По пътя на житото с дядо и внук

Лятото се готвеше да си отиде мълчешком, но все още не си тръгваше и гъделичкаше с топлите си пръсти всички живинки, които се криеха под дърво и камък за да намерят малко хладинка. Единственото им спасение бяха кълбестите облаци, които хвърляха своите блуждаещи сенки върху поляните. Тревата беше отдавна пожълтяла, но прегорелите ѝ върхове танцуваха в синхрон от ритмичния повей на вятъра. В далечината, се виждаше как този танц го поемат нивята с пшеница, чието зърно чакаше да бъде събрано.

Свечеряваше се… Песента на скакалците насичаше тишината, сякаш за да припомни, че времето не е спряло. То не можеше да спре и връзваше възлите на чергата, която течеше на стана си деликатно, като ги притискаше здраво със совалката за да ги сплъсти и да направи тъканта плътна, а после да застели с нея земята за да я предпази от суровата зима.

На фона на пурпурния диск на залязващото слънце, в безкрайността на тази шир, чийто контур свършваше с очертанията на Балкана, се открояваше един едър силует. Той не беше сам. До него се виждаше друг, много по-малък, този на дете. Между тях имаше една особена връзка, такава каквато може да съществува само между дядо и внуче, между мъдростта на старостта и необремеността на младостта, между изгрева и залеза. Те общуваха по между си не само с думи, а с поглед, с жест, с тиха въздишка… Имаше толкова много изречени неща и още толкова, които чакаха своето време, а то тъчеше чергата си старателно, теглейки нишките си от миналото, настоящето и бъдещето.

И в този момент на споделена интимност, ръката на мъжа – загрубяла от слънцето и набраздена от работа, погали върховете на житото. Стисна един клас между пръстите си и слухът му се наслади на тихия пукот от ороненото зърно, а по тялото му се разляха тръпки на задоволство. Житото се беше наляло! В уморения му поглед изплува спомена за миналото, ярък като огъня, който палеха вечер в огнището.

– Време е за жътва, тихо прошепна мъжът. Утре денят ще бъде ветровит и ще докара облаци, а след тях ще дойдат дъждовете. Трябва комбайните да ожънат преди да завали.

– От къде знаеш, дядо? – попита детето.

– Зная, сине, зная…. Погледни слънцето и облаците около него, които са пурпурно червени. Моят дядо ме научи да наблюдавам природата, да я чувам, за да я разбирам и да знам какво ни вещае. Не е трудно, сине! Всеки може да го прави, стига да има сетива, които да отвори към света, който го заобикаля.

Малкият гледаше дядо си с възхищение, клепките му не мигваха, а съзнанието му записваше всяка дума изречена от стареца. Въпреки крехката си възраст, той имаше една особена чувствителност, която му помагаше да долови в интонациите на хората приливите на радост и на тъга, на болка и на смирение. Опиянено от думите на възрастния мъж, детето се обърна към него и с едва доловим глас промълви:

– Дядо, за какво мислиш? Погледът ти е тъжен… Защо?

Сепнат от неочаквания въпрос, мъжът усети, че се беше върнал 80 години назад във времето, когато той самият беше невръстен хлапак и слушаше с възхита дядо си. Подсъзнателно, в съзнанието му се възродиха неговите думи и той започна да ги предава на внука си.

Заговори и от гърдите му излезе един благ глас, в чиито вибрации се усещаха носталгични нотки по миналото, което тлееше като жив въглен в душата му:

– Земята, сине, е отражение на отношението на хората!
Когато те са добри с нея и тя им отвръща с добро. Когато те не се грижат за нея и тя не се грижи за тях. Някога, зърното беше едро, но и потта на хората, изтекла от челата им, беше такава. Тя падаше на едри капки и попиваше директно в пръстта. Плуговете бяха от дърво и меко обръщаха почвата. Днес я работим с желязо и куп машинария я гази. Земята не обича желязото, защото то има тежка енергия, която се поема от житото, а житото е хляба. Сетне сине, ти ядеш този хляб и се захранваш с тази енергия. Предаваш я на другите, връщаш я на земята… Ние хората за съжаление сме проводници както на доброто, така и на злото, и трябва да знаем как да отсяваме едното от другото.

Запомни добре, чедо мое, всичко в този живот е кръговрат!

– Кръгов-врат ли? Какво е това? – попита детето с неразбиращ поглед, който се криеше под дългите му мигли.

Едва доловима усмивка озари лицето на стареца. Той се радваше на детската непосредственост, на това неподправено любопиство и подхвана разказа си отдалече:

– Земята е нашата майка, която изобилно ражда и ние се радваме на нейните блага. Като всяка майка, тя е търпелива с децата си и не иска много в замяна. Тя ни позволява да я копаем за да стигнем до недрата ѝ, да я орем за да сеем нивята, да я променяме и нищо не казва, но с времето изнемощява. Тогава, като неини деца, ние трябва да поемем отговорността си пред нея. Трябва да ѝ се посветим, да я нахраним.

Някога, хората я хранели с торта от оборите си, а сега ѝ хвърлят изкуствена, а после безвкусна била храната… Хората пазеха земята, грижеха се за нея и не я заразяваха с химикали. Имаха търпение да я чуят и да стиснат шепа пръст в дланта си за да усетят топлината ѝ. Говореха си с нея, а като дойдеше време за жътва, те се сплотяваха, даже се сродяваха.
Старецът задържа дъха си и погледа му погали нивята с житото, чиито стебла вятъра беше поел в прегръдката си. Те пееха в тишината и нежната мелодия на тази песен докосна струната на спомените му. Той си спомняше за жътвата, за знойното време и тежката мараня по пладне, чуваше песните на жътварките, падащите снопи и думите на своя дядо. Без да губи време, продължи разказа си, а детето беше цялото в очакване.

– Началото на жътвата винаги е бил празник за всеки дом. Молитвата, тя да бъде спорна и градушка да не удари класовете, окриляла устните на мало и голямо. През този период, изгревите и залезите се сливали и трептели в една дума – жътва.
Преди първи петли, паламарките, сърповете и бъкелът за студена вода били готови. Домът ухаел на топъл хляб.

Моят дядо ми казваше, че сутрин всички се измивали и слагали бели ризи преди да отидат на полето. Нивите, притаили дъх, чакали да дойдат жетварките и да ги наситят с хубост. Око да се нагледа, сърце да се нарадва!

Най-пъргавата и напета мома зажънвала класовете първа за да върви леко жътвата, която не била лека, нито пък бърза. В маранята на горещия ден, като бели гълъби из полето се реели развързаните забрадки на жените, чиито снаги оставали прегънати до залез слънце. Покривали се с кърпи за да запазят лицата си бели, та чак прозрачни.

Въпреки изнурителния труд, винаги се намирала някоя, която да подхване песен и да подхрани с енергия останалите жътварки, а те включвали гласовете си на различни нива и къдрели мелодията като дантела. Тя се подемала от топлия вятър и се разнасяла волна над натежелите класове като ги галела нежно с крайчетата си. Жените пеели своите песни докато жънели, а ръкойките им пригласяли със звънливо свистене. Сноповете падали порязани, а момите ги вдигали и преди да започнат да ги връзват всички наред, те събирали най-едрите класове и правели от тях един сноп, който наричали да бъде „Царят на нивата”. В него вплитали червен конец и го оставяли по средата на ожънатото стържище за да бъде изобилна реколтата на следващата година.

Помни, сине, че само човек, който е орал, сял и жънал с любов, изкарва здравословно жито, защото в него той е оставил част от душата си!

– А после, след жътвата, какво правехте с класовете, дядо?

– Идваше време за вършитба, сине. Бях много малък, но си спомням как сядах до дядо в каруцата и отивахме да натоварим снопите. Той мяташе една черга на колата та ако случайно се отронеше жито да не изпадне по пътя. Знай чедо, че всяко зрънце е дар Божи. В него има колкото мъка, толкова и радост!

Върху чергата подреждахме отрязаните класове. Сноп по сноп, докато се напълни каруцата. Сетне, моят дядо хващаше юздите на воловете и тръгвахме към гумното. Мен ме слагаше върху снопите, а той ходеше и пееше. Душата му преливаше от радост и благодарност към природата, защото него лято, тя беше благослонна към селото. Не им бе пратила нито градушка, нито пък ги беше изпепелила с жега и суша. Класовете се бяха наляли и имаше достатъчно зърно и за семе, и за брашно, па и да заделиш някоя крина за продан.

– Дядо, а как отделяхте зърното от люспите? – с нескрито любопитство попита детето.

– И това не беше лесна работа, сине, а дълга и изнурителна… Спомням си, как мъжете разстилаха класовете по земята и оставяха воловете да вървят отгоре им като се въртяха в кръг теглейки диканя. И така, докато не изпадне зърното от тях. После, те събираха едрата слама и се молеха за вятър, който да повее и да отнесе със себе си дребните люспици. Така поне шест или седем пъти, а жените премитаха грижовно хармана за да не се загуби нито зрънце.

Малкият слушаше в захлас и рисуваше картини в главата си. Красиви, наситени с цвят, изпълнени с движение, с песни и много емоции. Те обземаха душата му и той оставаше подвластен на този унес, който го правеше съпричастен на едно далечно и непознато за него минало.

– А после, дядо, после…, как се получаваше брашното?

Старецът се усмихна на детската припряност, а времето забърза пръстите си по чергата, която течеше. Той погледна внука си и очите им се сляха, душите им се обединиха в една, а сърцата им учестиха ритъма си, пренасяйки се отново в онова минало, което се пазеше само в спомените на възрастния мъж.

– Овършаното зърно, сине, се мелеше на воденицата. Дядо ми бе нейния стопанин. Тя беше на края на селото, при бързея – дето слиза от Балкана. Хората му носеха зърното си, а той благодарно ги посрещаше с усмивка. Те го поздравяваха с: „Добър ден, воденичарю!”, а той им отговаряше благо с: „Дал Ви Бог добро!” Така ги приемаше и така ги изпровождаше. Добро да срещат по пътя си, добро да сеят с душите си и на добро да учат децата си!

После грабваше чувалите и ги изсипваше да се мелят между воденичните камъни. Още пазя миризмата на прясно смляното зърно. Трудно определима, гъделичкаща ноздрите и същевременно сладка. Дядо ми грабваше шепа от него и го гледаше с благоговение. ‚‚Докато брашното е топло, казваше той, то е живо и носи душа. Тя е събрала по зрънце от емоцията на селяните, които са сели, от жените, които са отправяли молитви за плодородна година, от момите дето са замръквали по жътва…“

Брашното знае що е несгода, що е радост от немотия, що е добра дума и най-вече що е благодарност. С него баба ми баеше, замесваше хляба, мълчеше над него, пееше, плачеше…

Помни сине, брашното е свято, защото то е насъщният! С комат от него ще заситиш глада си, с комат ще нахраниш несретника, с комат ще сториш добро. С брашно се меси погачата за новороденото, а с жито се изпраща покойника…

Детето преглътна комата, който му бе застанал в гърлото, а дядо му избърса очите си…
И двамата осъзнаваха, че са частица от кръговрата на живота.

Пулсът им се учести, подобно на тиктакането на часовника измерващ времето, което теглеше краищата на чергата към себе си. Слънцето се бе спуснало ниско зад хоризонта и здрач обгръщаше полето. Две сенки тръгнаха мълчешком сред житата. Класовете поеха частица от душите им за да ги налеят в зърното и да съхранят разказа, който един ден детето щеше да предаде на своя внук.

Август 2023