Стилиян Иванов

Стилиян Иванов няма нужда от представяне. Автор и режисьор на повече от 40 документални филма, 200 видео-клипа и 1000 телевизионни предавания, той повдига завесата на „Четвъртото измерение” за да превърне филмите си във „Фар за душите ни”, от където всеки може да изведе своите „Рецепти за щастие”.

„Отвъд аплодисментите и хулите”, творчеството му е неговата най-откровена „Изповед”.

Изключително ерудиран събеседник, Стилиян впечатлява със зорката си наблюдателност и финия си усет към детайла. Излъчващ много позитивна енергия, творецът ме допусна в неговия пълнометражен свят на „разказвач на истории в картинка и звук.”

Доволни ли сте от интереса, който провокираха филмите ви сред публиката, имайки предвид, че това е първо ви гостуване в Канада?

Доволен съм от реакцията на хората след прожекциите на филмите, защото интересът, който те предизвикаха подсказва, че никак не са прекъснати корените с България, което ме радва изключително много. Начина, по който реагира българската публика в Торонто, в Монреал и в Квебек, беше приятна изненада за мен.

Това е удовлетворение, което всеки един автор би искал да има …

Радвам се, че това, което аз съм споделил е близко до сърцата на хората, които са през океана, защото малко или много, въпреки че се наричат документални, тези филми са субективни. Обективно документално кино просто не съществува. В този ред на мисли емоцията ми допадна много.

Натрупал сте завиден творчески опит, който изисква много голямо себеотдаване. Имате ли време да бъдете себе си?

Аз изживявам себе си чрез всеки филм. Правенето на каквото и да е в нашия живот е всъщност отразяване на самите нас. Всеки, който говори по една голяма тема, говори за себе си.

Филмът за „Траките” и този за „Орфей” са моето търсене на корените ми. В това търсене на корените си, всеки творец най-напред изхожда от някакъв вътрешен подтик. По тази причина, има хора, които се интересуват от история, други от предсказване на бъдещето. Аз правя исторически филми, единствено заради настоящето. То изисква да имаме сила да изживеем дните си с достойнство, защото живота освен, че ни е даден за да примирим духа и тялото, той ни е и даден за да можем с достойнство да извървим пътя си.

Филмите ми са правени с любов към темата и огромно уважение. Всяка една тема е подхващана без предварителна нагласа, без предразсъдъци. Подходил съм изключително коректно в смисъл, че съм оставил писмените извори, музейните експозиции, артефактите, работата на консултантите да ме водят, а не аз да си наумя нещо и да тръгна да търся доказателства за това, което съм си наумил. В това отношение, зрителите може да са абсолютно сигурни, че подходът ми е непреднамерен и е безкористен.

Как се самозареждате?

Правейки филми. Аз непрекъснато съм в процес на правене на филми. За 20 години съм направил 40 филма. Ясно е, че на година съм създавал по два. То не остава време за друго. Докато правя филма, аз съм със себе си, защото щом посегна към темата, това означава, че тя ме е заинтересувала и от тук нататък съм в свои води. Изследвам, питам, пътувам …

По друг начин казано, това е истинското ви „Аз”…

Да, това е истинското ми „Аз” – разказването на истории. В последните години, дори не казвам, че съм режисьор, по простата причина, че тази дума не означава това, което означаваше някога, когато съм учил режисура.

Предпочитам да се представям като разказвач на истории в картинка и звук, защото това е една от старите човешки професии наравно със земеделието и скотовъдството, когато е имало хора, които просто са разказвали истории. Пък и няма претенция в думата разказвач, просто разказваш история, използвайки изразните средства на нашето съвремие.

Разглеждайки листа от филми, които сте създали, прави впечатление филма портрет за Хачо Бояджиев. Вие сте бил негов ученик. Какво беше най-голямото предизвикателство да направиш филм за учителя си?

В чисто личен аспект, този филм го приемам като признание за моята работа. Когато, Хачо отбелязваше своята 70 годишнина, много режисьори и негови ученици, искаха да направят филм за него. Аз дори не съм си помислял, тъй като бях най-младия между тях и както се казва – чаках реда си по старшинство.

Изключително много ме зарадва факта, че Хачо се обърна към мен с въпроса: „Ти няма ли да ме попиташ? Не искаш ли да правиш филм за мен?” Аз тогава му отговорих: „Ти на другите отговори отрицателно и няма логика на мен да кажеш „Да.” Тогава той ми каза: „Добре, да! Хайде, направи го!”

Всъщност, за първи път от толкова години, аз се почувствах оценен от своя учител, защото той, от студентските ми години и след това през професионалната ми работа, винаги казваше: „Това, което правиш е много добро, но можеш още!” Тази реплика действа доста изтощаващо за ученик, който уважава учителя си.

Това означава, че имате черти от характера, които ви разграничават от другите. Вие какво мислите за себе си, коя е чертата, която ви прави различен и кара известни личности да изберат точно вас да правите филми за тях?

Не знам дали е черта, но това, което съм се научил през годините и слава Богу рано го осъзнах, като в последствие само го затвърждавах е, че никога не съм се стремил да направя нещо и не съм го очаквал, а съм оставял нещата да се случват. Тази амбиция – да създам определено нещо на всяка цена, да имам някакви планове, някакви желания – при мен изчезна още през 96-та година – годината, в която направих филма за леля Ванга. Тогава си дадох сметка, че аз дори не съм искал да правя документално кино. Аз исках да правя музикални програми и съм бил изключително горд, че Хачо е мой учител, защото той е абсолютен майстор в създаването им, но пък ето, че се случи така и последва една поредица от „уж“ съвпадения, при което си дадох дума, че нямам планове от този момент нататък. Каквото има да става, нека да става. Аз съм готов във всеки един момент да дам най-доброто от себе си, най-доброто, на което съм способен.

При създаването на тези документални филми портрети, сте срещнали много хора, които са оставили своя отпечатък в обществото. Какъв отпечатък оставиха те върху вас и промениха ли ви по някакъв начин?

При всички положения те ме белязаха: леля Ванга, Надка Караджова, Валя Балканска, Теодосий Спасов, Хачо Бояджиев, Емил Димитров, Вера Кочовска и всички други, да не им изреждам имената, защото са много.

Правейки тези 40 документални филма, аз си давам сметка, че освен своя живот съм изживял и 40 други живота. Изключително съм щастлив и благодарен на съдбата, че съм имал шанса да уча режисура и още повече да работя това, което съм учил, защото много колеги, които са безкрайно талантливи, подготвени и способни хора не мога да го правят. Има голям кръг от хора, които носят невероятен талант, дарба и гениалност в себе си, но не могат да стигнат до учебното заведение по ред причини. Отчитайки всички тези факти, си давам сметка, че аз съм един от малкото, които имат шанса да изразят това, което носят в себе си.

Всяка една от тези личности, които съм срещал, е променяла малко или много, или по-скоро е прибавяла по нещо към това, в което аз съм вярвал.

В този смисъл, от кой сте взели най-много?

От всеки. От леля Ванга съм взел вярата, която всеки трябва да има в себе си. Аз съм си говорил с нея и съм се питал: „Това ли е пътят?“ Много е важно, когато на един млад човек му се струва, че целият свят е срещу него, защото влиза в една изключително трудна материя, каквато е режисурата и така наречените артистични среди, да има вяра. Ако не е била тя да ми даде кураж, ако не е била нейната сила, въобще нямаше да се занимавам с това.

Аз винаги съм харесвал фолклора. В този ред на мисли, Надка Караджова и Валя Балканска много ми помогнаха да продължа да откривам други страни на тази музика, която аз до този момент възприемах в един план. Работейки с тях и навлизайки още повече в материята на фолклора, установих какъв невероятен извор на енергия е тя и как човек може да черпи идеи от един музикален инструмент, стига да има ушите да му чуе звука.

От Емил научих, че човек както и да живее, не бива да съжалява за нищо, защото това е неговия живот и че ако не го е изживял така, той няма да е същия този човек.

Хачо ме научи на изключителна дисциплина и отговорност, защото няма как да работиш с екип от 20, 30, а понякога и 80 човека и тя да ти липсва извинявайки се, че живееш в някакъв измислен, уж артистичен свят – такъв безотговорен. Въобще, всеки един ми е дал по нещо.

Правейки филма за лечителя Петър Димков, аз от този момент станах вегетарианец, защото винаги съм искал да променя начина си на хранене, но не съм намирал убедеността и силата да го направя. Подготвяйки филма, аз си дадох сметка, че това са думите, които могат да ме накарат да се променя.

Така изказано, може на някой да му се струва, че е много егоистично да правиш филми, защото си в непрекъснат процес на учение, но всъщност се надявам, филмите ми да учат другите. Кой за каквото е готов.

Проследявайки тематиката в творчеството ви, например във филма за „Траките”, а също и в този за „Дервишите”, забелязвам, че се прокарва тънката нишка за езотеричното знание, което исторически е било резервирано за определени кръгове от хора. Какво целите с неговото популяризиране?

В новото време, в което живеем, смятам, че е дошъл момента, тайното да стане явно и всеки според своето ниво на подготвеност да усети думите и да ги разбере. Човек в днешно време е длъжен да каже на всеослушание това, до което е достигнал изследвайки света около себе си без да се притеснява от оценката на другите, защото понякога това, което той ще каже на глас, ще окуражи много други, които също усещат нещата по подобен начин, но нямат кураж да ги споделят или живеят в изключително враждебна среда, която не толерира подобен род мисли.

Когато човек, който е изложен в такава среда разбере, че друг някой някъде е казал и почувствал същото, той ще има куража да изживее живота си такъв какъвто е. Не трябва да се допуска, човек да преполови живота си и на 40 години да си даде сметка, че това за което е мечтал са всъщност мечтите на неговите родители. Това, което е изживял е животът на неговите приятели и му остават само няколко години да изживее своя живот.

Следователно, езотериката спира да бъде езотерика в днешно време и става знание достъпно за всички. Това е и във филма за „Орфей“, и във филма за „Дервишите“, и във филма за „Ванга“, и в този за „Петър Димков“. Дори на пръв поглед да звучи абсурдно, това е валидно и във филма за Хачо, където тази тема е изключително сериозно застъпена, защото аз съм убеден, че човек не случайно натрупва знания. Ако ти научавайки едно нещо го запазиш за себе си, така да се каже го откраднеш от света, то ще те разболее, тъй като това е енергия, която си приел в повече. Всяка една енергия, която стига до теб, ти трябва да предадеш нататък.

Вашите филми са пълни с енергия, която се предава …

Много се радвам, ако това е така. Това е най-важното за мен – да предам енергията на другите, защото аз взимам енергия от тези хора, които снимам и от темите, които разработвам във филмите ми.

Тук ще вметна една мисъл на Дънов, който казва, че „щастието на човек е вътре в самия него и той не бива да оставя външния свят да отваря и да затваря вратите към него”. Каква е вашата рецепта за щастие?

Човек да бъде благодарен от сутринта, от момента на събуждането си и да си даде сметка, че има поне 10 неща, за които може да благодари. Ако така започне деня му, аз съм убеден, че човекът ще бъде щастлив. Никога не бива да изпускаме от внимание тази мисъл през целия ден, защото това дали сме щастливи или нещастни не е функция на другите хора. Като рецепта за щастие за мен е да нямаме очаквания към другите. Никой с нищо не ни е длъжен. Ние живеем живота си, носейки отговорност за собствените ни мисли и действия. Ние също не сме длъжни на никой. Не бива да изпитваме чувство на вина за това, че сме различни от останалите или казваме неща, които ни правят странни в техните очи. Ако човек е благодарен и няма очаквания от страна на другите, нито пък стремежа да им се хареса на 100 % – тогава той ще бъде щастлив.

Измежду 40-те филма, които сте направили, имате ли някой, към който таите особена слабост?

В момента, в който направя един филм – забравям за него. Първоначално, когато правех първите филми, непрекъснато исках да ги променям. В това отношение, изключително голяма е ролята на продуцента Делян Неделчев, който слага точка на тези процеси, защото аз, като автор и режисьор, днес мога да направя филма, който съм създал вчера съвсем различен, а утре още по-различен. Този процес е безкраен. Поради тази причина се научих и си наложих дисциплината в момента, в който филмът е готов да го оставям и повече да не се връщам към него. Темата може да остане в съзнанието ми, но това, което съм направил е завършено.

Каква е вярата ви?

Вярвам в това, което съм представил във филмите като теми и идеи, че ние идваме в този живот за да се учим. Приятелите, които срещаме и тези които наричаме врагове, реално са наши приятели, наши учители.

Вярвам, че в живота на всеки един от нас се случва това, което е най-добре да се случи за него. По тази причина, аз съм изключително благодарен човек за всичко, което ми се е случило, което ми се случва и за това, което ще ми се случи в бъдеще.