Огнян Цеков

Огнян Цеков е роден да бъде художник. През годините, той го доказва посредством своя пластичен език, синтезирал в себе си концентрирана наблюдателност към детайла, дълбока чувствителност и пронизваща чистота на изобразителната реалност, подплатена от нежната лиричност на палитрата, с която борави.

За да се усетят картините на Огнян, човек трябва да им се наслади в един директен контакт. Те не могат да се опишат, защото те въздействат и внушават от секундата, в която окото на ценителя се сблъска с платното. Това е сюблимният момент на срещата, която остава и бележи подсъзнанието. Това е двустранното пътуване на художника и зрителя към най-недостъпните гънки на своето вътрешно аз, което ги кара да си задават въпроси и да търсят отговори.

За мен, неговите картини са поетична тишина, траектории на спокойното съзерцание подплатено от светлината и сянката на лъкатушещата емоция. Нещо повече, те са наслагваните откровения, които са родени посредством пластиката на образа. Те са изразът на неговия вътрешен свят, чието естествено състояние е винаги да надскача себе си дори в най-предизвикателните и трудни за преодоляване моменти. Те са неговите прераждания, неговите болки, неговата радост и най-вече неговата реалност. Те са търсените катарзиси, които подхранват творческото му развитие.

В картините си, Огнян извежда сюжета от реалната му среда за да го представи чрез удивителния минимум от средства на боя и линия в един стерилен контекст, който чрез своите изчистени форми въздейства по удивителен начин на сетивността. Платната му ни дават отговор на интимните ни въпроси, които тревожат вътрешения ни свят и същевременно ни поставят в позиция, която ни помага да видим онази двустранна корелация между присъствието на света като цяло в личния ни микрокосмос, както и нашето присъствие в него.

Всичко това е събрано в неговите серии, които носят лиричните отпечатъци на спомените, светлината на надеждата и вечното му търсене към съвършенство, което винаги ще впечатлява, ще въздейства, но най-вече ще ни води към дебрите на собствената ни душа, където благодарение на неговото майсторство ще намираме себе си.

От доказал се художник в България, поемаш пътя на емиграцията. По какъв начин това преместване се отрази на твоето професионално развитие?

Може би има изветна доза истина, че бях изграден художник с успешна кариера и професионално развитие в България, когато пристигнах в Канада. Зад гърба си имах доста изложби в страната и в чужбина, както и участия в различни международни форуми.

Идвайки тук, колкото и претенциозно да звучи това, вече имах изграден стил, който се изразяваше посредством моя пластичен език. Хората бяха свикнали да ме гледат в тази стилистика и нищо не предвещаваше, че ще има съществена промяна, нещо, което да ме извади от рутината. Това нещо се случи. Тя започна, като че ли с участието ми на биеналето в Пекин, където бях представен с 4 картини. За моя радост, една от тях попадна в специалната селекция на журито. След това, заминах за Cité des arts в Париж, като преди това бях започнал една серия от голямо форматни ябълки, която беше доста различна от всичко останало до този момент. Не след дълго, дойде идеята за емиграция. Каква промяна!

А защо Монреал?

Монреал излезе на картата като град с богати традиции не само в изобразителното изкуство, а като цяло в международно културен план. Той съчетава в себе си до голяма степен европейското и американското изкуство, тъй като е един мултиетнически и мултикултурен център видим в целия свят. Това му придава един особен чар и привилигирован статут в цялата световна културна общност.

Хората тук са с много отворен манталитет и са жадни да виждат нови неща от различни култури, което изисква от мен да бъда малко по-конкретен в моята област.

В това се убедих още с пристигането си. Всичко беше толкова различно, че ми трябваше време за да мога да приема новото предизвикателство. През този не лек период, а и в последствие, винаги съм имал безрезервната подкрепа на съпругата ми Диляна.

За мое щастие, тази адаптация продължи само няколко месеца, след което получих покана да направя първата си изложба.

За да бъдем по-конкретни, кога я направи?

Една година по-късно след като пристигнахме. Спомням си, че на изложбата дойдоха много приятели, колекционери, галеристи, голяма част от българската общност, свързана не само с изобразителното изкуство, а също с един доста по-широк спектър на изкуствата в Монреал.

Няма да забравя, че дойде и Климент Денчев. Той не беше само актьор, а ярък представител на българското присъствие тук. Беше участвал в доста канадски филми. В последствие разбрах, че е бил направил същото предаване, каквото си спомням като дете от България: „Бате Климент пее и рисува.“ Тук то също е имало много голям успех сред зрителската аудитория.

След тази изложба имах шанса да попадна на един от най-добрите галеристи в цяла Канада – Браян Брисон с който работя и до днес. Нещо, което самият аз признавам си, не очаквах да се случи по този начин. От този момент, дойдоха новите предизвикателства и новите серии от картини. За мое щастие, те също намериха доста широк кръг от колекционери, не само в Канада, но в Америка и в Европа.

Би ли ми разказал малко повече за ролята на галериста като посредник между художника и колекционера?

Галеристът е един медиатор между артиста и публиката. Той трябва много да обича това, което представя, за да убеди колекционера или ценителя в избора му да купи определена картина. Тук, има нещо много важно, което за съжаление в България не съществува и това е фактът, че всяка една реномирана галерия в Канада, представя определен кръг от художници, които имат ексклузивни договори и работят само с нея. В този смисъл, в Монреал, аз работя само с галерията „LeRoyer“ и нямам нужда от друга.

Тази връзка е трудно постижима в България, защото за да може един артист да работи само с една галерия, тя трябва да стои зад неговите работи и да го представя, което от своя страна дава възможност на артиста да живее от труда си.  Това е задължаващо и за двете страни. В този поток, от който и аз съм част, нещата са регламентирани и функционират по този начин.

В галериите тук се излагат невероятни артисти от цял свят. Ще спомена, че новата италианска вълна е изключително силна, както от живописци, така и от склуптори. Те представят неща, които са като ремикс на техния Ренесанс: нещо ново комбинирано с нещо старо, но преведено на езика на нашето съвремие, така че да бъде актуално, интересно и вълнуващо за хората.

За първи път бях в директен досег с твоите картини на изложбата ти „Memory Traces“ през 2018. Намерих заглавието за много красноречиво, защото картините ти оставиха наистина отпечатък в мен. Все още пазя в себе си въздействието на близо 7 метровото платно с двата сочещи се показалеца. Каква е съдбата на тази картина?

Тази картина се превърна в моята визитна картичка. Тя е изложена постоянно в централата на Banque Nationale срещу базиликата Notre Dame в Монреал (в сърцето на стария град в Монреал, бел.автор). Много се радвам, че тя намери своето подходящо място.

Сама по себе си, тази работа не е толкова проста, колкото изглежда на пръв поглед. Тези два пръста могат да бъдат избор и обвинение; могат да бъдат дуел; могат да бъдат разстрел… Това е събирателен образ… Метафора за много неща, пресъздадени само в един жест.

Всяка картина може да има повече от едно тълкуване. Поради тази причина, техните заглавия трябва да дават насока, но и да оставят място на зрителя сам да ги възприеме и да си разтълкува значението за себе си.

След серията ми с ябълките, „The Hands“ беше първата, която обобщи новите ми търсения до този момент и постави фундамента на всичко, което трябваше да се случи в последвие.  

Ябълката е предмет на твоята живопис в младите ти години. Сама по себе си, тя носи символиката на забранения плод. Сега, ти слагаш акцента върху изобразяването на ръцете и онази невидима енергия, която произтича от съприкосновението между дланта на жената и мъжа. Алегорично ще кажа, че ръката на Ева е тази, която посяга и откъсва забранения плод. Какви са забраните, които ти си налагаш като художник?

В рамките на шегата мога да кажа, че всичко ми е позволено, но не всичко е полезно. Новото, което бях започнал в ябълките е, че аз изолирах реалистичното в тях, но въпреки това, те остават фабулни и носят своята метафора. Това не е натюрморт, не е просто една ябълка, сложена на масата. Това може да бъде една планета, нещо, което е поставено в една абсолютно стерилна среда, превърнато в знак.

Продължих също да работя в областта на голото тяло и да търся неговия пластичен израз в чисто изобразителен план. След ябълките, имах усещането, че назряваше нещо ново, което трябваше  да се случи. Всъщност, започнах два много големи цикъла – този с ръцете и този с балета.

Говориш за балета и ръцете като два големи цикъла. Защо балета? Как стана този избор? Той теб ли избра или ти него?

Имам чувството, че не аз избрах темата за балета, а тя ме избра. Това е свързано с факта, че ние си мислим, че правим избор, а той вече е направен. Подобно на хапчето във филма „Матрицата“ : червеното или синьото, кое да вземеш? Оракулът каза: „Ти вече си направил този избор.“

Не искам да звуча като фаталист, защото тази среща с балета стана спонтанно. С екс-прима балерина на Grand Ballet Canadian, Рашел Рюфер, се запознах на една вила. Тя ми беше личен модел близо 10 години.

Когато кандидатствах за студент в Художествената академия на приемния изпит, отново балерина ми позираше, както за голо тяло, така и за облечена фигура. Това беше балерината Дора. Тя бе най-любимият модел на Светлин Русев. Рашел стана моят модел. Кажи, че няма случайни неща! Това работно сътрудничество между нас се случи, защото тя беше претърпяла много тежка контузия в ханша, която не ѝ позволи да се върне към балета.

Трудно ли е да рисуваш такъв модел?

Не мога да кажа, че е трудно, напротив, по-скоро е красиво и приятно, защото тя е много пластична… Тя ми беше модел както за голо тяло, така и за балет. Самата Рашел е изключително слънчев човек и истински приятел. Незабравимо беше това време.

Балетът е изкуство, което предава емоцията чрез пластиката на тялото и неговото проектиране в пространството посредством танца. Защо избра да изолираш в картините си балерината от нейния реален свят?

Балетът е дълга серия и понякога съм си казвал, че повече няма да я правя, но въпреки това отново продължавам. Това е метафора за трансформацията на ларвата към какавида и нейното вълшебно превръщане в пеперуда, която с един мах на крилата си може да трансформира света.

А защо ръцете станаха обект на изображение в платната ти?

Ръцете започнаха почти веднага след ябълките. Имах едно участие в Toronto International Arts Fair, където ме представяше фрeнската галерия Marc Hachem. След това, тази серия продължи и започнах да я развивам като кадри от филм. Всяка една отделна работа беше фабула, метафора, знак, нещо което събира символното значение само в един образ, само с едно движение. По някакъв начин, те бяха отново поставени в стерилна среда, било то на тъмен или светъл фон; това няма значение, но аз продължих да търся знака, силата на израза без да бъда разказвателен.

Винаги съм се старал към едно основно нещо, не да разказвам, а да внушавам, защото внушението е много по-силно от разказа. То е това, което по някой път ние си предаваме с мисли, желания, без дори да го споделим с думи. Ние можем да общуваме по този начин. Изобразителното изкуство е изкуство без думи.

В този смисъл, за теб ключов момент е да заложиш на първоначалната сила на въздействието…

Има една мисъл, че никога нямаш втори шанс да направиш първо впечатление. Поради тази причина, първоначалният удар е най-важен!

В изобразителното изкуство имаш само миг за да влезеш в контакт със зрителя и трябва да го направиш по начин, по който да си категоричен и да си съвременен. Да сътвориш нещо малко, което да не е правено преди теб. Да се повтарят стари неща, такива, които са превърнати в клише не носи резултати. Тук публиката е много чувствителна на тази тема. В съвремения свят, информацията достига толкова бързо до всеки един, че ако човек не е инфромиран, може да се окаже, че е създал нещо, което вече е направено преди време. 

Картините ти са силно осезателни. Успяваш да въздействаш чрез контраста, в който с играта на сенките и светлината, ти умело представяш емоцията в нейната палитра от разнородни настроения. Каква е основната ти подбуда за този твой избор?

Аз се вдъхновявам от киарoскурото, това е течение в изкуството, което започва от Караваджо. В случая не говорим за монохромни картини в два цвята. Моите картини, дори и тези, които изглеждат монохромни, имат доста цвят, който е интегриран така, че да служи за изграждане на пространството и за достигане на триизмерен образ, който да изплува от нищото и да създаде ударно впечатление. Този образ трябва да каже нещо на зрителя без думи. Аз искам чрез внушението да дам пластичен образ на една идея. Театър без думи, а само с образ и с ираз, които те носят.

Едгар Алан По има една мисъл за красотата и нейното въздействие. Според него: „Красотата независимо от вида си, във върховната си форма вълнува чувствителната душа до сълзи.“ Ти как би я дефинирал за себе си?

Наистина е така, но художникът няма време да мисли за тези неща. Той носи предизвикателствата, които са лични и са вътре в него. За добро или за лошо, аз дойдох формиран като художник тук и това, колкото ми помага, толкова ми и пречи, защото когато вече си изграден като вкус е много по-трудно да излезнеш от тази рамка.

Говорейки за изградената стилистична рамка, с която си дошъл, как тя рефлектира върху твоя творчески процес?

Тук по-голямата част от артистите, дори нямат образование, но те са толкова смели, даже бих казал агресивни и убедителни в това, което правят, че аз, който съм с доста повече знания в изобразителното изкуство им се възхищавам. Този багаж на мен ми пречи. Представяйки нещата по нов начин, аз винаги трябва да разчупвам собствените си рамки и да излизам от рутината. Много е трудно да излезеш от това клише, но е важно да го постигнеш дори с цената на провал. В този смисъл, аз имам не само успешни серии, но и неуспешни такива. Ако човек е успешен в абсолютно всичко, значи има нещо съмнително. Понякога ми е много по-ценно да чуя от някого мнение, което не е ласкателно. Острата реакция и противопоставянето ми дават повече посоки за мислене, отколкото, когато всичко тече в едно спокойно русло.

В живота на всеки артист винаги има нещо съдбовно, което го тласка още от детинство към този негов избор – да поеме по пътя на твореца. Коя беше твоята отправна точка, която те накара да превърнеш изобразителното изкуство в своя мисия и да му се отдадеш?

Семейството ми се премести да живеем от Плевен в София, когато бях на 7 години. Дотогава, живеехме врата срещу врата с Дило Дилов, един от най-големите плевенски художници. Обичах да ходя в ателието му, да усещам миризмата на маслени бои и терпентин, и просто да го гледам как изтисква боите си. Това беше някакво вълшебство, което ти остава в кръвта или по-скоро, ти си роден с него.

След като дойдох в София, започнах да свиря на пиано и бях на крачка да стана пианист. Учех в музикалното училище и в един момент чичо ми Цветан Цеков – Карандаш, карикатурист и един от основателите на вестник „Стършел“, каза на родителите ми: „Детето има талант!“ Тогава баща ми, Бог да го прости, който ми е помагал невероятно, се стъписа и каза: „Изпуснахме детето!“ Чичо ми Цветан отговори: „Не сте го изпуснали.“ Той ме заведе при Сузи Аронова. Тя беше изключителен преподавател, известна с пословичната си взискателност и прямота. Понякога, когато беше ядосана, тя хващаше и буквално удряше някой с дъската по главата или късаше листа му.

Имал си невероятни учители…

Много силна школа е художествената гимназия, защото там се учиш на занаят, което е безценно. Ние бяхме един изключително силен випуск.

Имам приятели и съученици, които се развиха в живописта, в кино индустрията, в анимацията, в илюстрацията и направиха много успешни кариери. Други пък се утвърдиха като много добри преподаватели по изобразително изкуство.

Завършил си Националната Художествена Академия в София в курса на Светлин Русев. Какви бяха твоите отношения с професора ти?

Със Светлин връзката ми винаги е била много силна, но отношенията ни не винаги за били лесни и гладки.

Не съм бил от най-близкото му обкръжение, но нещата, които научаваш от учителите си и които остават в теб, много често са невидими за очите. Това е духът, вкусът, внушението, силата на това, което създаваш.

Разбира се, един художник минава през много влияния в развитието си. Естествено е да имаш любими художници и в по-ранните години е нормално да изпитваш влиянието на хората от които се учиш и които по някакъв начин те маркират. Не говоря за плагиатство, нито за копиране, а говоря за по-дълбоки и стойностни неща.

Тук искам да вметна един израз от Дора Валие (френска изкуствоведка и сестра на Петър Увалиев, бел. автора), която твърди, че един от проблемите на съвремените артисти е липсата на бащи в изкуството. В този смисъл, моите отношения със Светлин, никога не са били еднозначни и смело мога да кажа, че в много голяма степен, той ми е помогнал във формирането най-вече на характера ми. Да останеш последователен с това, което търсиш, да не го оставиш и да не се предадеш, тогава, когато ти е най-трудно.

Тъй като говорим за приемствеността, един от съветите ми към по-младите ми колеги, към тези таланти, които идват след нас и носят нещо много ярко, което е присъщо само за младостта, е да не се отказват и да не се страхуват да направят онези промени в живота си, които ще им позволят да постигнат целите си. Нека да не се предават, защото характерът е този, който позволява на таланта да се развие. Без него няма как да се получи.

Тук може да резюмирам, че си обречен на неуспех, ако нямаш силата на характера, дисциплината, волята и силната мотивация…

Имаше един слоган в художествената гимназия, мисля, че беше на великият френски склуптор Антоан Бурдел, който казва, че ако имате талант, но нямате настойчивост, нямате нищо.

Понякога, грозното може да бъде по-красиво и от най-красивото нещо, защото може да ти внуши нещо много силно, пък дори да не е естетично.

Аз правя това, което мога най-добре и се радвам, че то се приема от хората. Важното за мен е винаги да бъда крачка напред, с мисъл за следващата картина и за следващото заглавие. Всяка реализирана изложба е нещо, което трябва да оставиш зад гърба си. Трябва да спреш да мислиш за нарисуваното. Това е много трудно, особено, когато едно нещо е набрало скорост. В този момент, трябва да можеш да кажеш: „Това беше добре, но животът продължава, време е за следващата крачка.“

След изложба се чувствам много изтощен и не знам как ще продължи всичко, но знам, че в живота никой не те чака за нищо и ти си длъжен да продължиш напред. Трябва да намериш новото предизвикателство – това, което е интересно за теб и да направиш следващата стъпка, която често е нещо ново и различно за самия теб.

Всъщност, предизвикателствата сами по себе си са отправните точки, които ни движат напред и ни помагат да се чувстваме живи…

Според мен, художникът е вътрешно жив докато има ново предизвикателство, което го кара да върви напред, но понякога нещата се случват толкова бързо, че ти не можеш да ги разбреш в самия момент. Като се обърнеш назад за да направиш равносметка, виждаш как едно нещо води към следващото. Има някаква взаимовръзка между нещата, които са се случили, това което се случва и това, което предстои да се случи. Това изглежда като филм, в който ти участваш и си главният изпълнител на собствената ти роля в коридора, в който ти е предопределено да вървиш. Това, което казва Морфей от Матрицата е нещо, което е изключително важно: „Едно е да познаваш пътеката, друго е да си минал по нея!“

Когато нещо стане безкрайно предвидимо, то става скучно и безинтересно. Ако в творческите ти търсения не си предизвикателен към самия себе си, ти не можеш да бъдеш интересен на публиката.

В този смисъл, как би дефинирал творчеството си?

Това, което аз правя е класически изградена живопис. Започвам от въглена, минавам през всичките етапи от изграждането с масло, до крайния фирниз. Това е един бавен процес, който е изтощителен физически.

Един от най-интересните въпроси, който ми е бил задаван, беше в първото ми ателие в Утремонт. Там в съседното ателие до моето имаше музиканти, които имаха звукозаписно студио. Тогава един от тях дойде и ме попита: „Кога знаеш, че една работа е завършена?“ Отговорих му, че го усещам, защото картината ми казва, кога трябва да спра. В този момент, чувам своя вътрешен глас, който ми напомня, че: „съм просто човек и не мога да продължавам повече.“ Нарисуваното е достигнало максимума на възможностите ми, като количество труд, което съм вложил в картината. Тогава, виждам, че идва следващото платно, а тази работа е вече готова и тя поема по своя път.

Когато рисуваш, имаш ли колебания?

Много, страшно много… Всеки път.

Възхищавам се на хората, които нямат съмнения, но смятам, че един истински артист винаги се съмнява и това го движи напред. Според мен, изкуството във всяка една от сферите си е важно да зададе въпрос, а не да даде готов отговор, защото всеки намира сам за себе си своите отговори.

По тази причина винаги, когато гледаме една пиеса, картина или слушаме песен, най-важното е зрителят да бъде предизвикан, да спре за миг и да се замисли.

Когато рисуваш слушаш ли музика?

Почти винаги рисувам на фона на музика. Изключение правят онези моменти, когато искам да се съсредоточа върху нещо много специфично, което чисто технически има детайли, които изискват много голяма концентрация.

Имаш дъщеря, рисуваш балерини. Какъв е според теб облика на съвремената жена?

Този свят нямаше да го има, ако я нямаше жената. Женското начало е толкова силно и важно, колкото и мъжкото. Естествено е, че жената винаги е била стимул, основа, вдъхновител. Салвадор Дали казва: „Не е важно кой се вдъхновява, а кой вдъхновява!“

Всъщност, без жената не може да се роди нищо. Тя е не просто извор на живот, тя е предизвикателство и противопоставяне.

В този смисъл, какво е за теб любовта?

Любовта е най-великото и болезнено нещо на света. Ако не те боли, значи, ти не обичаш, ако не страдаш, ти не обичаш. В съвремения свят има една тенденция, която се проповядва и това е да бъдем оптимисти, да имаме позитивно мислене, винаги да сме усмихнати. А защо и да не пострадаме малко? Защо да не приемем, че когато обичаме, ние ще бъдем уязвими, ще бъдем атакувани и много крехки. Ние сме твърди като камък, по-крехки от яйце и по-леки от перо. И в същото време, ние носим невероятна сила, която е заложена от създателя и в мъжа, и в жената. Ние сме едно, защото болките и радостите, които изживяваме са идентични.

Бих казала, че биографията ти е като хроника от победи и успехи, в които съмнението е възловият контрапункт водещ към тяхното постигане. Така ли е наистина?

Съмнението има позитивно значение и влияние. Трудно е да не се съмняваш. Малко са хората, които притежават абсолютна убеденост. Обикновено, там стават и най-големите провали. Това е равносилно на очакването да ти се роди дете. Не е точно същото, но има известна прилика. Задаваш си въпроса, как ще стане, как ще ти се получи, дали изложбата ще има същото значение и сила, върху която си мислил предварително. Дали внушението, върху което толкова много си работил ще бъде същото, когато картината бъде изложена в новото пространство.

Съмнението в тази степен е градивно. Перфекционизмът обаче в някаква степен убива, защото той може физически да те изтощи толкова много, че да не може да продължиш напред. Ако човек си даде реална равносметка на какъв етап е и какво прави в определен момент в професионалния си живот, тогава той ще се научи да се контролира.  

Чувстваш ли се удовлетворен?

В известен смисъл – да. Нещо повече, щастив съм, че вратата на тази свободна територия се отвори пред мен. Винаги съм търсил и продължавам да търся, съвременния изказ на своите идеи, чрез това дълбоко, чувствено и в същото време ранимо изкуство.

За мое щастие, животът на всеки етап ме свързваше с подходящите хора, които са ме подкрепяли и виждали в мен зърното на художника, в който е трябвало да се превърна. Безкрайно благодарен съм на всички мои приятели, галеристи и колекционери, чиято вяра в мен ми дава сили да продължавам напред.