре черква с часовникова кула. Две стрелки върху небесно син циферблат отмерват точно времето, макар че за туриста, то като че ли е спряло. Каменни къщи, разгърнати във височина оформят тесните улички, които започват една в друга и се пресичат загубвайки те в своята прелест.
Върху историческия център на Ез се намира екзотична градина в чиито декор са руините на средновековен замък. Красивите скулптури, облени от слънчева светлина, създават усещането за хармония между артистичната визия на твореца и богатството от багри на природата. От височината, на 430 м над морското ниво, погледът бива погълнат от прекрасната гледка към Лазурния бряг и по-точно към залива Болио. След визуалната наслада за душата, поемам бавно надолу. Трудно ми е да си тръгна от това място, където разходката действа като терапия.
