Теодосий Спасов

Името Теодосий Спасов е запазена марка, която отдавна е излязла от границите на родното и се e превърнала в компонент от световното музикално наследство. Удостоен със званието „Артист на мира“ от ЮНЕСКО, музиката му сближава хората, защото тя е като магия, на която трудно може да се отстои.

Магия е и връзката на Теодосий с кавала му, с който той се намира в едно неразривно единство. Чрез кавала си, Теодосий изразява себе си, а чрез Теодосий, кавалът оживява и придобива душевност – понякога плачеща, друг път звънлива, изпълнена с радост и нежен напев.

Тази приказна симбиоза между човека Теодосий и неговата фолклорна флейта е резултат от непрекъснатия стремеж на твореца към самоусъвършенстване и отскубване от консервативните ограничения на възприятията. В търсене на това самоизвисяване на духа и преминаване през различните му нива, Теодосий е осъзнал, че „колкото повече човещина отглеждаме в себе си, толкова повече божественост получаваме като отражение“, а то, божественото, рефлектира в звученето на неговата музика.

Произлизате от семейство, в което родителите ви и особено баща ви е изпълнявал ролята на будител, насочващ хората към музиката и изкуството. Имате ли усещането, че продължавате мисията му, но в много по-глобален мащаб?

Спомням си, преди време, той ми каза: „Знаеш ли, аз не очаквах, че толкова ще се развиеш в музиката и че ще станеш такъв музикант!“ Баща ми е очаквал да остана да свиря в някой ансамбъл в Силистра или Добрич за да бъда по-близо до тях, но уви, светът ме грабна. Те имаха едно дете и го подариха на хората. Отидоха си от този свят много щастливи.

Много силно се обичахме. Бяхме приятели – родители и дете. Те са ми дали изключително много. Благодарение на тях се занимавам истински с музика. В един момент, бях на път да се откажа от това изкуство, но те ме подкрепяха и мотивираха, защото знаеха, че е трудно да се занимаваш сериозно с музика. В началото, има много тежки моменти, които те разубеждават, защото си мислиш, че няма да имаш сили да продължиш по този път, но силната опора, която те ми оказаха ме убеди да продължа.

Определяте стила си като „авторски, вдъхновен от впечатленията ви от живота.“ Как бихте описали този процес на улавяне на идеята и обличането и в музикална форма?

Това е голямо удоволствие. Аз съм почитател на идеите, които витаят около нас. Те идват спонтанно, изведнъж, изневиделица и ние трябва да ги уловим. След това ги обличам в необходимия аранжимент, адресирайки ги към определен кръг публика. Понякога една пиеса, може да има джазови нюанси, друг път класически или фолклорни. В зависимост от това, тя отива в посоката, която и е отредена. Още по-хубаво се получава, когато тя стане популярна и хората искат да я чуят.

Споменахте джаза. Тук бих искала да ви попитам – как успявате да синхронизирате в музикалните ви пиеси типичното за фолклора ни надиграване в мелодията с ритмичния и тембров дисонанс на джаза?

Аз винаги търся онези линии, с които българската музика надскача региона си и проявява комуникативност с други жанрове. Понякога, за наша радост, музиката ни облагородява културата на други държави. В същото време, тя възприема влиянието на други култури. Аз се интересувам от допирателните, в които се срещат и обединяват културите, защото в света, хората или човешкото изкуство наречено музика говори на едни и същи теми, а това са темите за живота, за любовта, за всички онези човешки търсения, които ни занимават от ранно детство до края на живота ни.

В моноспектакъла на вашата съпруга Бойка Велкова „Пътят към Афродита” има интегрирано едно ваше много красиво обяснение в любов. Слушайки го, усетих, че една част от публиката го възприе като обяснение в любов към музиката, а друга – към Бойка. Към кого е адресирано то?

Това беше актьорска задача, която ми беше поставена от режисьорката и аз трябваше да отговоря на изискванията. Направих го от първия път, като предварително си бях помислил какви са посоките в които да поставя акцента. Това свърши своята работа.

Валя Балканска казва, че „каквото посеем в хората и каквото посеем в земята, това излиза наяве.“ Успяваме ли да посеем в младото поколение любов към родния фолклор?

Мисля си, че успяваме. Редом с музикалните училища и с детските школи, които изпълняват успешно ролята си да поддържат интереса на подрастващите към фолклора, се появи едно младо поколение, което има съвсем други професии, но което се интересува от народната ни музика. Напоследък стана модерно хората от хай-тек средите да ходят на български народни танци, вместо на йога. Нашата музика е танцова музика и не е нужно да се убеждаваме в това. Благодарение на танца, фолклорът ни се крепи, живее и развива. Има все повече млади хора, които си купуват народни инструменти и започват да се учат да свирят на тях. В наши дни е много по-лесно. Чрез интернет, човек може научи много и да взема дори уроци. Естествено, музикалните училища и Академията в Пловдив са местата, откъдето посветилите се на музиката могат да черпят направо от извора.

Колко време е необходимо на творческото зърно, което е намерило своята почва в душата ви, да избуи в музикално произведение?

При мен винаги е идвало спонтанно. Идеите ми са записани главно на диктофон. После ги доразвивам и им давам форма и стил. Някой път, всичко идва наготово, както се движа по улицата например. И слава Богу, защото това според мен е най-истинският път за правене на музика. Иначе, има един тип музиканти, които всеки ден сядат и съвсем по чиновнически си изписват своите десет страници. Има различни хора. Някои очакват вдъхновение, а други се трудят прагматично.

Понякога се нуждаем от време за да можем да сътворим желаното и да го облечем в подобаващия му се материален израз …

Не само от време, но и от истински изживян живот. От емоции, от които изкристализират идеите.

Можем ли да кажем, че музиката е тайното ключе за мобилизиране на човешкия потенциал? Казахте, че се нуждаем от емоции, но в крайна сметка благодарение на музиката те биват подхранвани.

Музиката вдъхновява. Тя дава енергия. Прави те свободен. Кара те да танцуваш, да летиш, да мечтаеш. Това е уникално изкуство, дарено на всички нас – хората. Музиката съществува в душата на всеки един от нас! Разбира се, някои трябва да се занимават повече, други са родени много музикални, трети са странични наблюдатели. Това изкуство, Господ го е дарил на човеците и не е нужно, кой знае колко добра подготовка за да разбереш кой е добър музикант и кой не е. Интуитивно, много човеци разбират нивото на музикантите, които срещат по пътя си.

Направи ми впечатление, че на вашата официална страница, обликът ви е инкрустиран в крило на птица или в самата нея. Какво усещате, когато свирите и можем ли да го отъждествим с полета на птица?

Да, права сте. Това е полет. Полет на духа, който понякога достига до неочаквани места и светове. Полет, който отваря нови страници в нашето съзнание и обучение и така на базата на придобитото от него, ти се развиваш духовно и достигаш своето персонално съвършенство.

Вдъхновена от думите ви, че винаги е много хубаво, когато има къде да се върнеш, искам да ви попитам – кой е вашият пристан, към който винаги се връщате?

Природата и нейното съвършенство. Там е моята сила и от там черпя енергия и вдъхновение.