Валя Балканска

Тя е хранител на мъдростта на народа, не само защото чрез песните си я предава в своя оригинален вид, но и защото с начина си на живот се стреми да запази контакта си с хората и със земята.

Гласът ѝ е придобил признанието да бъде посланик на човечеството към извънземните цивилизации, а любовта ѝ към всичко българско е безпределна.

Тя е неуморимия дух на родния ни фолклор, който в лиричен дует с Родопската гайда разкрива неговата висота и сила на въздействие. Нейна максима е добротата, а човещината е основния ѝ добродетел в отношението ѝ към хората. Тя е един земен глас с извънземни измерения, който отдавна е напуснал Слънчевата система и се е влял в звуците на космичното пространство.

Това е бързият образ на Валя Балканска, харизматична и въплъщаваща в себе си вечния стремеж към баланс и съвършенство, защото както самата тя казва: „Каквото посееш в земята, това излиза наяве!“

Народната песен е вашето ежедневие. Според вас, отнасяме ли се уважително към нея?

Песента трябва да се запази така, както е поникнала – естествена и трябва да си остане такава. Започне ли да има разклонения, то със сигурност от някъде ще изсъхне, а от другаде ще порасне повече. Когато се дава нов живот на една песен, тя бива осакатявана. Ние се опитваме да пеем така, както е излязло от нашите родители и деди, защото имаме отношението да го пазим и предаваме по този начин. Една стая, когато я боядисаш, не я цапаш и искаш да ти е красиво. Ние по същия начин искаме по най-красивия начин, по най-достъпния начин хората да го чуят, приемат и запомнят. Важно е пътеката да се направи.

Бих искала да ви върна назад във времето, към онзи момент, когато подарявате търлъци на Николай Кауфман, в които сте сложили бележка, че искате да станете певица. Мислехте ли тогава, че с гласа си ще достигнете не само до милиони човешки сърца, но и до звездите?

Никога не съм мислила, че ще имам подобен успех. Моята майка, лека ѝ пръст, когато запеех ми казваше: „Мълчи мари, че само когато спиш мълчиш!“ Нуждата ми да пея идва от вътре. Баща ми е убит на фронта, но винаги е свирел и пял. Някаква малка нишка е вкарана в мене. Това тръгва от семейството и се развива в училище. Семейството дава, но в училището си повечето време. Аз така го казвам, дори понякога и на сцената.

Аз ще споменавам моя учител, докато си отида от този свят, защото когато бях първокласничка, той ме изведе на сцената на 24-ти май. Бяхме направили някаква програмка, такава селска, по случай края на учебната година. Извежда ме той на сцената, а аз като видях родителите, избягах. Той ме върна наново и ме държеше за ръката докато усети силата в мен и даденото от него. След това леко си изхлузи ръката. Аз запях една песен, после втора. Той ми каза: „Стига Валя!“ После ме целуна по челото обръщайки се към мен с думите: „Валя, твоята врата и твоите прозорци са вече отворени!“ Никога няма да го забравя това нещо.

С течение на времето, наложи се майка ми да се прежени за втори мъж, от който имам още две сестри и един брат. Ние сме пет деца. Като се прежени за втория си мъж къщата му изгоря и останахме на 1,20 м сняг, но гладни не ни остави, няма значение, че ние с брат ми  двамата бяхме деца от първия ѝ мъж. Гледал ни е човека. Моята майка беше много против, когато трябваше да тръгна и да дойда в Смолян за да пея. Тя се страхуваше как от село ще отида в града, дали ще тръгна по правилния път или ще хвана по крива улица.

Вие успешно намирате своята пътека…

Започнах работа през 1960. На 1 юли се запознах със съпруга ми и на 15 юли се събрахме. Той не беше дори още изслужил военна служба. Благодаря на Бога, моят мъж беше правилният човек за мен. Имаме три деца, пет внука, четвърто правнуче. Радвам се на семейството ми. Мъжът ми го няма, но аз винаги усещам неговото присъствие, защото никога не ми е пречил, а много ми е дал, особено, когато се наложи единия от нас да остане вкъщи заради децата. Нямам лоша дума нито от свекър, нито от свекърва. Три деца да им оставиш, не беше лесно. Поизраснаха, взеха да стават по палавки и тя каза: „Единият трябва да остане да се занимава с децата. Аз знам, че Валя, няма да я освободят, но поне ти.“ Той казваше: „Валя, аз искам само да знам на коя посока си тръгнала, ако нещо стане да знам къде да те търся.“ Бяхме на турне, когато стана, просто сърцето ми тупкаше по-силно. Той почина на 7.05., на 8.05. го погребахме, на 11.05. бях на сватба. Аз исках да откажа, но децата се събраха и ми рекоха: „Майко, татко никога не те е спирал. Татко обичаше хората и ти ще отидеш да пееш.“ Отидох. Трудно отварях устата, усещах скована челюстта и сълзите ми течаха. Стабилността е да имаш човек до себе си и да вярваш в него за да имаш вяра в себе си.

Житейския ви път никак не е бил лесен. Въпреки всичко, чувствате ли се галеница на съдбата?

Силният човек трябва да преодолява трудностите и да се усмихва. Никой не ти е виновен за да бъдеш намръщен. Никой не знае какво ти е в дома и в душата. Навънка трябва да бъдеш човек. Трябва да стъпваш с уважение на тая земя, която те е създала, която те е родила, която те храни. Не трябва да си зъл, защото го хвърляш на твоя гръб.

Моята внучка като тръгваме с нея из града ми казва: „Бабо, мен ме е яд, че вървя с теб.“ Аз я питам: “Защо бе Илиянче?“, а тя ми отговоря: „Главата ти прилича на часовник.“ Учудена я питам отново: „Защо ме определяш така?“, а тя: „Ами, здравей, здрасти, главата ти е като махалото на часовника.“ За мен е важно да бъдем хора. Днес, да си кажем „Добър ден!“ или „Здравей!“ и да отговорим със същото. Става ми драго и приятно от това.

Вие заслужено се радвате на обичта и уважението на хората. Как ги приемате?

Благодаря на Бога за това признание! Всяко стадо си има мърша, но аз не съм усетила това нещо. Желая здраве на всички. Семейства здрави да имат, децата да си отгледат, да са богати душевно.

Какво си спомняте от онази среща с Мартин Кьонинг, който записа „Излеел е Делю хайдутин“?

Една човешка среща. Той е един невероятен човек, който направи нещо за мен и няма да го забравя. Аз не се гордея с факта, че аз съм изпълнителката на тази песен, но се гордея, че българска народна песен си намери мястото където трябва.

Тази песен е избрана между 225 000 песни и една от 27 музикални произведения, които излитат през 1977 в Космоса с американската станция „Вояджър”. Какви чувства поражда това във вас, знаейки, че много далече някъде, точно вашия глас се рее в космоса?

За мен това е радост. Аз това казвам, че човек качи ли се на високо и падне ли, удря се жестоко. Аз съм човек на земята. Радвам се, че българска песен полетя. Късчето Земя небесна се нарича България, но нямам чувството за превъзходство за да кажа: „Аз съм изпълнителката!“ Аз съм на земята, песента е сред звездите горе, в космоса и си лети.

Елена Хайтова написа книга за вас, която се казва: „Сама сред звездите“. Чувствате ли се сама понякога?

Човек никога не е сам. Птичките дори са му компания. Когато излезе книгата, обърнах се към нея и я попитах: „Ленче, защо „сама“? Звездите са горе, а аз не съм сама, аз съм сред хората. И каква звезда съм? Аз не „светя“. Тя ми отговори: „Ти си България и си горе!“ Това е неин израз. Нямах право да противореча на нещо, което тя е създала.

„Глас от вечността“ сякаш повече изразява личността ви?

Това е хубава книга, с пет издания вече.

Носителка сте на наградата „Пазител на традициите“ в категория „Фолклор“. Трудно ли е да ги съхранявате и да им се дава приемственост сред младите?

Когато се загуби почвата под краката се губи всичко. Когато едно огнище изстине, трудно се загрява отново. Едно дърво като посадиш, много бавно расте. Затова трябва да садим дървета, да поддържаме огъня за да е здрав домът ни и да е живо семейството. Трябва нещичко да остане за да се каже – Ето, това е България! Погледнете как другите си пазят историята и нейните паметници.

Махнаха военната служба. Трябва да има поне една година такава, защото мъжете трябва да преминат през нея за да си изградят мъжкото достойнство. Там е мястото, където се възмъжава и се подготвят да създадат семейство. Взимането на образование не е достатъчно. Аз може да съм възрастна, но все още си садя картофите и боба. Внуците ми помагат.

Мислите ли, че част от приемствеността е да се научат децата на грижа към земята?

Разбира се, защото утре, кой ще ги храни. Много от тези неща загубихме. „Учи за да не работиш.“ И като го изучиш, те излизат и си дават труда в чужбина, а години наред цялото семейство е работило за развитието на детето за да накрая други да ползват благото от неговия труд. Трябва младите да бъдат стимулирани да се връщат за да дадат подем на държавата ни, защото тя е уникална.

Ние имаме много и като култура, и като история и като традиции…

Много от нашата култура ако я имат другите държави, не знам къде биха могли да стъпят. Ние сме тих народ, приемаме всичко и допускаме то да ни завладее. Трябва да се преодоляват нещата. Силният човек не плаче, силният човек е напред и се мъчи да преодолее трудностите. Слабите са тези, които хленчат и търсят начини да се справят, но без успех, защото вътрешно не са убедени.

Вие откъде черпите вашата сила?

Като се замисля от себе си. Не чакам друг да ми дава съвет. Замислям се дали това е красивото, правилното или не. Аз тръгвам винаги в красивата посока. За това пожелавам на всички българи, където и да са, да имат силата на Родопските скали и годините на орлите. Синури няма. Трябва да се обичат, да си подават ръка и да поддържат контакт. Има вече връзки, било то чрез телефон, самолет или влак, не е трудно да бъдем свързани.

Аз не съм човек, който може всичко да изкаже. Аз съм човек с 8-ми клас образование. Аз съм слухар. Не съм завършила музикално училище, но съм черпела винаги от старите хора своите поуки. Който е лапнал повече залък, той повече знае. Ако виждаш, че този човек ти показва пътя, приеми го или наведи глава и кажи: „може да не е прав, но чакай да се вслушам“.

Когато са ми правени забележки, аз се замислям. Щом ми е направена забележка за някоя песен, аз трябва да я приема и да я направя. Корекцията е начин на обучение. Не трябва да бъдем самоуверени, защото най-добре се вижда от страни, но ти сам себе си не можеш да прецениш. Ето например след един концерт в Златоград, където пях „Излел е Делю хайдутин“, една стара баба стоеше до вратата. Попитаха я: „Бабо харесали ти концерта? Кого чакаш?“, а тя отговори: „Чакам певицата дето пееше Делювата.“ Аз ѝ казах: „Бабо, аз съм.“ Тя ми вика: „Дъще, не я пееш тъй по нашенския начин.“ Попитах я къде греша, а тя ми каза в диапазона на височините. Изпя ми я и аз я коригирах. После всички останали така започнаха да я пеят.

Българският фолклор е събрал в себе си много мъдрост. Кое е най-важното, което трябва да запазим от него?

Най-важно е да го запазим такъв, какъвто сме го получили от родителите и прародителите. Като вземеш пакет брашно, не можеш да си направиш ориз. Една пътека не бива да се разклонява. Правата пътека е най-красивата, най-удобната и най-лесната. Много от изпълнителите претендират, че са научили дадена песен, но не са взели това, което е необходимото. Чул, не дочул, но не е като оригинала. Много от изпълненията не са туширани. Трябва да се тушират и да се изпеят красиво.

Какво бихте искали да кажете на хората?

Бих казала, че най-важното е да има едно обединение, да има обич, да имат силата да си подадат ръка. Да се вслушват в доброто, да не нагрубяват, да не бъдат алчни, защото когато се натовариш с много, по-бързо ще паднеш, като си с по-малко, по-далече ще стигнеш. Не трябва да пречат на другия и да помнят, че сянката прескочиш ли си, не си човек.