Орлин Горанов

„Светът е за двама” е творческата му визитна картичка, но сърцето му е широко отворено и готово винаги да откликне . Член на Ордена на тамплиерите, той е рицар от нашето съвремие, който се превъплати в образа на Дон Кихот за да ни накара да си припомним истини, забравени в суматохата на забързаното ни ежедневие. Това е той – Орлин Горанов, с който проведох един непосредствен и откровен разговор.

След толкова години творчески опит, какви чувства пробужда у вас всяко едно ново излизане на сцена?

Всеки един концерт е сам за себе си. Той е едно изживяване, което не можеш да предвидиш и което не може да се повтори отново. Това е красотата на живото изпълнение. Много зависи къде си, с какви хора си, каква е мотивацията за този концерт, какво се случва, как ще реагира публиката. Винаги има една неяснота, но пък няма нищо по-приятно, когато след края на концерта виждаш едни усмихнати лица, запознаваш се с нови хора и продължаваш напред. Много е приятно.

Намирате ли разлика между публиката в България и тази, която е извън България?

Има разбира се. Извън България се срещам с хора, които по някакъв начин таят българското в себе си и милеят за родината. За носталгия няма да говорим, защото светът е толкова малък, че всеки може да пътува и да избира начина си на живот. Хубаво е, че хората, които идват на тези наши срещи, са дошли за да се почувстват малко по-специални, да се върнат към себе си и към изконното, което таят. Покланям им се за това, че колкото и да са далеч от България, те си остават българи и носят с достойнство българското в себе си.

Аз общо взето съм оптимист за бъдещето на този народ, въпреки че оставаме все по-малко и по-малко. Естественият прираст е отрицателен. Над един милион българи вече са извън България, предимно млади и образовани хора. Не мога да виня никой за този процес. Всеки един от нас има право да търси реализацията си на различни места по света. От тук на сетне, въпросът е следния: „ние, които оставаме в България, какво ще направим, за да ви привличем отново да си дойдете в родината ни и да успеем с общи усилия да направим тази държава още по-красива отколкото е?“ По принцип, тя е достаттъчно красива. Господ ни е изсипал всичко, което бихме могли да си пожелаем.

Известно е, че дъщеря ви получи образованието си извън България. Защо?

Аз и сега се чудя дали направих правилния избор. Исках да и дам възможността сама да избира, но явно, изборът се прави в една по-зряла възраст, когато си успял да дадеш на младия човек едни основи, една посока на движение. Това, което аз успях да и дам е да гледа на света като на място, където всеки би могъл да се реализира независимо от географската ширина, на която се намира, стига да е човек, да бъде достатъчно образован и да гони смело мечтите си. Тя е с пет езика и е посетила много държави.

По време на концерта, напомняхте непрекъснато на публиката да изживява всеки един миг пълноценно, да се радва на чувствата, които изпитва. Каква беше целта ви?

Нищо в този живот не се повтаря. Всеки един миг е част от твоя път и ако имаш очи и сърце да усетиш всички тези приятни мигове ще бъде прекрасно, защото няма да пропускаш това, което минава покрай теб. Старите източни философи казват, че ако успееш да постигнеш паритет между черното и бялото, доброто и лошото, си постигнал пълна хармония. Не може да има само лошо или само добро, защото няма да е красиво и няма да е интересно. Всяко едно камъче, което срещнеш по пътя си е едно малко препятствие, един урок, който трябва да научиш за да продължиш напред. Ако се научим да си взимаме урок от изживяното, всичко ще бъде добре.

Трябва да бъдем по-отворени към това, което се случва около нас и да се научим да прощаваме. Едно от най-важните неща в този живот е, човек да бъде наистина човек с голямо „Ч” и да помага, даже без да го моли някой, защото не е помощ да дадеш на бедния малко пари да си купи храна, а да му дадеш ръка, за да се изправи отново и да намери своя път. Това е смисълът на живота. Трябва винаги да мислим какво ще остане след нас.

След като докоснахте темата за човещината, не мога да не вметна факта, че сте член на Ордена на рицарите тамплиери. С този обред, човек се задължава да работи за запазване на ценностите в обществото. Трудна ли е тази мисия в днешното време?

С членството си в Ордена на рицарите тамплиери съм много горд. Никой не ме е накарал насила да вляза в тази организация. Мисля, че това е вътре в мен. Аз така виждам света, така съм възпитан и с удоволствие се опитвам, където мога да бъда полезен в тази посока, защото има хора, които са в безпътица. Хора, на които просто трябва да се подаде една ръка, нищо повече.

В нашето ежедневие, вие как го правите?

Ако човек вярва в себе си, той няма как да се загуби. Все пак живеем в общество, в което има някакви постулати и правила, които трябва да се спазват, пък и в най-старата, най-четената книга на света – Библията, те са описани. Ако ги спазваме и живеем по нормите, установени от десетте божи заповеди, всичко би трябвало да е наред.

За съжаление, напоследък в този забързан свят, позагърбихме човешкото в себе си и всеки има някакви извинения за това.

Аз си спомням, преди 20 години, когато чак толкова не бяха напреднали комуникационните технологии, ние се събирахме вечер, пеехме песни, свирехме с китари, разказвахме си истории, а сега, хората комуникират през интернет, през Facebook, през някой друг. Не знам какво стана в този свят. Имам чувството, че всички сме в някаква матрица, от която няма излизане. Даже младите хора вече не си контактуват tête-à-têtе, както би трябвало да бъде. Това са рисковете на технологичното съвремие.

Днес, времето се движи много по-бързо отколото когато аз бях млад. Може за секунди да събереш информация за всичко, каквото те интересува. Тук пак ще вмъкна старите философи, които казват, че познанието трябва много зорко да се съхранява. То трябва да се дава, но да бъде на нива, когато достигнеш едно ниво имаш право да получаваш определено знание. Ако на едно дете му изсипеш всичкото събрано знание, то се обърква и изпада в шок. Просто, всичко трябва да бъде много дозирано.

Вярата ви в извечните ценности и членството ви в Ордена на темплиерите помогнаха ли ви в превъплащаването в ролята на Дон Кихот?

Тази хипербола, която Сервантес е създал, показва, че дори в наши дни, истинският човек трябва да има мечти, които да преследва и да реализира. Дон Кихот и Санчо панса, двамата са е един сумарен образ, който демонстрира на нормалните хора, че всичко, което виждаме не е това, което  всъщност виждаме. Животът може да изглежда по хиляди начини. Той може да бъде хубав, само ако ти самият се постараеш да бъде такъв.

В това произведение има много истини. Едната от тях е казаното от Дон Кихот:” Санчо, свободата, мойто момче, се крепи на върха на бойното копие. Изпуснеш ли го, загубен си!” Ако се вникне между редовете на това произведение, хората могат да научат много за реалния живот и за това, как да реагират в различни ситуации. Никой не е застрахован, че няма да бъде изправен пред трудности, от които взимаме житейските си уроци.

Във връзка с Дон Кихот казвате, че всеки от нас носи малко лудост, започвайки от диалога с огледалото сутрин. Какъв е вашият диалог и на кое огледало давате превес, на вътрешното или на външното?

(Непринуден смях) Диалогът винаги е с вътрешното огледало, защото дуализмът е заложен във всеки един от нас и когато успееш да пребориш другото аз в себе си и надскочиш егото си, егоизма си и страховете си, тогава вече си победител.

В този смисъл славата опитомява ли се?

Не мога да знам, когато стана известен, ще разбера.

Тогава какво е предизвикателството да си известен и да не губиш почва под краката си?

Шоу-бизнесът си има правила, които трябва да се спазват и се спазват по цял свят с някои изключения, като например в малките държави, като нашата хубава родина. Аз съм в тази професия не за да съм известен и да имам охрана провокирайки в очите на хората статут на V.I.P. личност. Правя това, защото ми харесва и защото музиката ми дава възможност да обикалям планетата и да се срещам с най-различни култури и хора. Музиката е универсалния език. Това са едни вибрации, които не можеш да ги обясниш. Те или те правят щастлив, или те натъжават. Те ти влият и за тях няма граници. Още в древната митология се говори за Орфей, който е опитомявал дивите животни с лирата и гласа си. Това е един безкраен океан, в който колкото повече се потапям, толкова повече разбирам, че съм в самото начало. Един живот няма да ми стигне.

Имате изяви в театъра и в операта, а същевременно не загърбвате естрадните си изпълнения. Как балансирате?

Аз не ги разделям, защото в последните години се наблюдава една абсолютна глобализция във всички сценични изкуства. Вече жанровете отпадат. Задачата на артиста е да привлече вниманието на публиката. Как ще го направи – това са тънкостите на занаята.

Кой е онзи „Детски спомен”, който винаги носите със себе си?

Ами млад съм още за да се обръщам чак към спомените. (Усмивка огрява лицето му.)

Няма да забравя детството, когато на нашата улица в София, кола минаваше на два часа. Играехме от сутрин до вечер на футбол, на народна топка, на криеница. Всичките тези прекрасни детски игри, с които наистина децата израстват, и физически, и умствено. Може би днешното детство за децата си има своята красота и специфика. Аз не мога да ги съдя, че нещо са изгубили от това, че не са близо до природата. Ние ходихме по реките лятото да ловим риба под камъните с ръце, плувахме, тичахме из горите и балканите. Карахме колела. Имах едно лудо и волно детство.

За съжаление децата днес не  могат да се похвалят с подобни изживявания …

Съвременните детски изживявания са хубави по техния си начин, който ние не разбираме за съжаление. В последните 20 години, страшно бързо се завъртя техническата революция, но има едно връщане към природата. Миналата година беше направен един експеримент: „Лагер за тинейджъри”, на който бяха забранени абсолютно всички видове средства за комуникация. Децата бяха така да се каже на скаутски лагер. Научиха се как се пали огън, как се правят пътеки през храстите, как се прави брод. Те бяха супер „изкефени”, защото откриха един друг свят, за който не са чели във Facebook. Аз вярвам, че рано или късно, всеки ще опита да избяга от виртуалното пространство и ще се върне към природата.

Какво бихте казали на младите творци?

Тук има един малък проблем, защото повечето творци подхождат към интернета, където има всичко. Може даже да си купиш и готови произведения. Голяма част от музиката стана електронна, т.е. изкуствена. Все по-малко инструменталисти участват в направата на каквито и да е произведения, изключвам класическите, където няма как да се включи какъвто и да е софтуеър. В България, забелязвам едно връщане към истинската музика. Събират се групи с най-различни инструменти и всичко е на живо и е много приятно. Имаме разкошни музиканти, много добри деца, които са прекрасни инструменталисти. Ето да вземем двете момчета близнаци: Хасан и Ибрахим. Талантът там е изсипан с шепи. Така че талантливи хора имаме страшно много. Това е странното, че за толкова малка нация, една шепа хора сме, както се казва на половината на Ню Йорк, а възвръщаемостта по успеваемост е много голяма. Сега се върнаха едни наши деца от олимпияда по математика в Казахстан със златни медали. И после нашата система на обучение не била добра. Във всяка една сфера, българите са се държали много високо, просто ни трябва малко повече самочувствие и всичко ще е наред.

„Светът е за двама” ли е така да се каже песента на сърцето ви?

Да, защото с годините тя стана моя визитна картичка. Това е песен, която е близка на много хора, за което съм изключително щастлив, а пък и мисля, че няма какво да си говорим повече, ако нямаш човек до себе си, с който да споделяш пътя си, оставаш сирак. Така че, искам да пожелая на всички читатели, на всички българи по света винаги да имат до себе си, този, който сърцето е избрал.

Вие имате една прекрасна съпруга, която ви подържа.

Мога да кажа само благодаря и слава на Бога!