Тончо Токмакчиев

Името му предизвиква усмивка и предполага добро настроение. Ликът му е познат на всички, а с комичните си превъплъщения си е изградил облик, от който на „Улицата“, той трудно може да се разграничи. С погледа си – проницателен, въпросителен или недоумяващ, той е в състояние да изрази всяко преживяване без думи, а с мимиките си да постави обобщителния акцент в чертите  на героите си. С лесно възбудимата си природа и силно прикрита чувствителност, посредством ролите си, той успешно разкрива лицето на обикновения човек, чиято близост търси като вдъхновение.

С финото си чувство за хумор, той вижда очарованието на живота в неговата неповторимост и силно вярва в доброто. Непоправим оптимист, за който няма невъзможни неща, той определя житейския си път като синусоида поддържаща го в постоянна кондиция.

Професията си възприема като забавление, с което разтушава публиката, а зад многоликите му роли се крие един ерудиран събеседник. Това е той, Тончо Токмакчиев, с който се бях срещнала преди години в България и с който се срещнах отново в Монреал за да направя един разговор за актьорските му преображения, за предизвикателствата и за мечтите, които са в пряка взаимовръзка с настоящия момент.

Вие сте син на известния български художник Ненко Токмакчиев. Казват, че детството е определящо за това какви хора ще се превърнем като възрастни. Вярно ли е това за вас?

Много е важно, ако мога така да го обобщя, възпитанието и семейната среда. Те са може би ключовите елементи за развитието на човека или казано по друг начин за едно дете да израсне и да стане личност. За съжаление, в съвременния свят доста лесно оставяме възпитанието на децата си под някакъв предлог в ръцете на други хора и институции. Разчитаме много на училището и на обществото.

От личен опит, мога да кажа, че преди години, когато дъщеря ми беше малка, аз не осъзнавах важността на възпитателната ми роля като родител. Все пак човек е по-млад, доста неща има около него и не обръща внимание на това. Сега вече, когато имам внучка, виждам, колко труден процес е да отгледаш едно дете, да го успокоиш, още от малко да му създадеш навици. Не случайно се казва, че първите 7 години са определящи и ако в семейната среда има личности, които да допринесат за развитието, както в моето семейство беше моят баща, бог да го прости, с разкошни платна и акварели, с интересни приятели, художници от неговия ранг, артисти от неговото поколение, което за съжаление си отива, тогава е още по-добре. Семейното обкръжение е най-важното. По-късно, след като отидеш да учиш в средното училище и университета, започва това смесване между влиянието на социалната среда и на семейната.

Вие кога се насочихте към театъра?

Мога да кажа, че стана почти случайно. Не си спомням да съм имал ясно изразено желание. Може би дълбоко подсъзнателно съм го носил в себе си, но не съм имал някакви изяви като ученик и не съм участвам в самодейни кръжоци. Кандидатствах във ВИТИЗ, но те не ме приеха първия път. Амбицирах се и кандидатствах докато ме приемат.

Помагат ли ви сценичните превъплъщения да приемете по-мъдро житейските задължения?

През образа, който играе, актьорът показва някакво отношение. С един образ не преосмисляш, а показваш даден модел на поведение и си позволяваш с този образ да провокираш зрителя и обществото, въпреки че хората много добре знаят, че това не си ти. Въпреки това, в повечето случаи ако ти си направил нещо много ярко и хубаво, те продължават да те свързват с него и като вървиш по улиците и се срещаш с тях, ти си загубил своята идентичност и се обръщат към теб с името на твоя герой.

С имената на кои герои най-често се обръщат към вас?

Много са: „Братчед“ или „Кире“. Всичките тези лица, които са ярки от телевизията, които вече 20 г. са емблематични за едно цяло поколение. За тези години, хората ни свързват с тях. Случвало ми се е, понякога, хората да не се сещат за името ми. Знаят кой съм, но на езика им е: „Братчед“, „Киро“ и накрая, „а бе Тончо“. Аз не се оплаквам, приятно ми е и го казвам в хубава светлина.

Тъй като говорим за образите ви, искам да ви попитам, когато започвате да работите върху определен характер, имате ли своя методология за да го развиете до пълноценен персонаж?

Мога да кажа, че няма рецепта за това нещо. Може да се тръгне от общото и да го събереш навътре, друг път да се тръгне от детайла. Дали ще тръгнеш от вътре на вънка или от вънка на вътре, това не е толкова важно и това не може да бъде принцип на работа, защото на едни хора им помага едно, а на други – друго. Важното е накрая да се получи търсения образ.

Вие какво търсите в един персонаж, който трябва да изградите?

Най-важното е да се намери характера на героя, а той се изгражда трудно. Принципно един образ трябва да бъде плътен, да има характер, а характерът се натрупва, прави се от детайли, от други образи, които си виждал и в последствие използваш и доразвиваш някои техни черти.

В образа на бай Ганьо какво беше най-голямото предизвикателство?

Той е доста двуполюсен и не може да се приема еднозначно.

Имали ли сте някакъв коментар от страна на публиката, който не харесвате?

Много се дразня, когато някой каже: „Това не го гледам, защото е много тежко!“ Ами колко килограма тежи? Просто гледаш и възприемаш. Това е театър, някакво отношение, някакво внушение, някаква провокация на интелектуално ниво. Да не вдигаш гири? Гледаш театър. Никой не те кара нищо да правиш, гледаш и разсъждаваш.

Дали едно представление е „леко“ или „тежко“, то винаги е форма на забава. Това е едно упражнение за фантазията, за възприятията и за мозъка.

Вие сте публична личност. Има ли моменти, в които се уморявате от чуждото внимание? Как си почивате след спектакъл или шоу?

По различен начин. Зависи от ситуацията. Имало е години, в които съм бил по купони и забавления, но някак си и това изморява. Аз от работа си почивам с работа, просто друг вид работа. Стигнал съм до извода, че работиш едно нещо и просто за да си починеш започваш да правиш друго нещо и така по-бързо си почиваш. Ходя да спортувам, плувам, обичам да ходя по планините, също и на лов.

Имате ли мечта, която не сте осъществили?

Сигурно има. С времето мечтите се променят. Няма нещо, което да остава постоянно. Възрастта, времето, в което живеем определят някои неща, които след това като погледнеш си казваш: „За това ли съм мечтал, това ли съм искал?“ и ти се струва, че е незначително. Винаги има нещо, което искаш, което не се е случило и което е много хубаво, защото ти предстои да го реализираш. На неща, които не са ти се случили до един определен момент не трябва да гледаш фатално. Когато не успяваме да направим нещо сега, ще стане по-късно или ще се случи под друга форма. Аз самият не мога да се оплача от това, което съдбата ми е предложила. Даже съм доволен.

Вие сте го заслужили, защото сте работили за да го постигнете.

Надявам се, че е така. Хората от страни могат да кажат дали съм заслужил, защото аз не мога да го кажа. Аз съм работил, но публиката може да потвърди дали е вярно.

Съществува ли предизвикателство, което не сте успели да превъзмогнете?

Има разбира се. Има неща, които въпреки някои усилия не съм преодолял. Било то на базата на неподготвеност, било то поради някаква наивност или неправилна оценка.

Тук ще вметна, че според някои схващания шансът не е съществен, защото не съществува. Това, което е съществено е добрата подготовка, която ни позволява да преценим и уловим момента за реализация.

Това е точно така, но хората за по-лесно казват, че си имал шанс, а за да превърнеш този шанс във възможност за изява, трябва да имаш подготовката за да го оползотвориш като такъв. Има обстоятелства, в които не можеш да разбереш, че това ти е шанса, защото не си готов.

Имало ли е път, по който сте искали да поемете, но не ви е стигала смелост?

Разбира се. Не че не ми е стигала смелост. Не мисля, че става дума за смелост. Трябвало е да положа малко усилия и да упорствам повече или просто съм бил разколебан. Тук става въпрос за увереност.

Може ли да опишете театъра с едно изречение?

Това е най-истинската емоция на актьорското превъплъщение.

Вълшебството…

Да, защото в киното или в телевизията едно нещо може да го заснемеш 15 пъти и ще ти изберат най-добрия кадър, докато в театъра всеки ден е различно. Развива се. Някой път може да е по-добре, друг път да е по-лошо. Някой път стават едни неща, които мислиш, че ще станат, а те вече стоят по друг начин. Това е като един инструмент, на който свириш постоянно. Жива музика.

От къде се вдъхновявате за скечовете, които правите?

Взимам ги от улицата, от хората, които гледам, от средата в която живея. Естествено, по някакъв начин си ги доизмислям, но базата я имам. Виждаш някой и както казваше Тодор Колев, започваш от детайла. Казваш си на тази база, аз ще му създам биографията.

Какво бихте си пожелали?

Най-важното – живот и здраве. Да съм здрав, аз и семейството ми. Внучката ми и дъщеря ми. Всички около мен.