Албена Павлова

Представям актрисата Албена Павлова без да споменавам името на героинята ѝ от „Столичани в повече“, защото нейните артистични превъплъщения не се заключават само в този ѝ персонаж. Тя влиза с финес във всяка роля като ѝ предава значимост и оставя с нея следа. Вечно търсеща, актрисата търпеливо разнищва черти от вътрешния свят на героя си за да го опознае, изиграе и чрез него да обогати своя собствен мироглед.

Срещата ми с Албена бе среща с един автентичен човек, без грим и червило. Тя ме завладя със своята неподправеност и особената лекота на комуникацията. За нея красотата се заключава в семплите жестове и спонтанността да бъдем себе си. Зад деликатния ѝ силует се крие една силно ангажирана в защита на животните личност, мъдър родител и професионалист намерил своята удовлетвореност на голямата сцена.

Албена е от хората, които не се оплакват. Дори след дълъг път, тя ведро казва, че се чувства учудващо добре и намира срещите си с публиката за енергийни и много дълбоки.

Предлагам ви един разговор, в който чрез нейните мисли ще откриете хармоничното единство между жената и актрисата Албена Павлова.

Как съдбата ви насочи към театъра?

Много ти е точен въпроса, защото наистина съдбата ме е насочила. Беше толкова отдавна, че аз нямам реален спомен, кога съм пожелала за първи път да стана актриса. От мига, в който съм станала осъзнат човек, аз вече истински съм искала да бъда такава. Никога не съм се отклонявала от това мое желание да работя в театъра и да живея с него. Нашата професия не е с нормирано работно време, което означава, че в 5 часа си взимам палтото, отивам си вкъщи и забравям за всичко останало. Нашата професия продължава да ни вълнува дори и у дома, защото се работи с емоции, които нямат почивно време.

Аз бих допълнила, че вашата професия разгърната във времето е като синусоида със своите сривове и подеми. Какво ви мотивираше през годините да ѝ останете вярна?

На първо място любовта към това, което правиш и готовността да минеш и през най-горчивите периоди, но да устоиш на детската мечта. Няма да се правя на идеалистична и романтична, защото е имало периоди, в които не сме можели да се грижим за детето си и се е налагало да го изпратим при родителите ми, тъй като финансово ни е било невъзможно да го издържаме. Толкова тежко е било. В такива моменти ми е минавала мисълта какво друго мога да правя, но съм установявала, че ние актьорите сме страшно ограничени от тази гледна точка. Ние можем да сме актьори и много малко други неща, да не казвам, че почти нищо друго не можем да бъдем. Някак си факта, че не си толкова вариантен, те застопорява. Актьорът е актьор, независимо от цената, която плаща, а често тя може да бъде много висока.

Както се казва, понякога, трябва да се смееш през сълзи, когато душата ви плаче…

Това наистина е така. На един от моите колеги, майка му беше починала, но два дни след това, той отново беше на сцената. Мобилизираш се и продължаваш.

Има един много силен психологически момент във вашата професия и това ме кара да я определям като човекознание във всичките му форми – емоционални, физически, интровертни и екстровертни. Смятате ли, че бидейки актриса и познавайки неговите принципи, може да виждате живота под друг ъгъл и да излизате по-лесно от ситуации, които са без изход за другите? Помага ли ви това?

Помага в много аспекти. Бих допълнила още един аспект към това, което казваш, а то е, че професията ни помага да навигираш през живота без особени сътресения, защото актьорът в основата си се занимава с изследване на една чужда гледна точка, на едно чуждо поведение, на което се старае да намери оправданията и истинските мотиви за действие.

Това помага в реалността да не бъдем осъдителни, да не сме преднамерени, а през цялото време да се опитваме да разберем какво е имал предвид другия постъпвайки така, какви са истинските му подбуди.

Професията помага и с това, че ти създава възможността да живееш в един нереален и много по-хармоничен свят. Ние имаме тази глътка въздух да живеем другаде и да бъдем други, тогава, когато настоящето ни угнетява. Имаш своята възможност да имигрираш в духовен план.

Точно в този аспект бих казала, че в театъра възможностите да се извърши пътешествието към себе си са много разнообразни, защото стават през гледната точка на други хора. Това помага ли ви да прозрете неща, до които не сте се докосвали?

Във всички случай. Ти се срещаш със съдби, които нямат нищо общо с твоята, с характери различни от твоя. Ние не играем винаги положителни герои, ние играем и отрицателни. Нещо, което в живота не си преживял реално, но си изиграл, ти дава възможност да тестваш себе си в една такава симулативна ситуация каквато е театъра. По този начин, проверяваш собствените си импулси и енергия на къде ще потекат попадайки в такава ситуация.

Аз съм имала едно подобно представление: „Илюзията на Пиер Корне“ на Галин Стоев, един от най-добрите български режисьори. Там играех с моя съпруг Емил Марков и моята приятелка Радост Костова, която в момента е директор на Сливенския театър. Аз бях влюбена в съпруга ми, а той беше влюбен в моята приятелка. Имало е вечери след представлението, в които аз не можех да се отърся от усещането, че моя мъж обича друга жена, а не обича мен. На нормалният човек, това ще му прозвучи налудничаво, само че това е една ситуация, в която за щастие в живота не съм попадала, но на сцената попаднах и благодарение на това, аз съм проверила своите реакции, проверила съм как бих реагирала и преживяла нещо подобно.

На някого може да му се стори шизофренично всичко това, което разказвам, но според мен в това има един целебен ефект. Поради тази причина, психолозите много често работят с такива ролеви игри, в които поставят човека в ситуация, в която никога не е бил за да освободят някакво негово напрежение или блокаж. В този смисъл, нашата професия има терапевтичен ефект.

Виждаме ви в театъра, в киното и в телевизията. И трите сфери имат своето обаяние, но може би една от тях ви хипнотизира най-много. Така ли е и ако това е вярно къде предпочитате да бъдете?

Аз винаги съм чувствала най-силно гравитацията на театъра. Това е моето място и без да звучи претенциозно, моята лаборатория. Театърът дава възможност задълбочено, бавно и постъпателно да се приближаваш към героя си. Да се приближаваш към истинските взаимоотношения между персонажите.

Киното и особено телевизията са на много по-бързи обороти. Там процесът е много съкратен. Там трябва тук и сега. Да си във върхова форма, максимална рефлективност, да дадеш най-доброто от себе си за отрицателно време. Театърът ти дава възможност да натрупваш. Според мен тези натрупвания, не са просто в посока на героя, те са натрупвания и в посока на изграждане на твоя личен характер. Те не са просто работа върху пиеса, която след това забравям и започвам нова. Това са неща, които остават в тебе. Точно заради повторяемостта на репетициите, то ти става като втора природа и те обогатява.

Аз съм абсолютно съгласна с това и точно поради тази причина харесвам театъра, защото той изисква едно по-голямо посвещение, но ми се струва, че в днешно време сценичното изкуство се намира под силен натиск на различните телевизионни и кино продукции, което от своя страна може да помрачи силата му над сърцата и умовете на младите хора. Вие какво мислите?

Това е абсолютно невъзможно. Един друг наш режисьор Явор Гърдев на времето беше дал едно интервю, което беше озаглавено: „Телевизията напълни театъра“. Това е много силен ефект в България. Хората искат да видят лицата от телевизията на живо. Любопитството им за живия контакт никога не може да бъде изместено от общуването с любимия актьор през екрана. Силата на личния контакт да го видиш, да чуеш реално гласа му, да му стиснеш ръката след представлението, това като емоция никога няма да изчезне. Те са толкова различни, че не може да ги сравняваме и едното не обезсилва другото.

Какво обичат да гледат хората?

Обичат да гледат комедии, обичат да се забавляват и да се освободят от ежедневието на делника. Тъй като не играя само комедии, мога да кажа, че с голям респект приемат и другия жанр – психологическата драма. След това, с голяма благодарност идват и казват: „Толкова много плаках. Благодаря ви за вълшебната емоция!“ Всяка емоция е ценна, всяка емоция е освобождаване и докосване до истинската ти същност, която ние съзнателно или несъзнателно крием от света.

Слушайки ви, не мога да не направя асоциация с една мисъл на Димитър Талев, която гласи, че „Човек не бива и не може да живее само за себе си.“ Чрез вашата професия, вие живеете за другите и чрез другите. В този аспект, в какво се крие смисъла на живота според вас?

Разбира се, всеки достига до своята дефиниция или поне се надявам, че това е така за повечето хора. За мен смисъла на живота е в способността да изпитваш радост, благодарност и съпричастност.

Вие го прилагате и сте съпричастна. Ангажирана сте в защитата на животните…

Това е така и тази ми ангажираност много ме мотивира като ми влива положителна доза енергия. Мисълта, че мога да бъда полезна с нещо някъде ми дава сила да продължавам да го правя.

Вие сте много всеотдаен родител, но децата ви вече са далеч от вас. Как се справяте емоционално с тяхното отсъствие?

Децата си ги виждам все по-рядко и по-рядко и всяка минута с тях е безценна. Те ми липсват, но това е част от израстването на родителя. Щом си станал такъв, ти трябва да си подготвен за това, защото децата не ни принадлежат по никакъв начин. Ние не можем да надникнем в техния свят дори и на сън. В този смисъл, трябва да се научаваш да пускаш, това е много базисно и много важно умение, да пускаш. Ако имате дете направете го колкото може по-рано и максимално се освободете от родителското его. Трябва да дадем право на детето да порасне и по този начин порастваме и ние като родители.

Бях слушала един разговор на психолози, които казват, че когато стане дума за проблем между родител и дете, всички проблеми се базират на желанието за власт. Родителя иска да има власт над детето си, а детето иска да има власт над себе си или над родителя си и това поражда конфликт. Така че не трябва да си въобразяваме, че видиш ли за доброто на детето правим това или онова… Не, ние се борим за власт над него. Оставете детето да има власт над себе си.

Животът е толкова хубав, колкото му позволиш да бъде… За вас в какво се състои неговата красота?

В спонтанността и в приемането. Когато ние бъдем отворени да приемаме и спонтанни да преживяваме, животът ни ще бъде едно изключително приключение и непрестанен подарък, който непрекъснато ще те изненадва с великолепни срещи и открития.