Елена Петрова

Актрисата Елена Петрова, е от онези „Осъдени души“, които с красотата и таланта си, предизвикват непосредствен интерес към себе си. От „Козият рог“ до „Ние, нашите и вашите“, тя изгражда своя имидж, който е вдъхновяващ със своята уникалност.

Непосредствена и освободена от предразсъдъци, Елена е ухание, което бързо те завладява със свежестта си. Тя е естествена емоция, която е заразителна със силата си. Тя е откровение, което е интригуващо с неподправеността си. Тя е размисъл, който те опиянява с чувствителността си.

Но преди всичко, Елена е събеседник, който не искаш да оставиш.

Участвате в много театрални постановки, кино продукции, телевизионни предавания и други. Къде се чувствате най-добре? Кой е вашият духовен дом, ако може така да се каже?

Говорейки за професионалния ми път, духовният ми дом е там, където мога да правя това, което обичам. Иначе, най-истинският ми дом, е там, където са децата ми и където е сърцето ми. Тъй като, сърцето ми обиква много различни неща, това са театъра, киното, моите прекрасни деца, човекът до мен.

Домът е там, където е сърчицето ти, където най-силно то тупти и където усеща, че ако го няма това, което обича, ти не можеш да продължиш да съществуваш.

Споменахте децата си. Прави ми впечатление, че дори когато сте на хиляди километри от тях, не губите контакта помежду ви.

Разстоянието никога не ни разделя, защото те са си моите деца. Дори и днес, въпреки че съм в Канада, си говорихме. Пишем си бележки и имаме начин на общуване, който ние сме си измислили.

Всъщност, това, което искам да кажа е, че веднъж щом се появят, децата завинаги стават част от теб. Не мога да знам до каква степен и колко дълго аз ще бъда в живота им; дали ще присъствам, толкова осезаемо, както те присъстват в моя, но те са нещо, което появили се веднъж, човек не може да игнорира и още повече да продължи да живее без тях.

В романа си „Идиот“, Достоевски казва че „детето може да даде извънредно важен съвет дори и по най-мъчния въпрос.“ Приемате ли съвети от децата си?

Да, непрекъснато. Аз искам да бъда техен ученик. Вярвам, че те могат да бъдат много добри учители. Децата са много рефлективни. Те могат да хванат света в ръцете си и да погледнат по много любопитен, интересен и странен начин към всичко, което се случва. Понякога, тази гледна точка води до решението на много проблеми. Склонна съм да ме напътстват и да ми казват когато не съм постъпила правилно. Въобще, те са моя щит от радост, който ме предпазва от лошото в света.

В допълнение бих казала, че „ в контакт с децата душата се лекува …” (Достоевски) Как се лекува вашата душа, когато сте далеч от децата ви?

„Всички възрастни преди да пораснат са били деца“, казва Екзюпери, но в един момент забравят.

За съжаление, много хора понякога го забравят, а не трябва да бъде така.

Не трябва да го забравяме, защото детското в нас ни дава особен поглед към живота. То те държи буден, държи те чувствителен. Най-хубавото нещо за нашата професия, което не трябва да губим и човечеството не трябва да губи, е способността да се учудваш. Децата имат тази неподправена способност да се учудват на света. В момента, в който спираш да се учудваш на всичко, което се случва около теб, било то добро или лошо, и започнеш да го приемаш, това означава, че губиш инстинктите си. Губиш спонтанността си. Според мен, това закърнява и по някакъв начин ампутира цялото ни преминаване в последствие през живота, защото ни лишава от много ценни емоции в развитието ни като личности, а именно да бъдем по-добри като хора, като партньори, като родители.

Да бъдеш родител е много голяма отговорност, защото трябва да научиш детето си на всичко. А знаем ли ние всичко? Това е основният въпрос, който трябва да си поставим.

Вие знаете ли всичко?

Не, и не искам да го знам, защото ще закърня чувството си на любопитство и учудване от живота. Струва ми се, че е по-хубаво да бъдеш в този живот ученик, отколкото учител.

Учителите носят по-големи отговорности …

Не става въпрос само за отговорността. Имам усещането, че учителите стигат до един предел в живота, от който той започва да се свива и да намалява. Едва ли има много млади „живото-учители.”

Кои са вашите учители?

Всички и всичко около мен. Всички хора, с който съм работила, хората с които съм се сблъсквала и този живот ме е сблъсквал. Мисля, че това е нещо, което ме е изградило.

Освен това, елемента на целия закодиран характер, с който човек се ражда е много важен. Емоционалността не се възпитава. Възпитават се навиците. Човек се ражда със своята си чувствителност, с усещането си за живота. Хубаво е, че децата не се раждат с инструкции за отглеждане, т.е. всеки трябва да извърви своята си пътечка за да се сдобие с наръчника си за възпитание.

Като стана въпрос за характера, нека да погледнем как вие еволюирате в характерите на вашите героини. Преди 16 години изиграхте ролята на Мина, а сега се превъплъщавате в тази на Лора. Видимо, това е процес на съзряване, който не се получава в рамките на къс период?

Това е много вярно. Аз не се бях замисляла за този път. Това натрупване, което понякога не осъзнавам, стои като закодиран файл в мен. Поради тази причина казвам, че ние артистите сме като хранители на информация, на емоция и когато дойдат определените моменти, само се натискат съответните бутони, които събуждат необходимите емоции и ти започваш да ги използваш, защото те са били съхранени в теб.

Всъщност, аз изминах дълъг път до тази роля, защото изиграх Мила в „Полите на Витоша“, чийто прототип е Мина, а преди това изиграх „Нора“ на Ибсен (норвежки драматург наричан „баща на съвременната драма“, бел. на автора), което е още по-сложно и по-трудно. Установявам, че така ми е бил подреден пътя.

Сега, когато съм на определена възраст, играя Лора, въпреки, че тя е много по-млада от мен, когато се самоубива. След като вече имам отговорността към децата си, аз я разбирам. Има роли, които могат да се изиграят само, ако разбираш героините си. Няма никаква техника, която би ти помогнала да пресъздадеш една роля, ако не можеш да почувстваш нейния характер.

По тази причина, искам да изиграя Анна Каренина. Аз не се стремя към ролята като такава, а искам да пресъздам нейния образ, защото разбирам какъв е проблемът на тази жена, разбирам какво и липсва, разбирам какво дава, разбирам от какво се лишава, какво рискува.

С Лора е същото. От момента, в който започнах да я чета и да я изследвам за да се подготвям за ролята, усетих, че имаме много близки неща. Установих, че сто години по-късно, аз изричам думи към даден човек, които тя също е изрекла. Това е много страшно и в същото време, много ме запали.  Плюс това, тя е скорпион като мен (лека усмивка изгрява на лицето и) и е леко обсесивна.

Кои качества на Лора ви заинтригуваха най-силно?

Способността и да бъде равностоен партньор на всяко едно ниво на този мъж, който е много сложен като психология. Яворов е гениален поет, голям бохем, революционер. Според мен, той я обича така силно и държи на нея, защото срещу себе си вижда личност, която не отстъпва по нито едно нещо от това, което той представлява като мъж. Много е трудно да се намери такъв партньор.

Погледнато реално, в живота, много хора изживяват това разочарование, защото не намират партньора, който им отговаря интелектуално и психологически.

За една жена с огромен потенциал да намери партньора си, е много важно.

От книгите, за Лора се знае, че е много интелигентна, от много добро семейство, но същевременно е много дива. Тя пише стихове, знае няколко езика, превежда стиховете на Яворов и пътува из целия свят. Има страхотно самочувствие. Определят я като българската Жорж Санд. Има дързостта да се появи на кон с бричове в центъра на Русе. Това са едни много смели и дръзки постъпки за времето, които много ми допадат.

Факт е, че си тръгва от един мъж, който не обича, с едно дете и предизвиква скандал, който се разнася из цяла София. Обявена е за една от най-красивите жени в София и много мъже я ухажват, а тя избира точно него, което му прави голяма чест. Най-хубавото е, че тя го интригува не само емоционално и сексуално, тя го интригува интелектуално, а това е много важно за мъжа, който има потенциал. Драмата е, че те се разминават на друго ниво, точно това, което тя казва: „Аз искам всичко или нищо“. А това са много страшни думи.

Ако може да избирате накъде да потеглите сега, без ограничения, каква посока бихте избрали?

Трябва ли да бъде определена дестинация?

Не, може да се пренесете във времето. Просто се оставете да летите и намерете своя пристан.

Времето е една безкрайна спирала. Понякога, нещата не започват от начало, а отзад напред. Човек се засилва и се връща към миналото за да може да намери устрем и да отскочи по-добре, а не защото дриблира с топката на едно място.

Може би за мен би било интересно да намеря път обратно към себе си и там да открия някакви неща. Не мога да назова нещо конкретно. Мечтая за професионални реализации, които бих искала да ми се случат. Мечтая да бъда по-добра актриса, по-добър човек, по-добра майка.

По-скоро, мечтая за път, който да ме развива като личност. Да разбера нещата, които търся и на които все още нямам отговори.