Иван Лечев

Музиката е виталната му същност, а сцената го изпълва със сюблимна наслада.

От най-ранните му години, музикалният му талант е подплатен с ежедневно свирене и унаследен респект към музиката като изкуство, които го отвеждат към едно силно изявено авторско творчество. В композициите му, емоцията е многопластова и завладява с разнообразието си от настроения.

Брилянтен цигулар и уникален китарист, Иван не се отдава на самоцелна виртуозност. Във всяка негова интерпретация, майсторската му техника е подплатена от естествената му нужда да излее душата си посредством звуците на своя инструмент. За него, въздействието на едно произведение се изразява посредством дълбочината на музикалната мисъл и неговата чувственост.

Добронамерен по природа, той не обича да изживява щастието си сам. Джентълмен с изискан вкус и фин усет към красивото, той е зареден с позитивна енергия, която предава на хората около себе си. Непоправим оптимист, музикантът приема предизвикателствата като стимул, съхраняващ духа му млад.

Откровен, но с позиция, Иван Лечев ме допусна в неговия свят изпълнен с музика, вино и любов.

Вие сте захранен с музика. Майка ви е пианистката Снежина Гълъбова, а баща ви известния цигулар Боян Лечев. На каква възраст започнахте да свирите и кое  усвоихте първо – калиграфията на нотите или тази на буквите?

Аз съм закърмен с музика. Баща ми беше моя преподавател. Първо бяха едни дебели книги. Не искам да звуча дидактично, но като дете четях страшно много. Беше ми много интересно и до ден днешен това е така. Спомням си, че като бях малък колкото по-дебела беше книгата, толкова по-интересно ми беше да я чета. Четях енциклопедии, четях всичко, което ми попадне.

Цигулката дойде по-късно. Нямам конкретни спомени, но моят баща ми разказваше, че бил дошъл в къщи неговия близък приятел композитора Лилчо Борисов. Странно съвпадение, но този човек беше чичо на Кирчо Маричков. Лилчо пишеше съвременна музика, която беше тук там атонална. Посещението му било с цел да покаже на баща ми темата на цигулковия концерт, която била трудна за да ѝ се схване логиката. Въпреки това, след известно време, аз съм запял тази тема едно към едно. Те и двамата ме погледнали и баща ми казал: „Да, това дете трябва да учи музика“.

Дете, което може да повтори буквално сложна музикална тема, очевидно трябва да се насочи към музиката.

Това е началото. Бил съм доста малък, а с китарата е съвсем различно положението.

А защо вместо цигулката или пианото избрахте китарата?

Без да искам да бъда неправилно изтълкуван от родителите, ще кажа, че пианото е добре, до толкова, доколкото то издава хармонични звуци за разлика от цигулката, на която докато човек се научи да свири звуците са меко казано некомфортни. На мен пианото ми се виждаше много скучно. Цигулката е инструмент, който човек ако овладее много наподобява човешкия глас. Мисля, че това ѝ качество е най-ценното. Тя и за това е измислена. Но за да започне човек да изважда тези звуци, подобни на човешкия глас, се минава през един много сериозен труд.

По колко часа на ден?

Минимум 4 часа всеки ден. В противен случай, няма да се получи. В това отношение научаването на един труден инструмент е много близко до спорта. Трябва да приучиш едни части от тялото ти да правят дълго време неща, за които те не са създадени.

Като студент сте били в класа на баща ви. Голямо предизвикателство ли беше за вас да бъдете негов ученик и да отговаряте на неговите изисквания, защото той е едно доказало се име?

Баща ми твърдо вярваше, че в свиренето на цигулка аз съм много по-талантлив от него. Той искаше, след завършването на консерваторията, да ме изпрати на конкурса „П. И. Чайковски“, от където излизат световно известни артисти. Имаше желание да ми даде по-голяма засилка. Във всички симфонични оркестри, местата на концертмайсторите се заемат от едни много добри цигулари, които обаче не са артисти от класата на Максим Венгеров.

Баща ми ме готвеше за световна кариера, когато изскочи проекта ФСБ, който сериозно се намеси в плановете, защото все пак едно денонощие има 24 часа. Малко по малко, проектът ФСБ започна да ми отнема от времето за свирене.

В кой момент китарата обсеби живота ви?

Основният виновник е по-големият ми брат, който донесе първата китара вкъщи. Той отвори вратичката към този инструмент. Аз съм го казвал и преди, че китарата има предимство пред цигулката, защото на нея може да свириш докато си почиваш, докато на цигулка не може да се свири в легнало положение. Цигулката е нетолерантен инструмент. Трябва да си прав или седнал на ръба на стол за да може целия апарат ангажиран в свиренето да работи нормално.

Как приеха родителите ви това ваше отклонение?

Баща ми очевидно не беше щастлив, че така се развиха нещата, но пък му хареса това, че съм си намерил поприще, което ми допада. Очевидно и до ден днешен това поприще ме ангажира.

Ще го кажа така, живеем във времена, в които музикантите все по-трудно си намират място под слънцето. Има много музиканти и малко места под слънцето. Борбата е такава, че даже на моменти става нетолерантна. Аз съм щастлив, че имам място под слънцето благодарение на това, което баща ми ме е научил и благодарение на тези приятели, с които работя и с които измислихме не един проект, въпреки, че това, което направи от мен сериозен музикант е „ФСБ“.

Какво за родителите ви беше най-важното, което вие трябваше да знаете за музиката?

Това е много хубав въпрос върху, който можем да говорим много дълго време.

Първо, те ми предадоха безкрайна любов към музиката. Отделно от това, те ме научиха на едно безкрайно сериозно и безкомпромисно отношение към нея. Ако искаш да правиш сериозна музика, трябва да имаш сериозно отношение и няма място за лигавене.

Аз съм от хората, които гледат много сериозно на музиката и се отнасят към нея с респект, внимавайки да не правят компромиси. Според моите колеги от „ФСБ“, „Фондацията“ е компромис, но аз не мисля така. Ние положихме страшни усилия да направим „Фондацията“ качествен продукт. Всъщност, тя поднася едни много известни песни на хората по начин различен от начина, по който те са създадени, но в никакъв случай не по-лош.

Тъй като засегнахте песните, тук искам чрез песента „Високо“, в която се пее: „Високо застани над завист и обида, над дребни сплетни“ да ви попитам дали в живота си успявате да спазите тази максима?

Надявам се. Аз и моето семейство, което много ценя и обичам, живеем в нещо като сапунен мехур. Обикновено се стараем да не навлизаме в някакви ежедневни … (тъй като не намирам по-толерантна дума – ще кажа) „простотии“.

Ние си живеем в собствен свят малко или повече, опитвайки се да възпитаме детето ни в някакви по-хубави стойности. Стремим се да му създадем критерии, да му създадем някакво ниво, защото в България нещата наподобяват „Шотландска яхния“. Това е едно ядене, в което слагаш всичко, което имаш вкъщи и добавяш картофи. Бъркаш го до момента, в който се сварят картофите. В България е много страшно положението с културата в момента, защото ни управляват некултурни хора, за които тя не е интересна. Те смятат, че културата е нещо, за което е безсмислено да се харчат пари. А пък всъщност, културата е тази, която ни е запазила като нация. Без култура, ние щяхме да бъдем или турци, или гърци, или кой знае какви други. Тук ми идва един цитат на Чърчил, на който когато са му предложили да се откаже от разходите за култура за да се инвестира във въоръжение, той казал: „Ако се откажем от културата, то за какво тогава ще се бием?“ Това показва каква бездна дели нашите политици от английските и за това има такава разлика между Англия и България.

Аз говоря английски като български. Навремето, имах късмета да попадна на преподавател по английски, който създаде в мен страшен пиетет към всичко английско и това не ме напуска и до ден днешен. Не че не съм имал своите разочарования. До голяма степен и поради това големия ми син живее и работи в Лондон. Не може човек да не се преклони пред една нация, която обитава един малък остров и в един момент е владяла половината свят и продължава да го прави по най-удачния начин.

Това видимо ви наранява …

Аз вече ви казах, че си живея в свят, който поне досега съм успял да го държа сравнително независим от конюнктурата, но не може да не забелязвам нещата около себе си, защото претендирам, че съм човек с образование и мога да анализирам фактите. Не мога да не отчитам, колко зле се управлява тази държава.

А и семейните ценности, които сте получили също са определящи …

Относно семейните ценности, аз не съм много добър пример, защото съм малко щур човек, но поне си позволявам лукса да бъда пределно откровен и да живея живота си горе-долу праволинейно.

И да не правите това, което другите не искате да ви направят, както ви е учила майка ви …

Тука вече съм с променлив успех.

„Не така“ е един друг прекрасен сингъл, чийто рефрен красиво възхвалява любовта, наричайки я „стих, безкрай нашепващ нещо свято и остава тя в нас завинаги!“ Вие как виждате тази красива симбиоза между музиката и любовта?

Музика не може да се прави без любов. Значи музиката, колкото и да я сравняват с математиката, тя трябва да струи от сърцето на човека. В противен случай, тя става научно постижение. Има и такъв вид музика. Много хора я харесват. Аз обаче, когато свиря винаги гледам да вложа всичко от себе си, от душата си, а не от ума си, защото умът контролира, а душата изразява. Аз съм по-скоро от емоционалния тип изпълнители и винаги гледам, когато свиря соло не толкова да изразявам технически възможности, а гледам да изкарвам от инструмента мелодия, която да изразява нещо.

Да изразява послание …

Да, защото музиката е език на който всички говорят и това трябва да се използва. Някой, който говори много бързо остава неразбран. Много по-ценно е да им внушиш някакво чувство. Ето защо винаги така съм гледал да свиря. Да изразявам емоции, а не да впечатлявам хората с техника.

С емоцията, вие правите проекция и докосвате душата на хората …

Това винаги ми се е искало да се получава. Напоследък съм в ролята на жури. Сцената е свещено място. На нея не можеш да излезеш неугледно облечен. Сцената е светиня и всички погледи са вперени в теб, което е много приятно, но и носи своите отговорности. Съответно, човек трябва да се отнася към това много сериозно, защото ти излъчваш към хората, които са дошли да те гледат едни неща, които ако не се отнасяш сериозно те няма как да ги приемат. Това е взаимно уважение.

Споменахте изявите ви като жури. Вие сте жури в „Гласът на България“. Каква е най-погрешната представа, която младите таланти имат за вашата професия?

Аз се опитвам да им внуша, че този формат е един много добър старт, но той не решава живота им. Ще направя сравнение с една ракета, която излиза в Космоса, тя в един момент си губи бустерите и трябва да лети на собствен ход. По-младите изпълнители смятат, че някой ще ги носи на гърба си. Получавайки такъв летящ старт, те се заблуждават. Човек трябва да има достатъчно воля и характер, получавайки този старт за да разбере, че му е даден такъв и да подгони нещата си сам. Никои в този свят не идва вкъщи да те вземе за ръчичка и да те води да ставаш звезда. Човек трябва да се бори за всяка педя земя.

В този формат, младите таланти са много глезени. Човек обаче трябва да приеме това нещо като един старт-ъп на високо ниво. Те са обградени от страшно добри преподаватели, ментори и великолепен бент. Смятам, че това е много добро начало за всеки млад изпълнител да свикне с качественото поднасяне на нещата, но след това той трябва да ги поеме в свои ръце.

Аз се опитвам по всякакъв начина да им обяснявам това.

Критичен ли сте към тях?

Гледам да не съм прекалено критичен, защото познавайки плюсовете и минусите на професията искам да им спестявам неприятните неща и да ги мотивирам колкото може повече.

Тъй като споменахме плюсовете и минусите на професията, не мога да не ви попитам какви са те?

Значи това е една доста неблагодарна професия в смисъл, че усилията, които човек влага в нея в редки случай се оправдават, тъй като конкуренцията е много голяма и в национален и в световен мащаб. В доста други професии, усилията са по равнопоставени с резултатите. Например ако завършиш финанси, обикновено отиваш да работиш в банка. Може да не е много интересно, но получаваш някаква равностойни възнаграждение за усилията, които си положил. В музиката, полагаш едни страхотни усилия, а в повечето случаи си в тотална неизвестност.

Въпреки това, истински талантливия човек в един момент не може да диша без това, което иска да прави. Това му става единствената цел в живота.

Както е при вас …

При мен е така, но аз съм обсебен от музиката от дете. Харесвам живота си. Той може да е труден на моменти, но въпреки това аз си го харесвам.

Към какво се стремите?

Стремя се да отивам по-далече в нещо, което вече е постигнато. Още в самото начало, „ФСБ“ направи от мен това, което съм сега. И аз никога няма да престана да твърдя, че „ФСБ“ е най-доброто нещо, което България е правила в тази сфера.

Имате диплома за сомелиер. Какво ви подтикна да го направите?

Аз харесвам хубавите неща в живота. Случайно се запознах с един човек, който се казва Коста Скамалиев. Той ме запозна със света на виното по един много приятен и красив начин. Реших да си създам в тази област критерии както имам такива в музиката. Мисля, че успях, защото попаднах на един друг човек – Михайл Марковски. Това са двамата души, които създадоха първо критерии и второ имаха сериозно отношение към виното като към жива материя, която трябва да се оценява. Хубавото вино има много допирни точки с хубавата музика. И едното и другото е изкуство. Да направиш хубаво вино е изкуство. Иначе си е чиста магария. В музиката също има магария.

Коя е тази „магария“, позволявам си да използвам вашия израз, която вие влагате във вашите произведения за да бъдат толкова красиви в звученето си?

Много лично отношение. Цялата съвкупност от това, което съм преживял ми е създало един достатъчно добър критерий да знам кое е красиво и кое не.

Музика, вино и любов. Какво пропуснах?

Здраве. Да сме много здрави.