Митко Щерев

Да представиш маестро Митко Щерев с думи е предизвикателство, което не подлежи на „Адаптация“. Той е енергиен рефрен, който се предава от поколение на поколение за да остане като посвещение към признателната му публика.

Животът на композитора е сложен „Пъзел“, в който той слага парченцата в зависимост от насоката на творческите си търсения. Неговата истинска същност е изтъкана от музика, посредством която той комуникира със заобикалящия го свят.

Митко Щерев е човек, който пленява с мекотата на своето излъчване. Изключително земен и освободен от комплекси, той е в непрекъснат процес на музициране, който е неговото разковниче за щастие.

Нека да поставим началото на разговора ни с въпроса: „Кой е Митко Щерев?“ Ако си позволя да използвам заглавия на ваши песни, може ли да кажем, че вие сте от онези „Осъдени души“, които са оставили в „Наследство“ едно изключително богато музикално творчество, в което всеки намира по нещо за себе си? И вие как се виждате в тази перспектива?

Предполагам, че имате предвид наследство в контекста на песента „Наследство“?

Да.

Много добре попитано! След като навърших 70 години, все по-често си задавам въпроса : „Кой съм аз?“ При мен е малко по-сложно, защото от 5 до 7 клас бях в пансион за сираци в Ямбол и после учих 4 години в музикалното училище в Пловдив. Поради тази причина, имам малко по-друга настройка, защото не съм живял в нормално семейство и не мога да си дам отговор по този въпрос дори на самия мен.

Всъщност, аз съм един изключително щастлив човек, защото съм искал да се занимавам с музика и наистина го правя. Композирам музика, която много хора в България харесват. Това е толкова голямо нещо, което не мога да коментирам по-детайлно, защото то е един вид мое постижение.

Това е повече от постижение, защото сте създали песни, които се помнят и ще бъдат изпълнявани винаги.

В крайна сметка, опростих нещата до това дали постигнатото има добър успех и дали хората го харесват. Позволявам си да мисля, че нещата се получиха добре.

В този контекст бих казала, че вие сте ни завещали едно „Наследство“ от прекрасни песни, които от признателност хората винаги ще пеят. Друго голямо доказателство е, че през 1996 Съюзът на филмовите дейци в България ви избира за филмов композитор на столетието. През 2016 ставате носител на отличието „Златен Век“. Това са неоспорими факти за „Признание“. Между впрочем, имате такава песен …

Това е така, но трябва да се има предвид, че наградите са ме вълнували само в момента на получаването им, защото трябва да изляза на сцената и да кажа няколко думи. Едва тогава усещам, че това наистина е сериозно признание, тъй като журито е определило, аз да получа отличието. Обикновено, се впечатлявам много и опитвайки се да кажа нещо, всъщност се справям много зле. Наградите са  постижение, което идва с възрастта и не са най-важното нещо.

В поп музиката има две много големи тайнства, които никога няма да се променят. Първото е, че никой не знае, кога една певица, група или певец ще станат известни и второто е, че никой композитор не знае, като напише една песен, дали тя ще стане хит или не. Аз съм имал късмет, защото около 20 от песните ми са се превърнали в хитове.

„Адаптация“ е една от тях и на концертите ни, оставям публиката да я изпълни, а ние само акомпанираме. Това е много вълнуващо за мен, защото тази музика съм я написал преди 41 години, а всъщност хората продължават да я пеят.

Това е доказателство за успех!

Хитът е доказателство за успеха, както на композитора, така и на певеца. Един певец не може да се нарече голям, ако няма поне два хита. В противен случай, той е редови певец или такъв, който пее кавъри.

При хитовете има един много важен елемент, който ги определя като такива. Трябва да са минали поне десет години от създаването им и въпреки това, хората да продължават да ги пеят. Много трудно е, един хит да издържи 20 години, а да не говорим за 30 или 40.

„Адаптация“ е на повече от 40 г. Това ласкае ли ви?

Да разбира се, но при мен не става въпрос за ласкателство. За мен, това е израз на уважение, а уважението на публиката, особено, когато си на сцената, е нещо много по-голямо от ласкателството.

Аз лично ви определям като един от стожерите на българската музика. Има ли млади композитори, които търсят съветите ви, които искат да се допитат до вас? Зная, че композирането е нещо, което  не се предава и не може да бъде научено, но има някои тънкости, които могат да бъдат усвоени?

Имате предвид, че все пак в него има понятието „занаятчийство“. Да ви кажа честно, в поп музиката има малко по-други закони. Тя е музика, колкото притегателна, толкова и коварна, защото на всеки седем години се сменят основни понятия. Например: начин на композиране, начин на аранжиране, начин на използване на различни звуци, било то синтезатори или връщане към старите аналогови такива и т.н. Тя е много специфична и с това, че е пряко свързана с модата, която независимо от къде идва, е много консумативна. Това не е случайно, тъй като тя звучи непрекъснато.

Според мен, това го казвам за първи път тук в Монреал. Не може да съществува приемственост, защото тя се сменя на седем години. След седем години, едно ново поколение идва. То има съвсем други виждания и започва да композира различно. Лошото е, че в поп музиката всеки път се започва от тези седем години, което е много коварно. Преди имаше някаква приемственост, защото тя не беше исторически развита. Всъщност, поп музиката започва да съществува от класическия рокендрол някъде там около 1945  година. След това се появи рокендрола на Бийтълс. През 1974 г, когато  основах „Диана експрес“ трябваше да се съобразявам с тези тенденции. Сегашните млади певци и композитори не се съобразяват, защото музиката се променя много бързо и те започват от самите себе си. Това от една страна може да бъде разглеждано като предимство и от друга страна не, защото по този начин, много трудно можеш да станеш звезда. За това има големи звезди и малки звезди. Настъпи времето за правене на звезди.

Какво имате предвид?

През 1967 година, станах пианист на Емил Димитров. Тогава системата беше друга. Например, един певец си имаше оркестър с който прави албум. След като албума му беше готов, той даваше интервюта в 2-3 вестника, в едно списание и в радиото. Телевизията не беше напреднала. След това, певецът тръгваше на турне да рекламира. Това беше шаблона за периода на 80-90 г. В момента, в който се появи телевизията и всички хора имаха възможност да имат телевизори, този модел се срина. Телевизията е медия, която може да направи всеки един човек за три дни ако не звезда, то поне известен, което преди беше немислимо.

Споменахте Емил Димитров. Как се случи така, че влязохте в състава на Емил?

Аз свирех в Пловдив джаз, в най-модерното за времето си заведение и бях на кръстопът, защото по време на обучението ми, смених три инструмента. Започнах музикалното училище с фагот, но ми се разтракаха челюстите. Учителката ми по пиано, Румяна Гаралова (Бог да я прости!), която беше уникален човек, който много ме обичаше, помоли директорския съвет на училището да ме остави заради музикалността ми. За да завърша, продължих с пиано, но ми се разтракаха пръстите. В пети курс, започнах да свиря барабани, но изпаднах в тотална криза, защото не знаех какво да правя.

Тогава, започнах да свиря в този джаз състав и пианистът на Емил Димитров, който търсеше образован пианист, ме чу и ме покани да свиря с тях. Първоначално, не исках заради майка ми. В същото време, не бях завършил и рискувах петата година от училище да пропадне. В допълнение, положението ми се усложняваше заради болестите ми, което спомогна в крайна сметка да отида при Емил Димитров.

Всъщност, това е един път, който ми е бил предначертан. Преди малко казах, че съм щастлив, защото за да стана Митко Щерев съм имал късмета да бъда три пъти на точното място в точното време. Все пак съм го съчетал с много труд.

Бих добавила и талант.

Да. Аз не съм привърженик на лансираната на времето теория, че 1 % талант и 99% работа водят до големи постижения. Това са глупости! Никой с посредствен талант не може да постигне резултати, та дори и да работи 25 часа в денонощието. Талантът е нещо, което е дадено, то е свръх висше. Ако го имаш и имаш късмета, както се случи при мен, да попаднеш и да работиш на определените места, те нещата тръгват като сценарий, но ако го нямаш този талант, ти ще си останеш посредствен цигулар, или музикант, или каквото и да е било.

При вас е очевидно, че успехът е съвкупност от изключителен талант, много работа, но и едно вдъхновение, което винаги съм си задавала въпроса от къде го черпите за да създадете толкова много златни хитове?

За мен, понятието муза е остаряло. То се ползва от средата на 17 век и през 1950 г. изгубва съдържанието си, защото започва да се свързва с красивата жена.

Дарбата на един композитор да пише мелодии и да ги дарява на хората, не е свързана с музата. Композиторът е дошъл на този свят за да изкомпозира музиката си и да я подари. Едно от най-интересните неща в живота, които могат да се случат на един човек е да се влюби и да срещне половинката си, която да е вградена в него. Аз съм преживял и това, но много хора не са го преживели и това е една трагедия. Когато, един композитор живее с жената, която обича, той може да изпълни творческата си мисия още по-добре. Според мен обаче, жената не може да провокира композирането. Тя ще му даде крила, но музата не е гаранция за голямо качество и за много музика например.

Говорейки за таланта, работата и вдъхновението, ако използвам заглавията на песните, които носят вашата музика, може ли да кажем, че животът е „Игра“ – „Сладка и горчива“, в която е проява на „Лоша черта“ да „Минавам(е) на червена светлина“?

Да, много хубаво казано, независимо, че е само от заглавия на песни, към които съм писал музика. Определено може да се каже, но тук вие засягате проблема за характера на човека на изкуството. Характерът е важен, но за публиката, творецът е интересен преди всичко от към външната му страна. „ Ау, вижте го този художник с тази голяма коса, той е много буен“. Всеки остарява и си отива от този свят, но ако един човек има амбиция да остави нещо трайно във времето, в средите на изкуството е много важно, какво точно остава. Иначе, как изглежда твореца е интересно, но преходно.

На мен хобито ми е живопис. Салвадор Дали е бил един от най-големите ексцентрици. Той е вършил ненормални неща, които са провокирали световната преса, но тя се е занимавала само по една седмица с него. След това, всичко се забравя и остават картините му, които не са гениални, а супер гениални. В крайна сметка, това е по-важно.

Това ви засяга и вас като творец, който оставя своята следа в българската култура. Песните ви винаги ще се пеят.

Ами няма гаранция. Има един момент, който е важен за певците, а също и за композиторите: митът за звездата се поддържа, докато тя физически е жива. За мен, оценката за успеваемост на един човек е, когато физически го няма на този свят, интереса към него да продължава да съществува, защото приживе, рекламата работи за него. Има една много интересна американска поговорка, която е чудесна и тя гласи, че човекът на изкуството или композиторът работи много здраво десет години, прави име и след това името работи за него цял живот.

В този контекст, бих ви попитала: Какво е да си известен и да не губиш почва под краката си?

Творци, които са известни, но губят почва под краката си, имат някакви комплекси, които винаги ще носят в себе си. Всички имаме комплекси и недостатъци, които могат да бъдат премахнати, но трябва да се бориш с тях за да ги превъзмогнеш. Аз, може би от пансионите, съм много земен човек и отдавна съм забравил, че съм известен. Когато, някой човек дойде да ми направи комплимент, съм любезен с него, защото това е много голямо уважение да ти каже, че харесва музиката ти. Много често обаче се стряскам.

Това е естествена реакция за всеки човек, който е осъзнал своята роля …

Понякога е притеснително. В никакъв случай, не го приемам в смисъл: “На, колко съм велик!“. Човек трябва да бъде земен и ако го постигне, ще живее много спокойно.

„Всяка песен е любов“, така ли е за вас в действителност? Наблюдавах ви с колко любов правихте репетицията и обръщахте внимание на всеки детайл.

(Непринуден смях) Това е много важно. Концертът на живо е ролс-роиса в поп музиката. Едно е, когато един човек се качи на една голяма сцена и звукооператора на диск му пуска акомпанимента за да пее, но реално, изпълнението му е без живата музика на оркестъра и друго е, когато изпълнението е под живия акомпанимент на оркестъра. Оркестърът, в първия случай, е мъртъв.

Върхът на пирамидата е, когато няколко музиканти свирят на живо, пеят на живо и осъществяват един прекрасен контакт с публиката. Това е вълнуващо!

Решението на хората да отделят от времето си за да си закупят билет и да присъстват на концерта е момент, който много музиканти и композитори забравят и то си е за тяхна сметка. Това е израз на уважение и ние сме длъжни да ги уважим много повече от това, което те са ни засвидетелствали като признателност.

Впечатлява ме тази ваша признателност към публиката, която невинаги е присъща на хората от вашия бранш.

Ами, ако някой има някакво надменно отношение към публиката, това е много жалко за него. Публиката е нещо много специално. Тя се състои от хора. Всеки един от тях си е отделил от времето и е дошъл да те чуе. Това е другата точка на музикалната пирамида.

Забравяте ли си често часовника на пианото?

Това е много интересна работа. Книгата започва така. Действието се развива някъде 1951-52 година в Ямбол. Тогава в Ямбол имаше 2 или 3 пиана и 10 човека имаха часовници. Това е самата истина, много скъпо нещо беше часовника. Поради тази причина, в Ямбол, младите хора се шегуваха по този начин. Единият пита другия: „Ти защо закъсня?“, а другия отговаря: „Забравих си часовника на пианото“, защото нито пиано има, нито часовник.

Много интересно реагира на заглавието моя приятел Юлиан Велчев, който е голям ерудит, режисьор, писател и поет. Тъй като, той е софийски човек, като му подарих книгата, той ми каза: „Ау,  това е страхотно заглавие. Часовника, то много философия има в него. Часовникът минава през времето“. Аз се засмях и му казах: „ти, ако знаеш какъв загубен ямболски лаф е това“ и тръгнах да му разказвам, при което той остана шокиран.

Така, че се случват такива недоразумения. Аз съм музикант и много ми харесва часовника. Салвадор Дали има една серия от часовници, които са като изпържени яйца, които са невероятни и си казах това ще бъде корицата.

Искам да завърша разговора ни с въпроса дали намерихте през годините своята „Златна ябълка“?

Това, което ще ви кажа, е от позицията на 70 годишен човек. Едно от най-интересните неща на живота е, че много често, нещата така се подреждат, че ти започваш да ги правиш, защото животът ти го налага. В последствие, човек постоянно си задава въпроса: „Защо стана така?“ На мен животът ми отреди да отгледам две дъщери, които вече са големи. От тях имам внук и внучка.

Сам се грижех за дъщерите си в продължение на 18 г. Никога не съм предполагал, че може да ми се случи подобно нещо, но нямаше как. Може би, покрай това мое задължение, аз ощетих почитателите си, като ги лиших от още 10 хубави песни, но нямах избор. Това са мои деца и аз не мога да кажа, ето вземете ги, оставям ги в пансион. Това е едно от тайнствените неща.

Според мен, трудности в живота винаги има. Тогава, може би нямах необходимия жизнен опит и натрупана култура за да разбера, че това предизвикателство трябваше да го приема като задача, която ми е поставена от живота и която трябва да приема и да изпълня, ако искате и с усмивка, за да не се тормозя през тези години, докато ги отглеждам.

Вие сте изпълнил безкористно всичките си задачи: и като родител, и като композитор, и като творец.

Това са изненадите на живота. Искам хората да знаят, че много често животът поднася много хубави и резки изненади, след което може да се преобърне. Изведнъж, може да станеш известен и да получиш много пари, а в последствие да понесеш големи трудности, с които трябва да се справяш сам.