Warning: Creating default object from empty value in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php on line 29

Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php:29) in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/plugins/sg-cachepress/core/Supercacher/Supercacher_Helper.php on line 77
Среща-разговор с Елена Белин | Моето перо

Елена Белин – ежедневие от цветни островчета, изпълнени с изкуство

Елена Белин е притегателна творческа натура, която с тънкото си чувство за хумор казва, че се е пенсионирала на 35 години за да организира времето си съобразно личните си приоритети, които стимулират пълноценната хармония в семейството и удовлетворяват търсенето ѝ на независимост в професионален аспект. Това я подтиква да създаде студиото си за рисуване „Draw to grow“, което вече шеста година насърчава творческото израстване на подрастващите ѝ ученици.

Възпитаничка на Художествената гимназия в София, Елена намира щастието си като полага старателна грижа да избуят креативните кълнове в детската натура. За всяка една рисунка, тя говори с любов и подчертава нейната уникалност. Детското творчество я вдъхновява и я захранва с необходимата ѝ доза дневна красота, а любовта ѝ към работата с децата бива оценена с многобройни награди и признания.

Студиото на Елена крие един притегателен уют и предразполага за творческо разгръщане, което е целенасочено търсено чрез всеки един урок. За учениците ѝ всеки сеанс е пътуване в света на изкуството.

moetopero.com-elena-belin-g1

Рисуването ли е твоето призвание?

Завършила съм Художествената гимназия в София. След като не ме приеха в Националната Художествена Академията (НХА), влязох в СУ Педагогика на изобразителното изкуство. Паралелно записах анимация в Нов български университет. По време на следването ми започнах работа в киноцентъра в Бояна, която ми помагаше да се издържам.

Никога не съм мислела, че мога да стана някога учител. Приема ми в програмата Педагогика на изобразителното изкуство беше незадоволително решение за мен и се отнасях пренебрежително към него, защото исках да уча илюстрация в НХА. Завърших обучението си в СУ много лесно, защото Художествената гимназия дава една много солидна подготовка.

 

Как дойде в Америка?

В Америка, и по-точно в Калифорния, пристигнах през 2000-та година с туристическа виза за шест месеца, която се удължи и останах две години. Аз вярвам, че това, което трябва да стане в живота на един човек, то просто става, без да го насилваш изкуствено.

В Калифорния се задържах толкова дълго, защото започнах да пея български народни песни с една американска фолклорна група – Gena Folk Choir. Всъщност, американските баби, както обичам да ги наричам, ми продължиха визата, защото разчитаха на моя „уникален“ глас да подсилва тяхната певческа група. Така, благодарение на тях, останах две години. Докато бях в Калифорния, се записах да уча в един колеж графичен дизайн. Научих английски и някои компютърни програми. Получих стипендия. Явно от колежа бяха решили, че съм много способна. Аз съм напориста и постепенно започнах да си правя портфолио с нещата, които съм изработила.

След две години се прибрах в България и веднага си намерих работа в компания за графичен дизайн. Никога не съм имала проблем да си намеря работа.

Когато отново се върнах в Америка бях вече семейна с бебе на два месеца. Заселихме се в Минесота, но не ни допадна и на третия месец се преместихме в района на Бостън.

 

Струва ми се голямо предизвикателство да се установите на абсолютно ново място с малко бебе. Благоприятно ли се стекоха обстоятелствата за вас?

Много бързо си намерих работа. Един ден, видях една обява, която сякаш беше написана за мен. Кандидатствах и ме поканиха на интервю след като ме бяха издирвали, тъй като бях обърнала цифрите в кода на телефонния ми номер. Компанията се казваше „Life is good“. Те търсеха дизайнер и аз отговарях на изискванията им. Назначиха ме веднага. По принцип, подобен развой на нещата е почти невъзможен. Така започнах работа почти на втората седмица от заселването ни в Бостън.

За мен това бе работа мечта. Собствениците и екипа бяха чудесни. Аз останах с тях 6 години. Отначало бяхме трима дизайнера, а като напуснах вече имаше 6 художествени отдела.

Забременях и ходих на работа до последно. Родих сина си и трябваше да се върна веднага на работното място. Майка ми дойде да ми помага. Тогава усетих, че не е работата, което търся и искам в живота. Приоритети ми се бяха променили. Осъзнах, че работа, ангажираща изцяло времето ми не ме удовлетворява, че не искам да съм зависима и че този начин на живот не ми допада. Стигнах до извода, че „Life is good“, не е такъв, когато нямаш свобода. Тогава взех решение, че ще напусна и то беше най-доброто решение, което някога съм взимала.

От компанията направиха много голям жест към мен. Те ме помолиха да остана докато намерят и обучат човек за моята позиция, като в замяна ми предложиха да ме съкратят за да мога да получа финансова компенсация, поради факта, че оставам без работа. Този бонус ми даде едно успокоение нищо да не правя в продължение на една година. Напуснах с много добро отношение към фирмата. Те ме изпратиха много мило.

 

Как подреди живота си през тази една година?

През тази една година се посветих на децата си и видях колко е хубаво да разполагаш с времето си. Започнах да мисля какво мога да правя, защото не исках да се връщам отново на работа от 8 до 5. Опознах свободата и ми хареса възможността да мога да си правя дълги ваканции в България.

В творческа професия като моята е много важно да си щастлив и да имаш спокойствие, което да подхранва креативния процес.

Идва време в живота ни, когато узряваме и не само сме готови да бъдем преподаватели, но изпитваме нужда да предадем опита си и знанията си на подрастващите.

Как ти дойде идеята да направиш студио за рисуване?

Аз отдавна имах идея да отворя собствено студио за рисуване, но нямах време да я обмисля. Непрекъснато получавах молби от родители да погледна някоя детска рисунка и да си кажа мнението. Започнах благодарение на три български приятелки, които ми гласуваха доверие и си изпратиха децата на уроци по рисуване при мен. Така с четири деца и с моята дъщеря Вела направих първия урок в студиото. Много бързо ми се наложи да отворя втора група, защото започнаха да ми се обаждат заинтересовани родители. В края на първата година вече имах 20 деца, а сега работя с 40.

 

Не те ли беше страх да напуснеш работата си и да се отдадеш на тази творческа авантюра?

Нямах страх. Направих една равносметка, какво е по-добре за всички. Не приемах факта, че децата ми са на занималня докато аз съм на работа. Не исках да си говоря с мъжа ми по телефона докато пътувам в автобуса и като се върнем вкъщи да бъдем отегчени хора, които са загубили интерес от умора.

Написах плюсовете и минусите за двата варианта. Взех решението си много спонтанно и не съжалявам. Мисля, че това е най-доброто решение, което съм взимала. В този смисъл обичам да се шегувам, че на 35 г. се пенсионирах. Финансово не е лесно, но изборът ми си струва. Дадох си сметка, че с моята професия, аз стигнах лимита си на развитие. Моя характер не е лесен и като прибавим, че съм имигрант става трудно да раста повече в кариерата.

С моя мъж се смеем, че богати няма да станем. Нямаме наследство, дойдохме с двумесечно бебе и 2000 долара, взети на заем. Въпреки всичко, успяхме да се установим. Ние много се подкрепяме взаимно. Доволни сме, че имаме прилична къща, живеем в хубав град, можем да си ходим до България и да стоим по два месеца там. Просто балансираме. Винаги сме на ръба. Хората, които са на работа могат да печелят много повече, но не разполагат с времето си.

 

В крайна сметка, с това твое решение, педагогическото ти образование по рисуване намира своето приложение …

Идва време в живота ни, когато узряваме и не само сме готови да бъдем преподаватели, но изпитваме нужда да предадем опита си и знанията си на подрастващите. Когато бях млада си мислех, че никога няма да преподавам рисуване, но нещата се обърнаха и сега се издържам с това. Установявам, че много ми харесва и ме изпълва, но за да се стигне до този момент, трябва да си духовно съзрял, да имаш много търпение и постоянство. Аз вече не рисувам, но децата ми дават дневната доза креативност и красота, от която имам нужда. Те рисуват вместо мен. Много е различно като възприятие.

 

В какви групи са организирани децата?

Работя с 4 групи разделени по възрасти. Имам една група с деца от 5 до 7 години. Две групи от 7 до 11 години и една група с по-големи, които са от 12 до 15 години. Децата ми са разнородни по националност, но преобладават индийчетата и китайчетата. Мога да кажа, че индийците и китайците виждат, когато един учител е добър, защото обръщат изключително внимание на образованието. Тях не ги притеснява, че студиото ми е вкъщи. Мисленето на американците е по-друго. Те искат да отидат в голямо училище, което е по-представително и има имидж на пазара.

Работя по 7 часа на седмица. Казвам го с нескрито задоволство, защото е много добре да не си обвързан с 40 часова работна седмица и да разполагаш с времето си.

Много съм благодарна на мъжа ми, който преустрои къщата и ми направи ателието вкъщи. Учениците ми се чувстват много свободно и си мислят, че са ми на гости. Групите са ми с не повече от десет деца.

 

На какво учиш децата и какво искаш да им предадеш? Кое е основното, което те трябва да запомнят излизайки оттук за да имат желанието да продължават да се занимават с изкуството?

Аз не ги уча просто на рисуване, а на изящни изкуства. Взимам много сериозно образованието им и говорим за композиция, пропорции, светлосенки, техники при различните художници и прочие.

Разделям годината на три периода. Първият е основи на изобразителното изкуство. Есента е много хубав сезон, предразполагащ към разговори за теория на цветовете и пробване на различни техники. Старая се всеки път да бъде различно – един път работим с темперна боя, друг път с акварел, или сухи пастели. Гледам и задачите да са различни – било то портрет, пейзаж или натюрморт, за да не им е скучно и да придобиват опит и познания. След като завършим този период, започваме един семестър от десет урока по история на изкуството. Всеки час им представям различен художник и различен стил. Скачаме от епоха на епоха. Пренасяме се от една държава в друга. Опитвам се да им предам максимално информация.

Моята цел е да науча децата да виждат красивото и да го отсяват от кича. Няма значение дали ще видят светлината в есенна гора или ще се опитат да разберат някоя картина, която е много сложна за тях, важно е да придобият навика да намират красивото, да ценят изкуството и да имат потребност да се срещат с него.

Понякога ме питат по каква методика преподавам, а аз се смея, че методиката ми е „Елена Белин“, която се определя от настроението ми рано сутрин.

moetopero.com-elena-belin-g2

Как стимулираш децата за да идват при теб в продължение на години?

Всички деца обичат да рисуват – просто трябва да се насърчават. Идва обаче един момент към 10-11 години, когато детското желание изчезва и тогава трябва да им се помогне да продължат. Тогава много деца отпадат.

Децата в групата от 12 до 15 г. идват вече 4-ти сезон. Те израснаха с мен и видимо имат потребност. Те се интересуват и работят да се усъвършенстват. Много от нещата им като ги видиш няма да кажеш, че ги е правило 13 годишно дете.

 

Имате ли участия в конкурси?

Студиото ми набра голяма популярност, когато започнах да пращам картините по конкурси и те взеха да печелят. Това действа стимулиращо и за децата, и за родителите, защото те се радват и виждат, че усилията им имат смисъл.

Децата ми взимат големи награди. Започнахме още първата година. На българския национален конкурс „Обичам България“, в който могат да участват деца живеещи в Българи и извън пределите ѝ, един мой ученик спечели платинената грамота, която материално беше изразена в един iPad. На този конкурс имахме още едно първо място и две втори.

В националния американски конкурс „Celebrating Art“ не минаваме без да имам наградени ученици. Най-добрите рисунки се отпечатват в книга и аз се радвам да видя, че почти винаги имам между 25 и 30 публикувани рисунки.

Има една голяма компания за художествени материали, казва се Blick. Те от няколко години правят конкурс за колажна техника. На този конкурс имаш право да изпратиш три рисунки от училище. Студиото ми е участвало два пъти. Едната година, имахме първо и второ място, а на другата година имахме само едно първо място, което пак е много голямо признание. Те възнаграждават децата с парични награди.

Държавната агенция на българите в чужбина също организира конкурс и вече няколко години подред имам много сериозни призове. Миналата година първо място беше на дъщеря ми, а второ на сина ми. Приятно беше, че избраха рисунката на дъщеря ми за плакат на събитието. Лятото отидох на награждаването във Военния клуб в София. Беше много емоционално събитие, защото Българите в чужбина са много и имаше деца от цял свят.

 

Предполагам, че това обществено признание е най-голямото удовлетворение за работата ти?

Много е хубаво, когато рисунките на учениците ми взимат награди от конкурси, защото това вече е едно доказано признание за работата ми. Това е един вид сравняване на уменията на моите деца с уменията на другите деца.

 

Това сравнение е много показателно за теб самата, защото ти виждаш твоите техники на преподаване до какви резултати водят.

Това ми отнема доста време. За всеки конкурс, мисля по няколко дни. Много е важно да представиш всеки ученик пълноценно. Старая се да изпратя рисунки с различни теми за да предам разнообразието на което ги уча. Важно е да се види от оценяващите, че тази рисунка не е хубава по случайност, а е работено с детето и има натрупване на умения, на знания и използване на различни материали.

 

Индивидуалният подход ли ти е водещ в процеса на работа?

Аз познавам техниката на абсолютно всяко едно дете. Много държа рисунките да са различни за да се откроят силните умения и качества на ученика при сътворяването на една картина. Не искам да ги унифицирам, както съм виждала в други школи. Искам да са различни, да не копират един от друг, нито пък от книги. Това е богатството в изкуството.

Аз никога не пипам рисунките на децата. Може да говорим, да покажа картина на детето, но не пипам върху рисунката, което родителите не могат да повярват.

 

Смяташ ли, че имаш предприемаческа нагласа? Вече правиш курсове за възрастни.

Започнах от тази година да правя вечери за рисуване за възрастни „Paint Nights“, но идват само жени. Правя го с единствената цел да ми бъде интересно, защото не обичам монотонността. Тези курсове ме поддържат в кондиция, като ме изправят пред предизвикателството да работя с възрастни хора, които никога не са рисували. Те просто имат потребност да творят, но нямат подготовката.

В моя случай, не става въпрос да разраствам бизнеса си или да печеля повече пари. Жените сами започнаха да ме питат и аз откликнах на интереса им. Групата ми варира между 8 и 10 жени. Събираме се петък вечер с вино и рисуваме. Гледам хем да е лесно за участничките, хем да е предизвикателно, но внимавам да не се стресират.

Сивотата може да бъде убийствено тежка. Поради тази причина аз се старая да си сложа едни малки цветни островчета изпълнени с изкуство. Това ми доставя удоволствие.

Вера

Вера

Основател на moetopero.com

error: Защитено съдържание!