Warning: Creating default object from empty value in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php on line 29

Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/themes/salient/nectar/redux-framework/ReduxCore/inc/class.redux_filesystem.php:29) in /home/customer/www/moetopero.com/public_html/wp-content/plugins/sg-cachepress/core/Supercacher/Supercacher_Helper.php on line 77
Интервю с Албена Колева | Моето перо

Албена Колева – играта като послание

С Албена Колева се запознах в гримьорната преди спектакъла „Мъже под чехъл“, където зад процепа на двете огледала, ме посрещна един сърдечен поглед. Смутих се, защото в небесно синия цвят на очите ѝ, озарени от една струяща светлина, открих безспорната прилика с погледа на баща ѝ – Тодор Колев.

Захранена с актьорската професия от най-раните си детски години, Албена попива естествено атмосферата на театъра и я превръща в своя природа. Извънредно взискателна към призванието си на актриса, силно самокритична и с фино чувство за хумор, тя изгражда достойно своя творчески път въплъщаващ в себе си силното ѝ личностно присъствие и наследствената ѝ ангажираност към театралната институция.

Албена възприема театъра като хранилище за моралните ценности на обществото. За нея, сцената е просветление и житейско кредо, което я стимулира да отстоява позицията си на жена и да въздейства със силата на своята игра.

moetopero.com-albena-koleva-g1

Израснали сте в семейство на артисти. Майка ви Адриана Палюшева и баща ви Тодор Колев са уважавани имена от културния афиш на страната ни. Трудно ли е да се формираш в такава среда?

В детските ми години не съм си мислила, че е трудно. Намирах семейната ми среда за нормална и не ми е правило особено впечатление. По-късно, когато започнах да се занимавам с театър и докато учех в Академията, си дадох сметка, че съм се захванала с не лека задача, защото всеки път когато излизам на сцената трябва да съм на такова ниво, че да не дам повод на никой от публиката да си каже: „ Е, какъв беше баща ѝ, а тя за нищо не става!“ За мен това е огромна отговорност, с която се справям цял живот и се надявам, че съм го направила.

 

Вие имате една безспорна прилика в изражението и в мимиките с баща ви. Притеснява ли ви това?

Приликата е нормална. Аз по някакъв начин сигурно съм наследила по нещо и от двамата ми родители. Приятелите на майка ми, които ме гледат на сцена, казват, че в много неща приличам на нея, но това е абсолютно несъзнателно.

 

Мисля си, че е нормално да унаследим в известна степен черти от родителите си. Ние не можем да ги избираме, но имаме възможността сами да изберем дали да станем родители. Вие имате дъщеря, която също е актриса …

Теодора завърши тази година и започна работа в Плевенския театър, където аз започнах преди години по покана на тогавашния му директор Георги Черкелов, който беше един изключително интелигентен човек.

Моята дъщеря получи поканата си да работи за Плевенския театър от сегашния директор Васил Василев, който след като гледа редица дипломни спектакли, си хареса няколко артисти и ги покани да работят в този театър. Това е чисто съвпадение. Ние нямаме никаква друга връзка с този град освен, че и двете сме започнали професионалното си развитие от Плевен.

За последните месеци на Теодора ѝ се случиха няколко хубави неща, които ѝ дават повод да се усеща като актриса и аз много ѝ се радвам.

 

Давате ли ѝ професионални съвети?

Много рядко, защото в тази професия, както във всяка една друга професия в изкуството, човек трябва сам да намери себе си. Ако не си отговориш на въпроса : „Кой си ти и какво искаш да кажеш на публиката?“ – няма да бъдеш в състояние да предадеш с играта си своето послание към зрителя. Това е задължително за всеки актьор и аз не мога да го направя вместо нея, тъй като тя трябва да го открие сама и да го предаде чрез играта си на другите. Аз съм открила за себе си моята тема и пресъздавам с образите си силната жена, оцеляващата жена, жената на 21-ви век, която понякога може да бъде леко агресивна, защото смята, че може сама да се справи, тъй като не е олицетворение на слабия пол, а напротив има силите дори да изтегли един мъж от калта. Това е моята тема, която може би няма да бъде същата за моята дъщеря.

 

В живота вписвате ли се в този така описан от вас образ?

Не бих казала. В семейството са възниквали конфликтни ситуации, но в общи линии сме ги разрешавали съвместно. Аз се посвещавам много на работата си и по тази причина сме разпределили по някакъв начин семейните ни задължения. Съпругът ми Венци се отдава на готвенето, а пък аз поемам почистването, гладенето и др. Така се установиха нещата от както бяхме гаджета и така си вървят от 25 години.

Аз съм положителна, защото приемам хората с тяхното добро и зло.

Вашата майка присъства на всяка ваша премиера. Тя ли е вашият най-обективен съдник?

Тя е най-добрият съдник в това, че не е от хората, които могат да те засегнат или пък да премълчат мнението си, като по този начин те лишат от полезен коментар. Майка ми е най-добрият съдник в смисъл такъв, че тя е най-добрият доброжелател на дъщеря си и когато нещо не харесва, тя не прави груба забележка. Начинът, по който замълчава и ми казва деликатно: „Е, не винаги се получава на 100%.“ – ми подсказва, че има някакъв пропуск в работата ми. Това се случва много рядко, защото тя е доброжелателна. Освен това, тя много обича да се смее и на представленията ми идва с идеята да ѝ хареса. Аз ценя нейните коментари, защото те са много полезни. Понякога, тя също има страхове. Когато репетирам, тя винаги ме пита, как върви подготовката. Аз съм малко фаталистка и никога не мога да кажа, че се получава страхотно, защото тая някакво съмнение докато не представя образа си на голямата сцена. Поради тази причина,  много се радвам, когато след спектакъл, тя остане приятно изненадана.

 

Изненадва ме, че се възприемате като фаталист, защото баща ви ви определя като изключително положителен човек.

Фаталист съм в смисъл, че не обичам предварително да се осланям на възприятието, че ще имам големи успехи с определена роля, защото на края обикновено Господ се подиграва с плановете, които си правим.

Аз съм положителна, защото приемам хората с тяхното добро и зло. Не мисля, че всички трябва да приличат на мен и да мислят като мен. Винаги се отнасям уважително към отсрещната страна. Понякога, това е лоша шега, защото се опитвам да вляза в проблема на всеки и в някои случай това ми идва в повече, тъй като такива хора, много обичат да ни натоварват с всякакви проблеми. Старая се да се поставя на мястото на другия и да го разбера. Дори, гледната му точка да ме нарани, той сигурно дълбоко в себе си има някаква причина за това и ако човек я потърси няма да бъде настроен конфликтно към останалите.

 

Може ли да се каже, че театралните ви превъплъщения се отразяват на това ваше възприемане на хората?

Не знам. Не съм се замисляла откъде идва това. Може би съм такъв човек. Тъй като майка ми и баща ми бяха много заети, много голямо влияние във възпитанието ми оказаха моите баби. Аз съм възпитавана основно от тях, а те бяха изключителни жени. Майката на баща ми приемаше света много драматично, а другата ми баба беше точно обратното, тя приемаше всичко на майтап. Каквото и да се случеше, винаги казваше: „Абе хайде, какво пък толкова!“ Тези два полюса на характерите им са ми дали да разбера, че истината е някъде по средата и никога не е в двете крайности.

 

Баща ви казва: „Когато правя някоя роля, тръгвам от детайл, който да отключи всичко останало.“ Вие когато правите една роля с какво започвате?

Започвам винаги първо с текста. За мое голямо щастие, аз учех актьорско майсторство при един от най-добрите учители – професор Крикор Азарян. Той ни учеше да можем сами да анализираме героя си и когато ролята беше голяма трябваше да проследим развитието ѝ, да усетим къде са обратите, какво казват другите герои зад гърба ѝ за нея, защото това доизгражда облика ѝ. Всяка една роля, която играя, аз трябва да я представя в нейната цялост за да може публиката да реагира адекватно на репликите на моите колеги, които се отнасят до нея.

moetopero.com-albena-koleva-g2

Какво научихте от баща ви? Какво ви предаде той от професионалния си опит?

Той ме научи на много неща. Баща ми беше асистент на професор Азарян. В продължение на 4 години в НАТФИЗ аз винаги, когато имах възможност, избягвах да работя с него. Той много ми се караше. И колегите ми не искаха да показваме откъси пред него, защото се страхуваха от неговата взискателност.

През годините обаче, с баща ми изградихме някаква връзка, за която до голяма степен спомогна и факта, че се занимаваме с една и съща работа. Много неща си споделяхме. Имало е моменти, в които аз не съм била съгласна с определено нещо, а той го е харесвал и обратно, при което водехме конструктивен диалог. Трябваше да минат 20 години за да ми гласува доверие като актриса и да направим заедно моноспектакъла „Шърли Валънтайн“, на който той беше режисьор.

Това беше най-големият му подарък за мен, защото аз не мислех, че той ще се престраши да работи с мен като с актриса. Беше много приятен процес. Много добре се разбирахме на професионален език, а не като роднини. Тези репетиции ще останат в главата ми като един прекрасен спомен за срещата ми с него като професионалист, а не като баща.

 

Коя беше най-голямата трудност за да може да се превъплътите в тази роля? Какво той очакваше от вас?

Това, което той очакваше го постигнахме. Аз тръгнах с огромен респект и отговорност към това мое превъплъщение. Аз не вярвах, че той ще ми позволи да изиграя роля режисирана от него.

„Шърли Валънтайн“ е една английска пиеса на Уили Ръсел и в образа на героинята може да се припознае всяка една жена между 40 и 50 години, обременена от задълженията си на майка и съпруга, носеща торбите, водеща децата, с нищо незабележима – обикновена, средно статическа жена, която е малкият човек в големия свят и която има мечти, които не са се сбъднали.

Тази тема е малко сложна и за мен беше предизвикателство да я изиграя. След като се превъплътих в образа, баща ми каза, а това не съм го търсила, че съм изиграла всъщност неговата майка. Тя беше точно такава, трудолюбива и всеотдайна цял живот.

 

Кои ваши качества ви разграничават и ви помагат да отърсите от плещите си отговорността, че сте дъщеря на Тодор Колев?

Много труд и в крайна сметка силата ми да открия себе си и моето място в театъра. Неговата тема беше малкият човек. Аз се превъплъщавам в ролите на силната жена.

 

Коя е вашата неосъществена мечта? Имате ли такава?

Неосъществена мечта ми остана да имам още деца. Останахме само с една дъщеря.

Неосъществена мечта ми остана също да видя реализирана надеждата на българина за по-добър живот. Аз за първи път съм в Канада и от тази цялата обиколка, която направихме на този континент, констатирам, че най-голямото достойнство на това общество не се крие във високите сгради, страшните магистрали и големите коли. Не е трагично, че нямаме това в България.

Най-голямата трагедия за мен е, че тази вечер видях едно училище, което е красиво, голямо, светло, топло, с невероятна сцена и оборудване, което показва, че се създават условия за развитие на едно поколение, което е надеждно поколение. Аз не знам, ние какво възпитаме. При нас, образованието е сринато. Колкото и да се говори, това не става само с пари, а с ежедневна грижа, с учители, които са мотивирани.

Днес, се срещнахме с едни прекрасни хора. Едно момче от техническия персонал дойде до мен да ме поздрави и ми каза, че въпреки, че не говори български е усетил силата на представлението. Видях хора, които осмислят живота си и се стараят да възпитат това чувство в следващото поколение. Разбирам, че големият смисъл за хората, които напускат България, не е те да се спасят, а да спасят децата си. Това е най-тъжното, което направих като извод от турнето ни.

Аз като родител съм посветила неистово време и усилия дъщеря ми да расте и да се развива. Да не се подлага на масовото уеднаквяване на децата в училище и да не прихваща глупостите, които им поднасят там. Възпитах я да чете, да е любознателна и да е артистична. Подобно възпитание, веднага поставя всяко дете в позиция на аутсайдер. Важно е да се обръща внимание на талантите, на желанието на детето. Едно е ориентирано повече към информационните технологии, друго към изкуството. Децата не са еднакви. Това уеднаквяване смачква техния манталитет и желанието им да прогресират. Казвам, че съм искала повече деца, но не знам дали щях да се справя с това ми задължение.

Вера

Вера

Основател на moetopero.com

error: Защитено съдържание!