Иван Радоев

Иван Радоев-син е утвърден актьор, който с многобройните си роли успешно ни потапя в емоционалния свят на героите си и естествено печели симпатиите и обичта на публиката. Наследник на драматурга и поета Иван Радоев, артистът подобаващо носи името си, като изгражда достойно своя творчески път.

Осъзнал „Колко е важно да бъдеш сериозен“, той остроумно борави с тънкото си чувство за хумор и влага цялата си същност в актьорските си превъплъщения.

За него всеки спектакъл е колективно постижение, което по своята сила пленява разнородната публика в залата и я кара да диша в един ритъм. Впечатляващ с джентълменската си сдържаност, Иван Радоев излъчва уравновесеност и спокойствие. Дискретен по натура, актьорът не е от хората, които правят „Много шум за нищо“ и лаконично, но ерудирано отговаря на задаваните му въпроси.

Вие сте син на известния драматург и поет Иван Радоев и балерината Весела Радоева. Може ли да се каже, че родителите ви предопределиха любовта ви към театъра?

Детството ми е минало по театрите, което е резултат от професията на родителите ми. От малък съм се впечатлявал от магията на това изкуство. Едни от най-ярките ми детски спомени са свързани с Музикалния театър, където майка ми играеше и ме водеше на постановки с нейно участие.

След това, попаднах в младежката студия към „Сълза и смях“, която я водеше Бончо Урумов. Той беше страхотен педагог. Там прекарах няколко чудесни години. В тази студия се утвърди желанието ми да се занимавам с театър.

Баща ви напуска нашия свят доста рано. Какво бихте искали да му кажете за себе си, ако имахте такава възможност?

Какво бих му казал?  Да си призная, не знам. Аз доста често имам чувството, че той ме подкрепя от горе. Мисля си, че може би той вижда това, което правя. Надявам се, че е доволен да види, че се занимавам с тази професия. Надявам се, че не се срамува от мен. Аз съм сигурен, че от някъде починалите ни близки ни наблюдават, но ние не го усещаме. Това е моето мнение.

Зная, че сте имали роля в пиеса на баща ви. В коя друга от неговите пиеси бихте искали да играете?

Аз съм играл един път в неговата пиеса „Сън“ заедно с Коста Цонев. Помня, че ми беше много приятно да си партнирам с него, защото той беше голям актьор.

След това, поставих като режисьор друга негова пиеса: „Кълбовидна мълния“.

Бих искал да играя в „Човекоядката“, която беше много впечатляваща. Това е най-легендарна от неговите пиеси. Аз съм я гледал сигурно 20 пъти. Да, определено бих изиграл нещо в „Човекоядката“.

А какво изпитвате като актьор и като наследник на драматурга Иван Радоев, когато гледате негови пиеси?

Баща ми винаги е бил моя кумир. Гордея се, че съм син на такъв човек. Това е много задължаващо и по някакъв начин изискващо от мен. Изпълвам се със задоволство, когато гледам негови пиеси, поставени на театралната сцена. Приятно ми е да констатирам, че те са актуални и продължават да се играят, което е най-важното за мен.

Как той ви въведе в театралното изкуство?

Той никога не се е опитвал да ме въвежда. Даже се опитваше да ме предпазва, защото не искаше да се занимавам с театър. Опита се да ми обясни, че това е много неблагодарна професия. Сега го разбирам, че е бил прав, но театърът е заразна работа и влезе ли веднъж в теб, после е много трудно на човек да се откаже от него.

Въпреки това, той не ми попречи да кандидатствам във ВИТИЗ. Остави ме сам да взема решението си. Впоследствие, когато видя, че отношението ми е сериозно, започнахме да си говорим професионално за театъра, за киното, за изкуството. За съжаление, малко след това той почина. В момента ми липсва, защото не мога да си споделям с него мнението за филми, за постановки и прочие.

За публиката често остават чужди ограниченията и жертвите, които правите в името на вашата професия. Вие как ги приемате?

Професията ни изисква много жертви и ограничения. В това отношение, аз не я поставям в привилегировано положение спрямо другите, защото всички професии, когато се упражняват със себеотрицание, водят до някакви лишения за човека и за околните около него. В едни професии те са в една посока, а в други професии – в друга посока. При актьорската професия близките биват ощетени, защото имаш пътувания и не винаги можеш да им обърнеш внимание. От друга страна, когато ти свърши представлението, ти си толкова уморен, че не ти се занимава с нищо и не ти се слушат проблеми. Изисква се физическа и психическа издръжливост.

Професията ни взима много, но и дава много. В подобна позиция са и лекарите, и пилотите. Давам си сметка как един човек е отговорен за живота на 200 човека в самолета и всичко зависи от него. Натоварващи са всички професии.

Коя роля ви е белязала най-ярко?

Обикновено е последната роля, която правя. Тя може да не е толкова голяма или толкова хубава, но тя ми е най-любима. Разбира се, обичам и другите си роли. Имам особена симпатия към тези от Шекспир, защото той за мен е най-голямото удоволствие, което може да се играе и за моя радост имам доста изиграни неща. Може би и за това те са най-любимите, защото те са били все хубави роли. И в „Зимна приказка“, и в „Много шум за нищо“, и в „Крал Лир“, и в „Отело“ – все хубави роли са ми се падали, за което съм много благодарен.

Участвате в театрални постановки и телевизионни продукции. Къде се чувствате по-добре?

В театъра.

Какво бихте искали да оставите след себе си?

Бих искал да оставя един добър спомен за себе си, въпреки че в театъра, когато човек си отиде, нещата много бързо се забравят.

Бих искал личността ми да бъде свързвана със забавни случки. Поради тази причина, гледам непрекъснато да разсмивам колегите си на сцената, когато ми се отдаде възможност и да им правя „гадни“ номера без да им преча. Надявам се, че с това ще ме запомнят един ден.