Ани Михайлова

Ани Михайлова е от този тип натури, които с дейната си природа съзнателно уплътняват времето си като развиват в многопластов аспект своите творчески, професионални и човешки качества.  Актриса, психолог и докторант, тя подхранва любознателността си като се поддържа в състояние на непрекъснато акумулиране на нови знания. Чрез тях, тя отговоря на своите въпроси и рационално  гледа на света.

За Ани психологията и актьорската професия са взаимно свързани. Психологията е човеколюбието, което тя носи в себе си и естествено проявява към хората, а актьорството олицетворява човекознанието помагащо ѝ в анализа на човешката същност. Благодарение на тази симбиоза, тя успява да надмогне прозаичното ежедневие и да оправдае всяко едно неправомерно поведение, защото вярва, че ситуациите подбуждат лошите реакции между хората.

Оптимист, Ани е убедена, че трудностите ни се предлагат за да се развиваме и да показваме най-добрите страни от себе си. Свикнала посредством фините филтри на душата си да извлича своите поуки, тя се стреми да надскочи себе си без да се страхува да говори за недостатъците си, защото знае, че само обективната самопреценка ще ѝ позволи да бъде пълноценна в реализациите си.

Разговорът ми с Ани беше много непринуден. В него се преплетоха теми докосващи важните неща в живота ни и тези, които в своя прозаичен аспект ни изглеждат маловажни, но времето, което те поглъщат от нашето ежедневие, налага да вложим смисъл в тяхното изпълнение.

Ани, кой те насочи към актьорското майсторство?

Това е било мечта на майка ми и на баща ми. Те са икономисти по образование, но и двамата са много артистични. Баща ми свири брилянтно на цигулка на една струна. Аз реално реализирах тяхната мечта.

А къде остана твоята мечта?

Аз нямах такава. В един момент, се бях повлияла от дядо ми, който искаше да стана лекар за да го лекувам. Може би, трябваше да се насоча в тази област, защото имам способността да запомням лекарства и да усещам болката на хората. Всъщност, с това, което правя в момента, аз лекувам човешката душа. Звучи нескромно, но наистина се опитвам и го правя от сърце.

Завършила си актьорско майсторство, но в последствие обогатяваш образованието си и житейския си опит с диплома по психология. Какво те подтикна да го направиш?

Това, което ме накара да го направя е свободата, която човек придобива. Когато си само с една врата пред себе си нямаш възможност за избор, но ако имаш повече от една врата, която можеш да отвориш и да влезеш, тогава имаш повече алтернативи и свобода в решенията си. Същевременно, шлифоваш различни страни от себе си и наслагваш способности развивайки многопластовите аспекти на личността.

Откъде се прояви интересът ти към психологията и как тя ти помага?

Итересът ми към психологията се провокира от моята наблюдателност, която ме кара да си задавам въпроси. Това е израз на разумния ми избор. Всъщност, практичната страна на нещата е, че аз в един момент осъзнах, че не мога да бъда избирана непрекъснато, както и да завися от настроенията на режисьори или колеги. Психологията ми дава възможност, ако нещо не ми допада да изляза деликатно и да си кажа мога и без това. Имам свобода на избора си, която е много ценна.

Тя ми помага в актьорските превъплъщения, в живота, както и в общуването.

Казват, че актьорската професия е човекознание, а психологията човеколюбие. Между човекознанието и човеколюбието, кое взима превес?

Когато бях по-млада, може би беше човеколюбието, сега по-скоро ме интересува човекознанието. По-разумна съм и нещата от живота ги виждам в многообразните им аспекти. Разбира се, актьорството е професия, която ме обогатява. Всяко следващо превъплъщение ми дава възможност да погледна света през вътрешния свят на един различен от мен човек и да разбера по-добре себе си. Същото се отнася за психологията. Минавайки през проблемите, които изживяват хората разбирам различни неща за себе си. Това много ми помага, защото само разбирайки себе си, може да бъдеш полезен за другите. Тогава си по-автентичен в правенето на ролите, което те прави привлекателен за публиката, защото тя усеща, че си истински.

Говорейки за взаимоотношенията между хората, се сещам за една мисъл на Радичков, който казва, че ние нямаме никакви механизми за сближаване и приемаме за нормално всеки сам да си ближе раната. Това ли е най-голямата заплаха за човечеството?

Факт е, че ние не успяваме да общуваме помежду си и губим потребността си да го правим. Нещо повече, стигаме до момент, в който губим нуждата да общуваме със себе си дори. Това е, защото искаме да се отдалечим от проблемите, които ни тежат и не можем да ги обработваме правилно за да се издигнем над тях и да вървим нагоре, а предпочитаме да си затворим очите и да ги избегнем. Щом не виждаме проблема, значи той не съществува. Истината е, че той съществува и се задълбочава. Не мога да кажа, че това води до добри перспективи за обществото, но пък има добри перспективи за психологията, защото хората ще имат нужда от все повече психолози, които да лекуват душите им, тъй като често, те не могат да се справят сами. Забързаният свят, в който живеем, не изисква да общувамe, но нашите корени произлизат от стадното общество, от социума. Общуването е заложено в нашето ДНК, а сега ние го модифицираме и се видоизменяме като вид. Еволюираме може би. Сами си ближем раните, защото всеки е толкова вглъбен в себе си, че не се интересува от проблемите на другите.

Защо по-голяма част от българите не прибягват до услугите на психолози?

Хората имат предразсъдъци по отношение на тази услуга. Обикновено прибягват до помощ, когато проблемите са се насложили и задълбочили, но тогава вече е доста по-трудно.

Защо в ролята си на психолог избра да се занимаваш с възрастни, а не с деца?

Защото има голям дефицит на кадри за работа с възрастни хора и намерих там поле, в което мога да се развивам. В тази работа влагам всичките си знания и разбира се емпатия. Няма как да не изпитваш емпатия, когато общуваш с над сто възрастни. Те имат своите весели и тъжни моменти, своите странности. При общуването с тях нещата се оголват. Когато си млад, човек може да се опитва да се прикрива, защото обществото го изисква. Докато от тях обществото нищо не изисква и тъй като личността им се разпада, те доста безпардонно казват неща без да се притесняват, че могат да ги кажат. Ние ще се замислим преди да кажем нещо, защото то може да бъде социално неприемливо, при тях тези колебания ги няма. Те осъзнават, че са напреднали във възрастта и нямат желание да си губят времето за да търсят симпатия, защото това няма смисъл.

Работата ти с възрастните хора, която е невидима за публиката е много благородна, защото когато житейския ти път прегаря, човек има нужда от внимание, разбиране и дума, която да възвърне душевния му комфорт…

Човек през целия си живот има нужда от внимание. В по-финалните стадии обаче, човешкият дух е стигнал до своя връх и започва да слиза бавно надолу. И в това слизане надолу, хората имат нужда от специфичен начин на общуване. Много от хората, с които работя, ми казват, че те нямат нужда да познават нови хора. През живота си, те са акумулирали толкова много познанства, лица и емоции, че това им е достатъчно. Те нямат нужда от непознати, те имат нужда от близки. За съжаление, когато сме по-млади, ние малко пренебрегваме този факт. Това е напълно обяснимо, защото всеки живее в етапа, до който е достигнал съобразно своята възраст. На един 20 годишен човек, когато му казваш, че имаш болки или че не можеш да спиш, той не може да разбере същността на думите, които споделяш с него и дори презира оплакванията ти. За съжаление, в нашето общество възрастта се презира. От тук идва този стремеж да сме вечно млади, вечно здрави и да сме на грабена на вълната. Това обаче е много фалшиво и неестествено. Човешкото развитие има своето начало и край както всичко в природата. Нищо не се губи, просто минава в едно друго състояние.

Каква е мъдростта, която взимаш от тях и пренасяш в ежедневието си?

Най-смислените моменти в живота се събират в простите неща, които ни доставят удоволствие. За някой, това може да бъде отпиването на глъдка студена вода. Човек може без много неща, но не може без своето тяло. То единствено ни принадлежи и докато си с него си тук и си жив. То определя нашето съществуване. Поради тази причина не трябва да прекаляваме. Това е истинската мъдрост.

Наблюдавайки те и говорейки с теб усещам, че в теб се крие един търсещ дух, излъчващ непреднамерена естественост…

Аз не мога да бъда различна от моята вътрешна природа. Животът е твърде кратък за да се правя на нещо, което другите искат да бъда или на нещо, което аз си представям за себе си. Има много моменти, в които аз не се харесвам и ми е трудно да се възприема. Не приемам начина, по който реагирам и после съжалявам, защото съм установила, че съм реактивна, но съм се научила да се възприемам в своята цялост.

Как се справяш със самокритичността си?

Моите родители са ме възпитали да бъда самокритична. Когато това качество е силно изразено, то не е много добро. Разбира се, човек трябва да има своите критерии и трябва да бъде адекватен за да реагира рационално спрямо ситуацията и да има точна представа къде се намира. Много хора не са на мястото си, защото или се подценяват или се надценяват твърде много. Подценяването е естествена черта на интелигентния човек, който винаги се съмнява в себе си. Тези пък, които се надценяват – губят реалната представа за себе си. За съжаление, светът е пълен с такъв тип хора. Това е причината, поради която в обществото се образува един изкуствено създаден луфт..

В какво се крие смисълът на твоето ежедневие?

Смисълът за мен е да съм здрава за да мога да върша всичко, с което съм ангажирана и да бъда свободна да правя това, което обичам. Аз искам да помогна на всеки, който има потребност от това, но насила не можеш да дадеш, насила може само да вземеш.

Познанието за човека е нещо безкрайно. Докато има хора на тази земя ще има и неизвестни за хората. Това е един път към безкрайната човешка природа. Пожелавам на всички да се чувстват реализирани по начин, по който те си представят за себе си. Така ще има по-малко неудовлетвореност и хората ще гледат с по-слънчеви очи на света.