Боряна Павлова

Боряна Павлова изпълва ежедневието си с динамичната активност присъща на космополитния Ню Йорк и го режисира съобразно потребностите на своята артистична натура. Независимо къде се намира, тя носи енергийния заряд да обединява хората около себе си и да им предава част от своята любов към театъра.

Завършила специалността ,,Актьорско майсторство” във ВИТИЗ ,,Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Николай Люцканов, Боряна напуска България и заминава за Канада през 1992 година. Шест години по-късно, тя се установява в Ню Йорк, където през 2012 става основателка на Българския женски клуб, а по-късно организира конкурсите за ,,Мис България в САЩ”. За своята активна дейност, тя получава награда от Асоциацията на балканските народи за жени лидери в техните общности, а през 2017 по случай 5 годишнината от дейността на Българския женски клуб в Ню Йорк е удостоена с награда от Агенцията за българите в чужбина.

Чрез срещата ми с Боряна установих, че тя е от онези усмихнати и силно енергични хора, които са разбрали, че позитивния поглед върху света около нас е ключът към собственото щастие. С две чужди поданства, актрисата олицетворява синовното напомняне, че човек се чувства истински щастлив и намира своя емоционален баланс само там, където го чака топлата майчина прегръдка.

С Боряна направих един непринуден разговор за решението да напусне родината си и години по-късно да поеме обратно пътя назад, както и за удовлетворението да бъде отново на сцена и да се чувства пълноценно в живота, който сама си е начертала.

Театърът ли беше вашата детската мечта?

Честно казано да. Още от детската градина играех. В първи клас учех с дъщерята на актрисата и голямата наша рецитаторка Лиляна Шопова. Един ден, тя дойде и ни преслуша. След това, започна да ни подготвя да участваме в различните програми организирани по случай празниците на училището. Така, че от детската градина съм искала да съм актриса и съм вървяла по този път безусловно.

В онези години, когато кандидатствах в НАТФИЗ, приемните изпити във висшите училища за изкуство бяха по-различно време от останалите висши учебни заведения. Това означаваше, че трябваше предварително да кандидатстваме с бележка, че успешно сме завършили 11-ти клас без реално да имаме диплома, защото трябваше да се явим на матура. Аз бях отличничка, но имах пропуски по математика. Тогава, отидох при учителката  ми по математика и казах: „Аз искам да ставам актриса. Може ли да ми напишете някаква бележка, защото ако ме оставите на матурата, не знам как ще се справя“. В отговор тя ми каза, че това е моето бъдеще, което  не може да бъде помрачено и ми написа оценка за да кандидатствам.

Вие завършвате класа на Проф. Люцканов, който е известен с изключителната си методология. На какво ви научи той?

Мога само да се гордея, че съм била в неговия клас.

Той ни научи на много неща, но най-вече ни вдъхна увереност. Той ни казваше: „Може да имате 25 стотинки в джоба си, но когато влезете някъде, трябва така да се държите, че всички да разберат, че сте актьори. Не трябва да се притеснявате, че нямате пари.“

Не ви ли беше тягосно да загърбите обещаващата си кариера и да поемете по вълната на авантюрата отвъд океана?

Много трудно ми беше, но се успокоявах с мисълта, че всяка една звезда изгрява и след това угасва. Казвах си, че всяко нещо върви с времето си.

Аз взех решението си да замина, когато наистина годините в България бяха много лоши. Беше купонна система, бяхме на режим на тока и на водата, което не беше нормално. Изборът, който направих, бе събуден от любопитството ми да видя един нов свят, който не познавах. Не можех да се примиря с факта, че бивайки първа актриса на Михайловградския театър си перях чорапите в шадраванчето на гарата, защото там имаше постоянно вода. Ние като бяхме на репетиции, по домовете ни имаше вода, като се приберяхме нямаше. Това беше много тежко.

Тогава всички тръгнаха да пътуват и аз реших да видя белия свят. Не съжалявам, че съм го направила. Не казвам, че в чужбина е хубаво и че е по-хубаво от България. Не се кланям пред чуждото, но не съжалявам за всички тези години, които прекарах в Америка, защото те ме научиха на много неща.

Кои бяха житейските мъдрости, на които ви научи живота по време на престоя ви тук?

За Канада и за Америка всеки тръгва с много голяма кошница. Аз винаги казвам да се внимава, защото тези кошници остават често празни. Всеки, който е взел решението да емигрира в Североамериканския континент, трябва да положи много големи усилия за да може да се реализира. Трябва наистина много неистов труд и търпение. Тук, човек е далеч от близките си и от приятелите си. Среща хора, които не познава. Започва живота в държава, чиято култура е съвсем различна от неговата, но въпреки всичко стиска зъби и продължава напред. Идвайки тук, аз започнах първо да уча език. Това са едни етапи, през които болшинството от хората, които имигрират в чужбина минават.

Тези предизвикателства обогатяват в един аспект и ощетяват в друг …

Да, това е така, но аз не допуснах много да бъда ощетена, защото започнах да каня мои колеги актьори да изнасят спектакли. Преди 20 години не се изискваха работни визи и те идваха с туристически визи. По такъв начин, аз се чувствах близка до това, което става в България и все пак оставах в попрището на моята професия. Много често, някои от колегите ми са се смеели и са казвали, ако искаш да разбереш какво става с българския театър, се обади на Боряна и тя ще ти каже. Това беше нещо, което ме поддържаше духовно. Даже само факта, че излизах да обявявам спектакъла на мен ми носеше удоволствие равняващо се по сила с това на играта на сцената.

До скоро, вие организирате спектаклите за българската публика в Ню Йорк, а сега вече сте в ролята на гостуващ актьор. Какво изпитахте, когато след толкова години отново започнахте да играете?

Няма думи, с които може да се обясни това изживяване. Първо, не съм очаквала от себе си, че ще го направя, след толкова дълго време, но съм безкрайно щастлива, защото съм си изпълнила програмата в живота и съм доволна от резултата, който се получи. Много се вълнувам, защото преди, когато живеех в Ню Йорк, всички знаеха, че съм актриса, но тези, които не са ме познавали са имали едно наум за актьорските ми качества, защото не са ме гледали. За мен беше голямо предизвикателство, след толкова години да се върна и да покажа, че все пак съм завършила това учебно заведение и че съм актриса. Вълнението, което изпитвам е много голямо.

След 25 години извън България, лесно ли е за един човек да се върне и да продължи живота си в страната? Не изисква ли това един период на адаптация?

Винаги има нужда от адаптация, където и да отидеш. Мисля си обаче, че човек седи добре там, където се чувства комфортно. Всъщност, след толкова много години в чужбина, емоционалното чувство е това, което излиза на преден план, а не материалното. Когато имаш близки, нещата се променят. Задължението ми на дъщеря ме накара да се завърна в България. Не казвам, че това решение е окончателно. Аз се чувствам добре и в Америка, и в Канада, и в България.

В България  се научих да не обръщам внимание на отрицателните неща, които виждам и които не са малко. Много приятелки в почуда ме питат, защо се радвам толкова много, а аз отговарям, че ми е хубаво да бъда с близките ми хора.

Много неща ме дразнят, но се чувствам добре, че може да се обадя по телефона, бързо да си организирам среща и да се видя с някой приятел. Може да отида на театър. В момента има голям подем на българския театър. За някои постановки няма билети, защото са изкупени 2 месеца по-рано. Това е нещо, което може само да ме радва, защото хората обръщат внимание на културата и имат нужда от нея.

Как успявате да укротите инерцията от живота в Ню Йорк и да я адаптирате за живота в София?

Аз често казвам, че който е живял в чужбина и е положил много усилия да се реализира там, когато се завърне в България, живота му е много по-лесен. В Америка се работи много, докато в България не е точно така. Мен много ме дразнят някои елементи от българското работно време например. Като се каже: „Излизаме в обедна почивка“, то това означава задължително 1-2 часа. В Америка, човек, няма време да си изяде сандвича, да не говорим за нещо друго. Това ми е много смешно, но навиците ни от живота навън ни карат да стоим над тези недостатъци и да гледаме на важните неща.

Основателка сте на „Българския женски клуб“ в Ню Йорк и сте организатор на конкурса: ,,Мис България в САЩ”.

Основах го през 2012. Всеки месец в консулството организирахме събирания като представяхме видни личности: жени творци, художнички, адвокати и др. Занимавахме с благотворителна дейност.

В този смисъл искам да попитам какво ви харесва най-много в това да бъдете жена?

Жените със своята упоритост показват, че заедно могат всичко: да помагат, да готвят, да се смеят заедно, да правят света по-добър.

Мисля, че жените са прекалено много натоварени в днешно време. От време на време се питам дали е трябвало да сме толкова еманципирани и самостоятелни, защото все повече и повече се натоварваме. Задачите ни се увеличават, а аз искам просто да си отдъхна и да се радвам на женското, което носим.

Ако имате възможност да се върнете назад във времето какво бихте променили?

Честно казано не мисля, че нещо бих променила. Аз харесвам начина по който съм прекарала годините си. Имало е много трудности, но всяка една от тях ме е учила на нещо. Сега разбирам и прилагам поуките си, защото с натрупания житейски опит си помагам в различни ситуации. Доволна съм. Аз съм това, което съм благодарение на изживяното и на хората, които съм срещнала.

С ваши колежки основахте фондация „We are back“. В какво се изразява нейната мисия?

Ние го направихме за такива хора на изкуството, които са в чужбина и които се връщат в България. Имам например 5 колежки, които пишат и организирахме една културна вечер в която се представиха техни произведения. Винаги гледам да покажа, че жените могат да правят всичко, че са много талантливи.

На хората, които не се чувстват добре на мястото, където живеят какво бихте им казали от собствен опит?

Човек за да се чувства щастлив трябва да бъде там, където му харесва. За да бъде убеден в избора на своето решение, първо трябва да прояви упоритост. Според мен, много е важно да вземеш решение. Аз например близо 5 години се опитвах да се върна в България и не можех да го направя, но когато взех решението, нищо повече не можеше да ме върне назад. Хората, трябва да бъдат по-решителни, но след като са опитали всичките си шансове и са положили необходимите усилия за да не съжаляват един ден. Трябва да се чувстват на място където и да са. Имат ли колебания, никога няма да са щастливи.

Щастието е вашата рецепта за хармония в живота …

За мен щастието означава да имаш винаги положителни емоции и много приятели около себе си. Човек живее с приятелите си. Аз съм един пример за това, защото в който и град да отида винаги намирам познати, с които съм се срещала и имам запазени добри чувства.