Наскоро ми попадна една статия, в която авторът разкриваше една тъжна картина за обезлюдяващите се български села. Потънах в размисъл. Стана ми мъчно за България, за всички онези, които напускат и за онова, което остава. Всъщност, с времето е трудно да се каже какво точно остава и какво потъва в забрава.
Аз съм от тези, които са напуснали родината и по тази причина не съдя, а по-скоро си задавам въпроси.
Питам се, дали всички ние, които тръгваме да опитаме късмета си зад граница, имаме реална психологическа нагласа и представа за трудностите, които трябва да превъзмогнем. Задавам си този въпрос, защото много често човешката природа се оставя да бъде завладяна от масовото течение и игнорира собствените си стремежи.
И продължавам да се питам, дали причината за емиграцията се крие в стремежа ни да се установим завинаги в определена държава, водени от идеята за по-добър живот или в желанието ни да намерим временно препитание, с което да задоволим настоящите си нужди. Причините са много, но моята цел не се крие в тяхното изброяване. По-скоро, искам да провокирам размисъл върху въпроса: „Заблуда или реалност е нашето приобщаване към новата среда и временно или постоянно е то?“
Емиграцията не е мимолетно решение. То е осъзнат процес, чийто успех зависи от индивидуалната ни способност да видим в перспектива бъдещето си в неговите реални измерения.
Не е уместно да се копира примера на съседа, който е успял да направи кариера и да има завиден стандарт зад граница. Всичко зависи от характера ни, от устойчивостта ни на предизвикателства, от образованието ни, от сферата ни на работа, от опита и дори от контактите, които сме създали или ще създадем.
Мисля си, че дълбокото осъзнаване на тези ключови елементи би ни спестило много разочарования и неприятни моменти.
Констатирам, че правилната преценка на ситуацията е решаваща за успешната интеграция. Човек трябва да бъде реалист и да познава собствените си способности за да успее да се наложи и да поеме пътя, който най-добре отговаря на индивидуалния му профил и стремеж.
Осъзнавам, че далновидността ни да проектираме стъпките си във времето и да поставим на везна приоритети си в дългосрочна перспектива са качества, необходими за изграждането на една обективна преценка за подобаващото ни се място в едно ново общество. А именно, мястото ни в него е това, което ни мотивира да бъдем градивни и да намерим удовлетворение от успешната ни реализация с течение на времето.
Правя си равносметка, че това е, което разграничава успелите от неуспелите, удовлетворените от неудовлетворените, временно пребиваващите от постоянно установените.
Реализирам, че акцентът е върху вътрешните ни противоречия впримчващи ни в една безмълвна обреченост, която рефлектира в собствените ни житейски избори. Подвластни на изкушението да пробваме късмета си, ние се оставяме да бъдем завладени от всичко това, което винаги сме намирали като предимство в другите държави и връщането назад е много по-трудно. В този момент, идва дилемата да се примиря или да се върна. Тъжно констатираме, че годините са минали и че живеейки в раздвоение сме се превърнали в жертви на собственото си илюзорно щастие.
