Стефан Иванов - няма да престана да снимам

Стефан Иванов е човек, който впечатлява с дългия си лист от международни филми, в които посредством камерата си, е доказал високото си операторското майсторство. Винаги воден и вдъхновяван от светлината, той целенасочено я активира за да придаде на всяка сцена заснета от него една търсена осезаемост и въздействаща сила.

Роден в София, Стефан се увлича от фотографията още като малък и превръща фотоапарата в свой неотлъчен приятел. Благодарение на работата на баща си, в детските си години, той има възможността да пътува и това рефлектира върху възприятията му за света. Майка му е тази, която го запознава с шедьоврите на художественото изкуство, водейки го по музеите във Франция, Холандия и Испания. Тези натрупани впечатления и придобита култура се оказват много важни по-късно, когато завършва НАТФИЗ при проф. Георги Карайорданов и започва да снима пълнометражно кино. От средата на 90-те години, той се премества със семейството си в Монреал, но остава верен на призванието си да бъде оператор.

Много естествен, Стефан пренася дискретното си присъствие зад камерата в общуването си с хората. Когато говори за професията си, светлина озарява очите му и лека усмивка се изписва на лицето му. Той е човек, който излъчва удовлетвореност от изминатия професионален път и не крие щастието си, че е реализирал детската си мечта.

moetopero.com-stefan-ivanov-g1

Реших да започна разговора ни с един малко тривиален въпрос, който ще ни позволи да ви върна към детските ви мечти. Когато бяхте невръстно хлапе виждахте ли се като оператор с камера в ръка?

Това е интересен въпрос, защото ме връща назад във времето. От 12 годишен знаех, че искам да правя филми. Фотографията беше нещо, което много ме интригуваше и много обичах. Бях сигурен, че ще се занимавам или с фотография, или с кино. Започнах да се интересувам от изображението. Имах особено любопитство към художниците и изобразителното изкуство. Същевременно, светлината винаги ме е занимавала и постепенно това премина от мечта, в страст, в хоби и в професия.

В България първо завърших полувисше образование по фотография. Във ВИТИЗ кандидатствах два пъти и ме приеха на третия път. Аз бях много мотивиран и знаех, че това ще правя в живота ми. В детските години мечтаех да снимам филми за Амазонка. Това беше голямата ми мечта. Така и не се случи. Снимал съм на много места в света, но такива природо-научни филми не съм снимал. За Discovery съм снимал, но не и за National Geographic.

Вратичките, които се отварят пред нас понякога са непредсказуеми, така че и това може да стане …

В професията някак си нещата се самоопределят. Почваш да правиш кариера в една област и после трудно се скача в друга. Аз все пак имам късмет, че от самото начало работя и в документалното, и в игралното кино. Тук, в Северна Америка, документалните филми трудно минават. Всеки един вид филм изисква определена подготовка. Това важи особено за филмите, които се снимат в дивата природа. Това са хора, които са се специализирали в това нещо и ти не може изведнъж да скочиш в тази област, защото не си подготвен и няма да издържиш на конкуренцията.

Операторите, които снимат дивата природа, имат една по-ясна картина как се случват нещата. И обратно, един човек, който е снимал дива природа, когато го сложиш на снимачната площадка, той няма да знае какво да прави.

Пристигайки в Канада, отвори ли ви се вратата към един „Нов живот“? Позволявам си да използвам заглавието на авторския ви филм за пътя на българските имигранти в Канада.

Идването ми тук беше в един такъв момент, в който новият живот по някакъв начин беше неизбежна алтернатива за мен. Тръгнах от България през 1996 година, когато беше най-трудното време в страната и особено за нашата професия. През 1990 година, киноцентърът се разпадна. Алтернативите бяха или да смениш професията, или да смениш държавата. Аз имах невероятния късмет вече да съм снимал френски филми в България, да имам контакти извън страната и някаква международна автобиография, което ми даде кураж и някакви шансове като изляза от България да работя по професията си, защото като отидеш в друга държава не започваш да снимаш автоматично филми.

Кино средите са много херметични и много трудно се влиза в тях. Премествайки се, човек трябва да поеме риска и да си прецени реално шансовете. Квебек беше някаква алтернатива, защото познавах хора тук. Във Франция срещнах режисьори, които ме окуражиха. Казаха ми, че има какво да се прави и че има възможности за реализация. Тръгнах с идеята, че ако нещата са невъзможни за мен тук като професионалист, просто няма да останем. Тогава емиграцията не беше драматична. Всичко беше легално и избора ти принадлежеше. Ако ти харесва оставаш, ако не ти харесва се връщаш. За мен нещата се стекоха благополучно и аз веднага започнах да работя като главен оператор на игрални филми, а това беше много важно за мен.

Пристигайки в Канада, вие проявявате далновидност и същевременно реално преценявате шансовете си. Как всъщност се стекоха обстоятелствата за да снимате първия си филм тук?

В България, преди да замина, снимах един френски филм под ръководството на чилийската режисьорка Валерия Сармиенто. По ред обстоятелства, аз бях препоръчан на Валерия, тъй като говорех френски език, познавах френското кино, бях правил копродукции с Франция. Филмът, който снимах с нея се казва „Тя“ и стана много успешен. Всъщност Валерия беше съпруга на известния чилийски режисьор Раул Руиз, който е голямо име в киното. Той хареса много работата ми в нейния филм и ме покани да снимам в неговия филм „Gènèalogie dun crime“. Това съвпадна много с идването ми в Канада. Така се получи, че един месец след пристигането ми в Канада трябваше да замина да снимам с него във Франция. Този филм беше много престижен, защото в него участваха звезди като Катрин Деньов и Мишел Пиколи. Благодарение на този филм, който с излизането си през 1997 година спечели Сребърна мечка на фестивала в Берлин, някак си нещата тръгнаха за мен и това ме извади от анонимността на българското кино.

Филмът на Раул дойде на един от фестивалите в Монреал и много хора го видяха. Стана така, че се провокира интереса им към мен и веднага след това получих предложения да снимам игрални филми. В последствие бях номиниран за награда за операторско майсторство в тукашното кино. Името ми започна да се споменава и нещата потръгнаха. Не ми се наложи да отстъпвам от позициите ми да остана верен на професията ми. Това беше невероятен шанс за мен.  През това време в България от 30 филма минаха на 2 или 3 филма годишно, което беше ужасно, защото цяло едно поколение беше поставено в много тежка ситуация.

Кое беше за вас най-голямото предизвикателство, което трябваше да преодолеете за да може да се вклините в международните кино среди?

Когато се сменя континента, всичко е предизвикателство. Културата, светогледа, начина на работа, всичко е различно. От една страна е предизвикателство, но същевременно е и стимул. Човек се мобилизира и създава у себе си нови рефлекси, нови способности, нов начин да вижда нещата около себе си. Точно това определя новия живот, който поемаш, защото този избор води след себе си цялостна промяна.

В България бях заобиколен от колеги и приятели, с които съм започнал кариерата си. Познаваме се добре и знам до колко мога да разчитам на всеки един от тях, до каква степен можем да си сътрудничим, защото киното е изкуство, което се прави в екип. Има режисьори, с които си правил първите си филми като студент и когато започнахме да правим игралните филми, нещата бяха улегнали, не бяха съпроводени с толкова много стрес и съответно имаше по-малко неизвестни. Докато тук като дойдох беше много различно. Имаше една част от американското кино, която за мен беше абсолютно непозната и за да можеш да разговаряш с режисьорите на един общ език, трябваше да се акумулира знание и опит. Трябваше да се пригодиш към тази културна среда, която е различна от тази, в която си се формирал. Това е предизвикателство, но това е предизвикателство, което само  те обогатява.

Операторът е този, който превежда на визуален език идеите и емоциите на режисьора.

Успяхте ли, след толкова години работа тук да кажете, че сте изградили трайни приятелства с хората, с които работите на снимачната площадка? 

Бих казал и да, и не. Североамериканската култура не е такава, която да толерира създаването на  приятелства завинаги и хората да държат на постоянство в контактите си. Има такива приятелства, които съм създал професионално и които са трайни, и други, които не са. Това, което съществуваше в България да принадлежиш на едно поколение и да се знае кой какви филми е правел преди и какви филми прави сега, това не съществува. Тук контактите са предимно професионални, а не между хора, които търсят близост.

Вашата дейност много често остава зад кадър, но пък вие сте тези, които улавяте емоцията и я втъкавате в сюжетната линия. Да хванеш с камерата момента, който може да доведе до една развръзка или да продължи сюжетната линия в посока, която дори режисьорът не очаква е голяма отговорност. Как го постигате това?

Така е. Операторът е този, който превежда на визуален език идеите и емоциите на режисьора. За тази цел има инструменти. Това е визията, която се събужда в композиция, осветление и движение на камерата. Всичко това е една химия, която или се получава, или не се получава. Често пъти, хората казват: „много хубава камера, но филм няма“, което е най-лошото нещо, което може да ти се случи като оператор. Според мен, когато филмът е добър, операторската работа не трябва много да се вижда. Когато филмът е лош и се вижда само операторската работа, тогава тя няма значение, защото това по никакъв начин не помага на филма да бъде успешен. Голямото разковниче на нашата професия е умението да разкажеш историята, която режисьорът иска да разкаже и да допринесеш с твоите си инструменти това да се получи, като всичко бъде точно и в посоката, която режисьорът желае.

А какви качества вие притежавате за да успеете да отговорите точно на очакванията на режисьорите, на актьорите и на целия екип?

Всеки има своите си качества и аз мисля, че е претенциозно да говоря за това, какво според мен успявам да правя по-добре от другите. Това, което за мен е основно, е стремежът ми да вникна в стила на разказване на режисьора. Това се постига с много дълги предварителни разговори около сценария, около определена сцена, около начина, по който режисьорът вижда изобразителния стил на филма си. За да успее един оператор да постигне оптимално всичко това, той трябва да бъде много близко до виждането на режисьора и същевременно трябва да е изключително чувствителен, за да усети по какъв начин с инструментите си може да допринесе това да бъде предадено на още по-високо емоционално ниво. Това са неща, които във всеки звучат различно.

Понякога от един разговор за съвсем различни неща може да изкристализира идея как ще се направи дадена сцена. Може да се гледат албуми на художници или на фотографи, които да ни дадат насоки и да ни говорят еднакво и на двамата. Всичко това е само една фраза, от която човек тръгва към филма.

Например Раул е човек, който обича да играе с изображението. Той не тръгва по един железен сценарии, а картините по някакъв начин докарват следващата картина, което е много стимулиращо за един оператор, защото изображението разказва. Има някои режисьори, които обичат да снимат в един документален стил. Седят двама актьори и си говорят и всичко е вербално. Други пък правят визия с обстановката. Няма правило, което да каже как тръгваме или достигаме до нещо, защото с всеки един режисьор е различно.

Режисьорът има своята визия, но вашите способности и виждане са средството, с което той го постига …

Ние придаваме визуален език на това, което той иска да изрази. Има режисьори, които са много визуални и нямат нужда да им се предлага, защото те знаят много добре какво искат, докато има и такива, които чакат всичко да им се предложи.

Колко време преди да започнете да снимате един филм, дискутирате върху тези елементи?

В съвременното кино, този период все повече се скъсява. Тъй като всичко е скъпо и трудно се финансира, времето е много кондензирано. Преди, можеше много дълго да се прекара и да се говори върху всичко това. Сега, ако имаме две седмици да огледаме и да обмислим всички тези елементи, вече е постижение.

Киното е сфера, в която новите технологии и подходи се налагат изключително бързо. Трудно ли е човек да отговаря на това темпо?

Преди всяко копие се гледаше и се коригираше, докато сега се прави всичко дигитално. От една страна е по-лесно, защото виждаш веднага резултата, от друга възможностите са безкрайни. Това ти дава свобода за избор на всяка сцена. Може да прилагаш различни подходи, което позволява да се коригира всеки детайл в картината. Това преди го нямаше като възможност. Техниката след тази цифрова революция еволюира страшно бързо и в рамките на две години вече е остаряла, не само защото технологията е различна, но защото и подходът е различен.

Човек трябва да бъде информиран и да следи как се развиват нещата. Това изисква да имаш нагласа за цифровите технологии и да бъдеш добре запознат с всичките възможности, които тя предлага.

На снимачната площадка имате удоволствието да се срещате с имена като Катрин Деньов, Жана Моро, Кристофър Ламберт, какво запазихте от контакта си с тях?

Тези имена са много респектиращи. Те са работили с големи режисьори и е много отговорно, когато трябва да ги снимаш, защото имат изисквания например как да бъдат осветявани. Те са една голяма школа, тъй като отговаряйки на техните очаквания, по някакъв начин човек развива професионалните си умения. Всичко това е трупане на опит и е огромно богатство.

Катрин Деньов е снимала с най-големите режисьори. За Жана Моро да не говорим. Аз когато я снимах, не можех да повярвам, че тя е пред камерата ми, защото още като студент, преди да започна да снимам кино, тя играеше в три от филмите, които най-много обичам.

Кои са те?

„Нощта“ на Антониони, „ Дневникът на една камериерка“ на Луи Бюнел и „Жул и Жил“. Това са едни филми, които са страшно важни за моето поколение и всички сме ги гледали безброй пъти с огромно вълнение. Когато я снимах, Жана Моро беше вече една възрастна дама и беше пример за етика. Беше страшно човечна и много приятна на снимачната площадка. Нямаше излишни капризи на звезда. Просто великолепен човек, който беше посветил живота си на киното и познаваше всеки един малък детайл на професията. Тя се държеше толкова перфектно, че това беше само по себе си страшно респектиращо. Това важи за всичките големи актьори, с които съм работил. Невероятна професионалност и почтеност.

Това е едно поколение, което вече си отива. Жана Моро не е сред нас. Излиза ново поколение актьори. По-лесно или по-трудно е да се снима с тях?

Аз си мисля, че всичко зависи от самия човек. Не става въпрос за поколение, а по-скоро за характер. Между младите актьори има такива, които са много всеотдайни и които искат всичко да научат. Те са готови изцяло да се отдадат на професията. Има и такива, които са с претенции за звезди, без изобщо да имат основание за това. Мисля, че всичко е до човек, до характер и до култура на поведение.

moetopero.com-stefan-ivanov-g2

Какво ви помага да изградите вашия операторски подход?

Има нещо, което човек носи в себе си и което ти помага да се отличаваш от другите. То определя твоята индивидуалност, защото се базира върху личния ти вкус към светлината и към движението. Операторът решава къде ще се сложат светлините, кои лампи ще се загасват и кои ще се запалят за да се създаде необходимото настроение. Той е този, който създава атмосферата в една сцена. Всъщност, в това се крие майсторлъка. Това е най-трудната работа. Светлината може да превърне една сцена в необикновена.

За мен, оператор, който снима всичките си филми по един и същи начин, няма добър подход към професията си. Всеки път трябва да се намери нещо ново. Освен това, всяка история носи стила на изображението си. Сигурно има нещо, по което може да се каже, че това е снимано от този оператор тъй като има вкус към нюанса, има по-контрастна картина и силни сенки.

По някакъв начин, чувствителността ти се определя от това, от къде идваш, къде си израснал, каква светлина си попивал през по-голямата част от живота си.

Използвайки цветовите нюанси на светлината, като средство за изразяване на емоционалността, какви биха били багрите отразяващи вашата чувствителност?

Често пъти хората, с които работя тук ми казват, че имам Европейска чувствителност. Аз си мисля, че изразявам една по-скоро балканска чувствителност, която е по-контрастна, по-ярка и има своите оттенъци.

Синът ви е оператор. Позволявате ли си да му давате съвети?

Естествено. Синът ми направи първите си стъпки в професията с мен. Той беше мой асистент и това ме прави много щастлив. Винаги, когато има нужда от съвет, той не се колебае да го потърси от мен. Колко ме слуша, това е друг въпрос. Той вече снима самостоятелно и решенията ги взима сам.

Прибягвате ли към фотоапарата?

Да, фотоапаратът винаги ме съпровожда и когато съм на нови места ме сърбят ръцете да снимам. Фотоапаратът ми е верен другар.

Между камерата и фотоапарата какво предпочитате?

Камерата е доста по-сложно нещо. Не можеш да я носиш в джоба си и да я извадиш да снимаш. В наши дни хората за свикнали със смарт телефоните. Аз се изкушавам, когато трябва да правя анимационни фотоси с телефона, но иначе винаги имам фотоапарат със себе си.

Какво обичате да снимате?

Много обичам да снимам морето и неговите различни светлини и отблясъци. Мога да стоя денонощно и да чакам светлината, която ще ме провокира. Това много ме впечатлява. Обичам да снимам и лица, но това е вече друго. Човек си почива, когато е сам с камерата сред някакъв пейзаж. Тъй като в професията ми трябва да осветлявам лица постоянно, за мен почивката е, когато има хоризонт. Тогава ми е най-хубаво.

Какво си пожелавате да снимате? Казахте, че сте мечтал да снимате Амазонка?

Никога не съм снимал уестърн. Може би, ако ми се появи тази възможност, при всеки случай ще ми бъде много интересно да снимам, защото тези филми крият друго предизвикателство.

През камерата ли се вижда по-лесно красотата или когато тя се съзерцава директно?

Камерата ти дава някакъв избор. В безкрая на всичко това, което те заобикаля, кадърът е нещо, което ти си избрал да композираш и това има един особен синтез. Черно-бялото изображение винаги много ме е вълнувало, защото в него има абстракция, има емоция.

„Пътят пред нас“ е друг ваш авторски филм. Ще използвам заглавието му за да ви попитам, как виждате пътят пред себе си?

Аз съм на една възраст, в която пред мен всичко е възможно, но същевременно голяма част от пътя е извървян. Надявам се да имам интересни проекти. Бих искал да се занимавам с неща, които ме вълнуват. Аз обичам документални филми и искам да правя такива, но документалните филми са лукс, защото не може да се живее от тях.

Няма да престана да снимам. Голямо щастие е да работиш това, което си учил. Киното е страст, на която изцяло си отдаден. Операторството изпълва живота ми. Това е професията, която винаги съм мечтал да правя. Няма начин, превъртайки каналите на телевизора, да не попадна на актьор, с който да не съм снимал. Това ме прави съпричастен към едно нещо, което се нарича глобално кино и е много удовлетворяващо, че съм имал възможност да се докосна до толкова много невероятни хора и да снимам на такива интересни места.

Вера

Вера

Основател на moetopero.com

error: Защитено съдържание!