Всяка година от 1924, на 1 юни 54 държави отбелязват Международния ден на детето.
Този празник ме наведе на размисли и неволни сравнения между моето детство и това на моето дете.
Спомням си, как ходех на училище пеша, старателно стискаща двете дръжки на чантата, които минаваха през раменете ми. Днес, моето дете бива возено с кола от врата до врата.
До 4-ти клас бях с една учителка и едни и същи другарчета. Той всяка година има нов учител и с две трети от децата в класа си е за първи път. Класната ми стая беше проста: чинове, бюро, черна дъска, тебешири, гъба пропита с прах и кофа със застояла вода. Неговата е с електронно табло, компютри, мини роботи и най-различни помагала. Започвах училище сутрин и свършвах на обяд, а той започва в 8 ч. и свършва в 15:30 ч. Не знаех какво означава да правиш презентация, още по-малко да използвам Power Point. Днес, това е задължително умение, а работата в екип се прави посредством Google Drive като децата работят едновременно в един и същи момент по един общ проект без да се налага да бъдат физически заедно.
Спомням си, как класа ни беше разделен на звена и изпълнявахме поръчения от типа да помогнем с труда си на някой. Неговият клас е организиран като парламент с управляващи партии и министър председател. Всяко тримесечие има избори и управляващите, както и опозицията трябва да защитят програмата си за да могат да вземат властта.
За добро поведение, добри резултати и добре свършена работа на нас ни слагаха звездички в таблото до дъската. Децата от класа на сина ми биват възнаграждавани с фиктивни пари, които те използват за да плащат данъци на управляващата партия, която трябва да прокарва проекти за благото на класа.
Ние не смеехме да изкажем очакванията си спрямо учителя ни, докато в класа на моето дете, в началото на годината децата ясно изразяват своите очаквания спрямо класния си и подписват с него договор, че той ще ги спазва. Нещо повече, всяко дете има право ежедневно да му пише аргументирано писмо в случай, че смята, че учителя не се придържа към обещанието си.
Моята ваканция беше от 15 юни до 15 септември, той почива от 24 юни и до 23 август.
Лятото обичах да ходя при баба и дядо на село, които бяха зачеркнали напрегнатия живот в София. За моето дете, престоя при баба и дядо означава пътуване до Бостън. В колата на родителите ми за задръстванията по пътя, слушахме предаването „Хора, пътища, автомобили“. Днес, сина ми щом види оформяне на колона от коли, отваря Waze и ми предлага алтернативни маршрути за движение.
На село в двора, се радвах на кози и кокошки, а моето дете за да види такива ходи по ферми и зоологически градини.
Ходехме в гората свободно и беряхме боровинки, а сега разходките са само по утъпкани пътеки с табелки да не стъпваш встрани за да не се опариш от Poison Ivy.
Пътувах само в мечтите си разглеждайки картата на света, а той прекосява със самолет океана и го намира за напълно естествено. На 12 години имах базови познания по руски и малко френски, а той използва свободно три езика и знае по някоя друга дума китайски и японски.
Създавах контакти с деца от други държави, като взимах адресите им от списание „Дъга“ и после си пишехме писма. Той контактува с връстниците си през Instagram и обменя информацията в реално време.
Обичах да спортувам, но нямах условия за сериозни и разнообразни тренировки. Той се радва вече на шампионски купи по карате, плува като състезател, ските са естествена притурка за краката му, а с тениса изгражда увереност в себе си.
Разликите – колко много са те! Между моето детство и неговото ни разделят светове. Но въпреки всичко научено за краткия му житейски път, той си остава едно дете, което преди да грабне топката, разчертава с тебешир полето за игра, така както аз го правех за моята „Народна топка“.
Такива са нашите съвременни деца.
