Ани Гогова

Пианист от световна класа, преподавател, продуцент и основател на „Anima Production” е лаконичното представяне на Ани Гогова. То обаче е недостатъчно за да разкрие облика на една проактивна и целеустремена жена, която е достоен пример за реализирането на своята мечта. Мечта, събрала в едно един късно пробудил се талант, много труд и невероятна амбиция. Закърмена с желанието да се самоусъвършенства и да бъде в постоянна конкуренция със собствените си възможности, Ани е човек, който респектира със силната си самодисциплина и всеотдайност към професията на музикант.

Родният град на пианистката е Бургас, където завършва музикалната гимназия. След това, тя продължава образованието си в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” в  София. Едва започнала да свири на пианото, Ани печели първия си конкурс, като след това успешно начало не спира да обогатява колекцията си от отличия. Тя става лауреат най-престижния за България конкурс за пианисти – „Светослав Обретенов”. Концертната ѝ дейност не се лимитира в рамките на родината. Тя изнася самостоятелни и съвместни концерти с оркестри по сцените на Америка и Европа.

Нейният хъс и дръзновение за професионално усъвършенстване я извеждат извън пределите на България. Ани прелита океана за да продължи образованието си в университета в Мичиган, където прави магистърска степен, като след това завършва докторат по музикални изкуства. Днес тя живее и работи в Чикаго и изнася концерти по цял свят.

В лицето на Ани, открих един човек възприемащ музиката за своя вселена, а пианото за естественото изразно средство. Чрез него, тя разказва вълнуващо своите истории в най-фините им нюанси придавайки на лиричните нотки драматичен привкус. В контакта си с клавишите, тя намира своето най-истинско удовлетворение. Всеки тон е одухотворен и пречупен през нейната фина душевност на артист, който в своето постоянно търсене успява да достигне до неизразимото с думи за да го пресъздаде чрез сетивността на музикалното си изпълнение.

Ани, ти ми сподели, че си започнала да свириш на пиано доста късно. Защо избора ти падна върху него?

Аз започнах да свиря на пиано на 11 години, което е много късно. Избрах го, защото бях повлияна от един руски филм за едно момиче и нейния стар роял, който не подлежеше на никакво акордиране. Родителите ѝ го продадоха и ѝ купиха ново пиано. Сюжетната линия на филма беше изградена върху това, как тя не харесваше новото си пиано и започна да търси стария си роял, докато накрая не го намери. Беше много трогателно и на мен ми направи силно впечатление.

Спомням си, че тогава казах на моята майка, че искам да свиря на пиано и те направиха всичко възможно за да ми го купят. Започнах да ходя на уроци и да свиря с много голямо желание.

Учителката ми, г-жа Маряна Канева беше преподавател в музикалното училище, където ме приеха три години по-късно. Там също бях нейна ученичка. Завърших музикалното си образование в Консерваторията в София.

Учителката ти ли беше човекът, който откри таланта ти и ти вдъхна доверие, че може да стигнеш далеч като професионален пианист?

В общи линии, никои не вярваше в успеха ми. Хората около мен не бяха виждали някой, който да е започнал толкова късно и да се е насочил към музиката професионално. В началото, аз не мисля, че дори г-жа Канева вярваше в това. Истината беше, че всички около мен пренебрегваха факта, че аз бях много упорита и целенасочена. Очевидно съм имала талант, без който не може, но ключето за успеха ми беше моето постоянство, дългите часове на упражняване и голямото удоволствие, което извличах от музиката.

Ти си един много хубав пример за всички деца, които късно осъзнават какво искат, но сравнявайки се с връстниците си имащи завиден опит в определена сфера, те се отказват от преследването на амбициите си.

Никога не е късно за нищо. Животът е много кратък, но в същото време той е изпълнен с много възможности, от които трябва да се възползваме, като се вслушваме в това, което ни идва отвътре и не изоставяме мечтите си. За успеха, най-важното е да се работи усърдно. Тук бих искала да цитирам Чайковски, който беше казал, че човек не трябва да чака да му дойде вдъхновението, защото то идва с работата. Разбира се, позволявам си да перифразирам неговата мисъл, тъй като не си спомням точно думите му, но идеята е, че без работа нищо не се постига и колкото повече обичаш да вършиш едно нещо, толкова повече трябва да му отдаваш необходимото време, труд и усилия. Трябва да се чувстваш отговорен пред самия себе си, пред таланта си и пред това, което ти е заложено, но най-важното е, че трябва да се чувстваш отговорен да го развиеш максимално. За това се изисква изключително много работа и посвещение.

Според теб, талантът подхранен от силната вътрешна мотивация и подплатен с много работа ли е ключето към успеха?

Успехът е много интересно нещо. Тук искам да добавя, че е изключително важно да си на правилното място в правилното време, защото късметът играе много важна роля.

Аз виждам себе си като един късно разцъфнал човек. Започнах да свиря на пиано доста късно, но на 13 вече бях спечелила първия си конкурс за изпълнение на българска музика в Бургас. Това ми даде стимул. По пътя, който поема всеки един човек има много успехи, но и много разочарования изпълнени с мигове, в които не се чувстваш адекватен, силен и достатъчно подготвен за да продължиш. Важното е, в такива моменти да оставаме верни на призванието си и на това, което знаем, че носим в себе си. Нашият път не е посипан с рози, но пък е много красив и това, което правим, красотата, която създаваме нямат равностойни на себе си.

Ти си носителка на много награди в България и в Европа. Какво те накара да дойдеш и да направиш мастерската си степен в Америка, а да не продължиш в Европа?

След като завърших Музикалната академия, имах възможност да остана и да направя майсторски клас. Не знам дали заради късния си старт или защото винаги съм се стремяла да постигна много повече, нямах чувството, че имам завършеност в образованието си и много исках да го продължа. Когато завърших гимназия, нямаше много информация относно възможностите за развитие в чужбина. Много малко колеги успяваха да заминат за да учат навън. Това, което днес младите хора имат като източници за информация, ние за съжаление го нямахме.

По това време, аз ходех по конкурси и ме беше чул един много голям музикант и преподавател – Секера Коста (португалски пианист и преподавател, бел. автор). Той е един от последните ученици на Виана Дамота (португалски пианист, композитор и преподавател, бел. автор), който е ученик на Лист. С него направих няколко майсторски класове из Европа, в България също на Русенските мартенски музикални дни. Секера Коста преподаваше в един университета в Канзас, който не е от най-добрите за пиано, но ме покани да отида да уча при него в Америка. След като ме приеха, аз срещнах много случайно на един концерт, една моя съученичка цигуларка, която учеше при един български преподавател. Тогава тя ми каза, че от гледна точка на бъдещето ми е добре да избера да правя магистратура в престижен университет тук в Америка. Тя ми каза, че познава един много добър преподавател в университета в Мичиган. След като се прибра, тя беше говорила с преподавателя, който ми изпрати лично писмо с покана да отида и да кандидатствам. Много ме изненада личното внимание на професор, който не познавах. Тогава реших да направя стъпка и кандидатствах в университета в Мичиган, където ме приеха. Завърших магистратурата си и след това направих докторат. Тези 5 години минаха много бързо, защото бяха изпълнени с много работа. Дойдох с желанието да уча и не мислех да емигрирам, но към края на завършването ми към мен се присъедини моя съпруг, който също започна да прави магистратура и така останахме.

Кое беше най-голямото ти предизвикателство, когато пристигна в Мичиган?

Да си призная честно, физическото ми преместване в този нов свят не беше проблем за мен, защото аз се бях отдала напълно на ученето си. Университетът на Мичиган е един от най-престижните и има огромни ресурси. Библиотеката му е невероятна. В нея влизаш и може да намериш всичко, което те интересува: ноти, книги… Аз си спомням, че отивах там и седях и четях по 4 -5 часа на ден каквото ми попадне. За мен беше истинско удоволствие да бъда на място, където можех веднага да пипна и да получа това, което ми трябва. Бях много щастлива, че съм в този нов свят и че ми се дава тази възможност, която аз много добре оценявах. Имах невероятен професор, който ми отвори очите за много неща, върху които аз не се бях замисляла. Имах много конкурентна среда от страна на моите колеги, която беше много стимулираща. Имах възможност да свиря на едни прекрасни рояли. Тази възможност да имам  подобен инструмент на разположение и да се упражнявам на него, беше една сбъдната мечта. В този смисъл, аз прекарвах живота си в музикалното училище от сутрин до вечер. Имах пълна стипендия и бях асистент преподавател. Нямах време да изпитам културния шок, който много имигранти изпитват. Аз бях студентка и имах един напрегнат академичен живот. Имахме много добро българска общност, която беше много сплотена.

По-големите предизвикателства дойдоха по-късно, когато навлязох в активния живот на гражданин. Последната година от обучението си, спечелих конкурс за преподавателско място в Университета Рузвелт в Чикаго, където се преместихме. Едновременно, мъжът ми започна да прави докторат в един друг университет. Предизвикателство се оказа разминаването между моите очаквания на преподавател и професор, които не съвпадаха с това, което представлява американския академичен свят. Освен да преподавам имах и други задължения, които ми се струваха, че ме отвличат от основното ми задължение, а именно от работата ми на музикант и на човек, който създава изкуство и който го предава на следващото поколение. Отделно на това, американската система носи в себе си доста черти на бизнес, което също беше предизвикателство само по себе си.

Ти концертираш на много места по света. Как синхронизираш гастролите с репетициите и постоянното ти самоусъвършенстване?

Аз доста често се шегувам, че съм гражданин на света и се чувствам много добре където и да съм стига да има едно пиано наблизо за да мога да свиря.

Свиренето изисква доста сериозен труд, концентрация, време и енергия, но въпреки това, за мен то е начин на медитация. Това е моментът, в който оставам сама със себе си и със собствените си мисли; моментът, в който за мен настава време за откриването на толкова много неща, които са заложени в музикалните произведения, които интерпретирам. Този труд и това време са ми изключително необходими за нормалното ми ментално и физическо съществуване. Спомням си, че имаше един период, когато се роди синът ми, когато не свирех и не работех активно. Като всяка майка, имах проблем с килограмите. В момента, в който започнах да свиря ми се оправиха проблемите и това се отрази благоприятно и на физическата ми форма.

Ти си имала удоволствието да свириш в Карнеги хол. Какво е усещането, когато заставаш пред уникалния роял в залата и трябва с изпълнението си да задоволиш музикалните потребности на публиката, която е притихнала и тръпне в очакване на произведението, изсвирено от теб?

В Карнеги хол има няколко зали. Аз имах удоволствието да свиря в залата за рецитали. В интерес на истината, роялът там е изключителен. Той е много красив инструмент с невероятно богатство на звука, с невероятна чистота и яснота. Залата е прекрасна и много акустична. В момента, в който засвирих, аз чувах абсолютно всичко и вълнението беше невероятно. Публиката беше много отзивчива. Аз имам една група почитатели, които бяха дошли от Чикаго за да присъстват на концерта ми. Атмосферата беше много хубава и за мен беше невероятно удоволствие. Роялът беше невероятен и до ден днешен изтръпвам, когато се връщам към този момент. Разбира се, свирила съм на много други места с хубава акустика, страхотни инструменти и публика.

Докато те слушах да репетираш, видях колко си самокритична към себе си и как сама си говориш. Тази самокритичност кара ли те да изпитваш несигурност по време на изпълнение?

Разбира се. От майка ми съм наследила чувството ми за перфекционизъм, което до голяма степен е позитивно, защото непрекъснато ме кара да се стремя към нещо по-добро, но същевременно в много голяма степен е негативно и аз се опитвам да го потискам, защото довежда до засилване на самокритичността ми по отношение не само на самата мен, но и към хората около мен. От това особено силно страда детето ми, защото понякога моите изисквания спрямо него, водят до реакции от моя страна, които не са адекватни за ситуацията.

Въпреки това, аз смятам, че човек трябва да бъде критичен и взискателен, особено към себе си, защото сме отговорни за това, което ни е заложено по рождение и трябва да го развием без да си позволяваме да пилеем времето си. Аз колкото повече напредвам в годините, толкова повече се замислям за това, с колко малко време разполагаме. Поради тази причина, трябва да се възползваме от него и от ресурсите, които по някакъв начин са ни  били предоставени. В този смисъл, критичността е хубаво качество, но много помага и доза реализъм, защото понякога има моменти, когато се опитваш да дадеш максимално доброто от себе си, но в определени случай, то не е достатъчно за да задоволи изискванията на перфекционизма, тъй като ситуацията е била такава.

Тъй като каза, че перфекционизма си го наследила от майка ти, ми се струва естествено да го пренасяш в отношението ти към сина ти. На какво се стремиш да го научиш?

За мен, най-важното е детето ми да се научи да бъде честен към себе си. Той не е от тези хора, които имат желанието да работят много. Може би е от възрастта му, но това ме учудва, защото аз съм много амбициозна и не е имало дори момент, в който да си дам почивка и да си кажа – е, може и малко по-леко да карам. В това отношение, той е много различен. Гледа на нещата по-леко, в същото време е много талантлив и много умен. Учи в специално училище за надарени деца, където ги приемат от малки с изпит. Много голяма част от нещата му се отдават доста лесно. В този смисъл, той може би не усеща, че трябва да полага големи усилия и това е чудесно за него, но аз се опитвам да го науча да бъде честен към себе си и много да работи за това, което иска да постигне. Аз съм горда с това, което постига, но винаги може повече.

Ани, любопитно е, че се увличаш от мода. Как тя влезе в сферата ти от интереси за изява?

Така се случи, че съм продуцирала някои модни събития, въпреки, че никога не съм била в тези среди нито в България, нито пък тук. Благодарение на приятели, които са модни дизайнери се увлякох в тази сфера. След като родих, напуснах работа и останах да се грижа за детето ни. Тогава създадох продуцентската си къща „Anima Production” с цел да има нещо, с което да съм ангажирана извън ежедневните ми занимания с детето. Продуцентската къща беше моя отдушник.

Бях продуцирала няколко музикални събития и един от моите приятели, който е дизайнер ме покани да направим продукцията на едно негово шоу. Той беше получил много престижна награда. Оскарите връчват награда за дизайн на роклята на водещата, която изнася статуетките. Бяха се явили много млади дизайнери от цяла Америка и в крайна сметка, той спечели след няколко тура. Това беше неговото шоу година след това. Аз и един друг продуцент работихме по него. Получи се успешно и ми излезе име, че работя много и добре. Това беше причината, провокираща интерес към мен. Започнаха да ме канят на различни събития и да ми предоставят възможности да се включвам в екипите на различни модни шоута. Това беше за един известен период от няколко години.

Сега тъй като свиря отново много и работата ми като пианист е изключително натоварена, тази на продуцент е оставена на заден план. Правя много малко събития, които са основно музикални. Все още съм в тези среди и непрекъснато присъствам на подобни събития, което е много приятно, защото правя много хубави контакти.

Говорейки за срещите ти като пианист или като музикален продуцент, кои от тях са били най-интересни за теб?

Аз съм много социален човек и обичам срещи с всякакви хора. Срещала съм се с хора на много високо музикално ниво. Рикардо Мути – музикалният директор на Чикагската филхармония е един от тях. Благодарение на различните фестивали на които ходя, се запознах с хора като Андрас Шифт (унгарски пианист, бел. автор) и Йефин Бронфман (пианист, носител на Грами 1997, бел. автор). Това са най-големите имена в нашата професия.

В същото време, познавам изключително интересни хора, които не бих казала, че са известни и значими на световно ниво, но които имат своето присъствие. За мен всяка среща е значима, когато един човек има какво да сподели като идея или да те впечатли като характер. Винаги ми е интересно да имам контакт с подобна личност, защото интересните разговори провокират.

Като си говорим за срещите с хората, много ми се иска да те попитам, колко близко  може да допуснеш някои до себе си и кой наричаш приятел?

В социалните мрежи имам 5000 приятели, което е максималния брой. В този смисъл, познавам много хора, но близките ми приятели не са никак много. Ние имаме един тесен кръг от хора, с които се чувстваме достатъчно близки, може да споделим безрезервно мислите си и да очакваме от тяхна страна отвореност, разбиране и уважение към нас и нашите преживявания.

От какво човек не бива да се страхува?

От нищо не бива да се страхува. На телефона си имам една мантра, която си повтарям всеки ден: „Бъди смел, поемай рискове, нищо не може да замени опита”. Това е мисъл на Паула Коелио, която мисля, че е изключително подходяща за мое верую. Аз мисля, че страхът е най-лошият съветник. Човек не трябва да се страхува, защото няма от какво. Всяко нещо е опит, независимо от това дали е положителен или отрицателен, той винаги може да бъде трансформиран.

Обикновено как завършва деня ти?

В края на деня, когато всички са си легнали и съм сложила детето да спи, сядам да свиря и обикновено го правя до 2-3 часа. Това е моето време, когато съм със себе си. Ако през деня съм била заета и не съм имала време да свиря, това ми дава успокоението, че съм си свършила работата. Създава ми усещането за вътрешно спокойствие и баланс.