Изборите са естествен етап, през който задължително преминава всяко демократично общество. Въпреки помпозната им фасада, аз винаги се отнасям към тях леко недоверчиво. Може би причина за това мое отношение към избирателния вот е прословутата фраза на бай Ганьо, изречена пред Иречек: „И едните, и другите са маскари!“, която ярко ме е белязала и която подсъзнателно си повтарям всеки път, когато наближат избори. Няма да търся мотивите, а ще ви разкажа за моите преживявания по време на един изборен ден.
На 1 октомври тази година в Квебек се проведоха парламентарни избори. Въпреки, че като канадска гражданка имам право да гласувам, за мен по-интересно беше не да упражня правото си на глас, а да бъда част от избирателния ден. За да участвам в него, кандидатствах за преброител през онлайн платформата на Избори за Квебек, след което ми се обадиха два пъти от регионалното избирателно бюро за да проверят моята заинтересованост и ме поканиха на 4 часова информационна сесия за подготовка. Там ми дадоха един наръчник, който трябваше да зауча и ето ме подготвена за избирателния ден.
Рано сутринта се явих в кафетерията на едно средно училище, в която бяха разположени 12 избирателни секции с капацитет да поемат 4800 гласоподаватели. Взех запечатаната урна, след което се инсталирах на масата в очакване да дойде помощника ми за да я отворя и да подготвя документите. Времето напредваше, а той не идваше …
В един момент, реших да се допитам до отговорника ни. Той стресирано ми каза, че търси някой, който да замести не явилото се лице. Тридесет минути преди началото на изборния ден, аз все още нямах помощник! Накрая ми дадоха разрешение да отворя урната сама.
Тъкмо започнах и новият ми помощник се появи. Експедитивно трябваше всичко да се подготви, защото хората вече чакаха. И когато си мислех, че всичко влиза в нормалния ритъм се оказа, че в урната ми не са сложени специалните лепенки, с които трябва да я запечатам. Не знаех да се смея ли или да плача.
Оказа се, че не съм сама, а в подобно положение са и останалите избирателни секции около мен. Изборния ден обаче не можеше да се отлага и трябваше да започне. Затворихме урните с тиксо докато чакахме да бъдат изпратени специалните лепенки и пуснахме хората да гласуват.
Гласуването започна. Избирателната активност беше доста непостоянна, а избирателите бяха всякакви. Имаше хора, които знаят какво означават избори и други, които бяха дошли, защото трябваше да упражнят гласа си по поръчение на някой друг, както и такива, които хващаха избирателна бюлетина за първи път.
Оказа се, че трябва не само да проверявам идентичността на всеки, но и че трябва да образовам гласоподавателите как се гласува и какво представлява избирателната бюлетина. Стана ми тъжно, защото в моите представи избирателите застават пред урните със своята лична нагласа и убеждения и имат елементарната грамотност да отбележат кръгчето с желания кандидат.
По средата на изборния ден въпросните лепенки, с които трябваше да запечатам урната дойдоха. Спряхме работата си за малко за да ги сложим и изборите продължиха.
Имаше хора, които не говореха нито френски, нито английски, но гласуваха. Имаше и такива, които ми казваха, че не са знаели къде да напишат името си на бюлетината за да се знае, че са гласували. Явно за тях анонимността на избирателния вот не беше съществено важна. Имаше и други, които търсеха с поглед големите кабини със завеса, типични за техните страни и се учудваха на малкото ъгълче направено от картон зад което трябваше да упражнят гласа си. И така до края на избирателния ден. Видях „Разни хора, разни идеали“, както добре бе е наименувал цикъла си от фейлетони Алеко Константинов.
След приключване на избирателния ден, пристъпих към преброяване на бюлетините. От 375 избиратели в моята секция, гласувалите бяха 176 или под половината от имащите право. Вадех всяка една бюлетина и проверявах валидността ѝ. Помощникът ми отбелязваше гласовете. Направих преброяването, попълних документите и започнах да ги слагам по пликовете.
Парадоксално беше, че отново нямах специалните запечатващи лепенки за затваряне на секцията. Умора тегнеше върху очите ми и нямах желание да чакам цяла вечер за да доставят лепенките, а можеше и да не ги доставят. В централата знаеха за липсата им още от сутринта. На въпроса ми към отговорника, какво да правим в тази ситуация, той спокойно отговори, че има няколко, но не са достатъчни. „Една лепенка ще се къса на няколко парчета, с които да се затворят пликовете. Бъдете спокойни, имам лепенки за да се запечатат урните.“
Преброих пликовете и с помощника ми сметнахме от колко парченца ще имаме нужда. Започнах да запечатвам и да поставям инициалите си. Струваше ми се абсурдно, че в наши дни избирателният вот можеше да бъде компрометиран от едно подобно недоглеждане. В подобен развой, близо 200 души щяха да са си загубили времето си и още по-лошо – избирателния си вот.
Прибрах всичко старателно в урната и я запечатах със специалните лепенки, определени за нея. Сложих инициалите си върху тях и я оставих. Тръгнах си обгърната в размисли. След обявяване на резултатите, едни хора щяха да излязат от парламента, а други да влязат в него и да го превърнат в своя обител за следващите 4 г. Едни избиратели щяха да ликуват, а други да тъгуват. И без да искам си припомних една фраза на Алеко, която правеше много точно обобщение на изборните резултати, а именно, че: „Kоличественото отношение между доволни и недоволни едва ли се е изменило и едва ли ще се измени …”
