Тъмно е…
Открехвам пак вратата,
към спомените детски мои
и виждам кукла в стаята позната,
рисунки, моливи безброй.
Съзирам аз разплакано момиче,
а сетне чувам детска глъч,
а после, песента на малко птиче,
събудено от слънчев лъч.
Усещам как обзета от играта,
отново става полунощ
и с телескопа стигам до Луната,
шептяща тихо: „Лека нощ!“
Как бързо отлетяха тез години!
Безгрижни, пълни с мечти
да покорим висините сини,
свободни като птиците почти.
