Асен Блатечки и Калин Врачански

Асен Блатечки и Калин Врачански са две добре познати имена от културния живот в България, които естествено предизвикват интереса на публиката. Всяка постановка, сериал или филм с тяхно участие са увенчани с успех, който е закономерно следствие на тяхната харизма и неподправеност.

Приятели в живота и прекрасен тандем в актьорските си превъплъщения, те споделят една обща визия относно търсения резултат на въздействие в играта им. Тя, играта, ги прави истински щастливи и ги зарежда с витална енергия. Във всяка една роля, те вливат част от себе си за да я направят осезаема и истинска.

Силно мотивирани в работата си, те отдавна са осъзнали, че в тяхната професия в „Стъклен дом“ не се живее. В театъра, те откриват своя интимен уют и тишина, а на снимачната площадка попиват светлината на прожекторите и динамичното оживление.

Асен Блатечки и Калин Врачански са двама съмишленици с еднакво усещане към професията, които се определят като щастливци, защото се забавляват докато играят.

Партньори на сцената, приятели в живота. Твърде различни ли сте или сте сходни като манталитет на поведение? Допълвате ли се взаимно?

Калин Врачански (К.В.) Много зависи за какво става въпрос. Понякога сме много еднакви, друг път си имаме своите особености. Споделяме общи интереси, но предпочитанията ни към храната са различни. Ето той яде чесън и лук, а аз не ги понасям. Аз обичам сладко, а Асен не.

Асен Блатечки (А.Б.) Аз бих добавил, че музиката, която харесваме е много различна.

Когато играете съвместно, как си избирате кой коя роля да вземе?

К.В. Асен определя, защото той е режисьор и той решава. Както се казва, той ме кани да участвам в неговите представления.

А.Б. Общо взето, тъй като и аз съм актьор, знам, че хората от нашата професия не обожават да играят нещо много различно от тях самите. Поради тази причина, гледам, когато работя с моите приятели да им давам много различни от тях самите персонажи, защото знам, че те много се кефят. Плюс това, иска ми се винаги да им дам по-добрите роли на тях, отколкото да взема да ги играя аз, защото много се радвам, когато виждам как колегите ми се развиват и остават удовлетворени от работата си.  

К.В. Ако зациклиш в едно и също нещо, няма много дълго време да ти е интересно, а представи си как ще се чувства публиката да те гледа в една и съща светлина.

Това ви дава повод да бъдете „Емигранти“. Прибягвате ли до емиграцията на духовно ниво, като начин за освобождаване от акумулираното напрежение и умора?

К.В. Понякога, наистина трябва да излезеш от комфортната си среда за да може да се усетиш къде си. Винаги трябва да си сверяваш часовника и когато се поставиш в нещо не комфортно за теб, тогава разбираш ти къде се намираш и какви са ти възможностите.

А.Б. Аз много обичам да емигрирам в себе си, и да избягам от всичко и от всички, защото по този начин се зареждам.

Имате ли време да го направите?

А.Б. Почти не и затова толкова много обичам това мое състояние.

Изпитвате ли умора след спектакъл?

К.В. Не. Умората не е задължителна. Понякога, след спектакъл се зареждаш. Когато публиката е възприела това, което правиш като готино, тогава то те зарежда. Това е двустранен процес. Когато ти си на сцената и публиката долу реагира по положителен начин на твоята игра, това те енергизира. Винаги има обратна връзка. Ние даваме на публиката и тя дава на нас.

Допада ли ви реакцията на публиката след спектакъла „Емигранти“? Очаквахте ли такава реакция?

А.Б. Аз лично много добре знаех как ще реагират хората. Почти никога, публиката не може да ме изненада с възприятията си. Много добре знам, че текста, който им предлагаме го поднасяме по смешен начин, но всъщност това е доста тъжна пиеса. Според мен, хората имат сетива за това и със сигурност сме ги докоснали на едно по-дълбоко място.

К.В. Аз забелязах, че пиесата си върви и хората се забавляват. Ние не тръгваме да играем смешно. Просто ситуацията, в която тези двама герои са поставени е смешна и на моменти нелепа. В един момент, от тази смешка постепенно започва да се преминава към една по-сериозна тематика и смехът става друг. Докато накрая смехът липсва, защото пиесата води към въпроси и към анализ на някои неща.

А.Б. Винаги на монолога на Калин е гробна тишина навсякъде, което значи, че е много въздействащ.

Темата за свободата присъства активно в разговора на двамата герои. Всъщност свободни ли сме да избираме или сме поставени в коловози, които само илюзорно сменяваме, като претендираме, че имаме свобода, а тя реално ни се изплъзва? Вие как го усещате за себе си в живота?

К.В. Сервантес много хубаво го е казал: „Свободата Санчо е на върха на копието!“ За да си извоюваш свободата, трябва да се изправиш пред много неща и да знаеш какво си способен да рискуваш, да пренебрегваш или да понасяш бивайки понякога на върха на езика на другите.

А.Б. Свободата е избор и „топки“. Аз смятам, че хората, които търсят свободата на друго място извън България, сигурно са слепи. Аз лично по-свободно място не съм виждал и това не се отнася само за мен. Имам много приятели от цял свят, които когато дойдат в България ми казват: „Вие живеете в най-свободната държава на света, това го няма никъде!“ Всичко е въпрос на избор и дали си в състояние да издържиш пред предизвикателствата. Забелязах, че тук хората много силно реагират на фразата: „Аз съм свободен, когато не съм на работа.“ В България е същото. Ако някой смята, че в България се работи по-малко е в голяма грешка.

К.В. Ето, вижте ни нас. Колко пътуваме, колко работим и с какво свободно време разполагаме. Асен пътува много. Аз също, но не колкото него. Когато имам представление в София, през остатъка от деня ми, аз съм зает и работя върху други неща. Вече времето е такова, че за да може човек да си позволи повече материални блага трябва да работи много.

А.Б. Хора, които ще хленчат и ще се задоволяват с минималното, няма значение дали са в България или извън пределите ѝ.

В този смисъл, от какво се лишавате?

К.В. Предимно от свободното време, което можеш да споделиш с близките хора, с приятелите, да останеш сам със себе си и да отидеш на почивка. Да можеш да си изключиш телефона и да не си зависим от него.

А.Б. Лишението е въпрос на личен избор. Аз, когато отида на море, изключвам телефона и го включвам в момента, в който почивката ми е свършила. Изобщо не ме интересува дали някой няма да ме е търсил през това време.

Има ли път, по който сте искали да поемете, но не ви е стигала смелост да го направите?

К.В. Аз за момента не съм изпадал в подобна ситуация. Исках да стана актьор, пробвах се, получи се и се занимавам с това.

А.Б. Аз също, каквото искам го правя и от това понякога си патя.

Това означава ли, че може да е страшно, когато си пожелаеш нещо и то се реализира?

А.Б. Не е страшно, просто …

К.В. … хората за това казват: „Внимавай какво си пожелаваш!“…

А.Б. … но наистина, каквото съм си пожелал, съм го направил или съм се опитал да го направя. Моята философията е, че човек трябва да се бори до последно за да му се случват нещата, които си пожелава. Истината е, че трябва да се работи и когато работиш и си чистоплътен към работата си, нещата се получават.

К.В. Най-важното е да си опитал. Дали ще стане, не се знае, но съществено е да се пробва. Не трябва само да си мислиш и да си мечтаеш за определено нещо и след като мине време да си кажеш, защо не го направих.

(Към Асен) Вие сте актьор и вече режисьор. В коя роля предизвикателствата са по-осъзнати?

А.Б. Със сигурност режисьорската работа е доста по-голямо предизвикателство за мен. Там всичко зависи от теб, докато в актьорската работа зависими са само твоите неща. На мен ми е много интересно да бъда в ролята на режисьор.

Вие сте се снимали в много филми, но като изключим филмовите продукции с ваше участие, кой е любимият ви български филм?

К.В. „Козият рог“ е моя фаворит.

А.Б. Да, безспорно! Според мен, това е най-най-добрия български филм правен въобще някога. Това е един изумителен филм. На всичкото отгоре, режисьорът Методий Андонов е театрален режисьор. Мисля, че с този филм, той участва в Кан. Някои от колегите ми разказваха, че той се срещнал някъде с Мерил Стрийп. Когато го представили, тя като чула, че е от България казала: „ Този филм, рог, рог, как беше“, те ѝ подсказали името на филма и тя веднага отвърнала, че бил много хубав. Та, Мерил Стрийп още го помни този филм. Иначе аз имам много любими български филми: „Всичко е любов“; „Куче в чекмедже“ и др.

К.В. Също и „Господин за един ден“.

Тъй като споменахте този филм, бих ви попитала в светлината на алегорията, кой е днешният „Господин за един ден“?

К.В. Това са така наречените новоизлюпени VIP-та. Има една смешка, в която се пита какво означава тази абревиатура и отговора е: Временно Имаш Пари. Така че, много са тези, които се появяват, но са за известно време.

А.Б. Няма как да зная кой е този „Господин за един ден“, защото той е такъв, само за един ден.

К.В. Това е така, защото ако нямаш самосъзнанието сам да се развиваш, просто няма как да стане за по-дълго време. За съжаление, образованието ни запада и идват едни такива поколения, които са много зле в това отношение, хора, които не знаят много неща.

В България, образованието е на едно от най-ниските стъпала. Не може да се разчита на родителите да поемат всичко. Както вече казахме, в България се работи много, а на учителите не се плаща. Те нямат стимул. Как един учител да направи предмета си интересен, когато той нe e мотивиран. Стимулът за нашите географски ширини се изразява в материалното положение, в което се намира всеки един от нас. Хората искат да живеят нормално, а учителите са едни от хората с ниски заплати. Не може, поради факта, че на някои деца родителите са материално добре, те да имат неуважително поведение към преподавателите си. Много е нелепо. Трябва да има уважение към тези хора, които са пред черната дъска. Те са едни образовани хора, които трябва да предадат знанията си на подрастващите и да направят така, че предмета, който преподават да е интересен.

Аз, с изключение на няколко учители от гимназията, разбрах какво означава да бъде един предмет интересен във ВИТИЗ. Там видях едни хора, които преподават и ти си зяпнал в тях и слушаш. Значи, може да се получи. След това, аз бях подтикнат от това, което те са възбудили в мен и отивах да търся още информация, защото исках да разбера и да науча повече. Ако това, по някакъв начин се случи цялостно в образователната система в България ще бъде прекрасно. Нашата нация ще бъде в челните места по реализация на интелектуалния си капацитет, което за момента не е така. Аз когато завърших гимназия през 1998 бяха едни много тежки години, не беше ясно накъде отива държавата, демокрация ли е или социализъм, или криво разбрана демокрация, както в последствие разбрахме, че става.

А.Б. Истината е, че младите хора не виждат перспектива в тази професия. Учителите стават все по-малко и по-малко. Нещата са навързани. Аз няма да критикувам тази държава България, не говоря за страната ни, а за държавата, защото ми се струва адски глупаво в наши дни да не се обръща никакво внимание на културата и образованието. Ако някой интелигентен политик иска да има народ, той първо трябва да мисли за културата и образованието и след това за всичко останало. Работна ръка ще има винаги, но културните и интелигентни хора са тези, които дърпат нацията напред.

Каква е вашата дълбоко жадувана цел?

К.В. За актьорите винаги има цели и „Колкото повече, толкова повече!“ както го е казал Мечо Пух. Иска ми се да имаме възможност да продължаваме да работим и да имаме избора, който до момента правим за да може да се занимаваме с тази професия и да правим това, което искаме. Да успяваме да съхраним независимостта си и да правим хубав театър и кино, които да радват хората.

А.Б. Аз имам една съкровена мечта. Много искам да отида да гледам български филм в кино зала и да няма билети. Искам да ми се случи това, което ми се случи тука. Като отидеш на Broadway да видиш как отвън едни хора седят и търсят билети. Това ми се е случвало, когато бях малък. Тогава имаше хора, които чакаха някой да си върне билета за да могат да го вземат.

К.В. Не искам да чувам фразата: „ Абе, за български филм става!“. Трябва хората да са по-смели в мечтите си и да не правят компромиси с изкуството си само и само филмът да излезе.