Пухкав сняг се сипе на парцали,
И покрива с топла пелена,
Всички къщи и квартали……
Дотук бях с краткото романтично описание на зимната картина, достойно за начало на детско стихотворение.
Всъщност, в петък сутринта, когато трябваше да изляза от къщи и да си изкарам колата, никак не ми беше романтично, а повярвайте ми, бе много трагично.
За поредна година, големият сняг ни затрупа в “най-подходящия” момент, точно когато любимата ми половинка не беше у дома. В допълнение на това, нямаме фирма, която да ни почиства снега. Възмутена, реших, че ще обява бойкот на снежната покривка и не ще си правя шега с болките ми в гърба.
Отворих вратата предпазливо и събрах своя душевен кураж. Какво пък толкова, казах си аз и си представих, че съм в море и водата ми е почи до колене. И закрачих енергично. До колата стигнах почти в захлас.
Но поредната беда, снежна преспа с височина до багажника на автомобила. Как да не кажеш някоя … ругатня. Снегоринът минал най-прилежно, улицата да почисти, а бобката да не е по-назад за тротоара се погрижил. В резултат на техния съвместен труд, установих, че съм в плен на снежния ден. За мой добър късмет, един човек с машинка при съседите дойде и отправих зов за помощ. Съжали се той над мен и съдейства ми в борабата. Доволна, излязох бързо с колата.
По пътищата бе ужасно. Да спреш не можеш, да потеглиш трудно. И се молех тихо аз, сладкото ми оранжево возило, което е ново и по пътищата все още не е патило, да не остане без боя.
Върнах се на обяд, а снегоринът минал пак и ми завещал отново преспа пред дома. Ядосана оставих колата по средата на платното. Тъкмо тръгнах към входната врата, гледам го да се задава. Взе да свири, че му преча. А аз, тъй като съм на море и потъвам вече наистина до колене, си казах, тоз човек е впечатлен от мен, може би да е ерген!
Цял ден валя без да спира. Накрая ме провокира, думите си да пристъпя. Почнах аз тунел да правя и снагата си да кърша, но без време се отказах и лопатата бързо тръшнах.
Обезкуражена, зачаках аз мойта скъпа половинка.
Той дойде в късен час и попита ме тревожно: “Как е всичко туй възможно?” И разказа лаконично. Самолетът чакал час мястото му да почистят. След което, надеждата му вкъщи бързо да се прибере, се изпарила. Каруселът бил замръзнал. Час и половина плътно, всички чакали багажа, а той забравен бил отвън от носачите на смяна.
Тъй завърши този ден необикновен.
