Албена Михова

Има хора, за които „Всичко е възможно“ и актрисата Албена Михова е между тях. Не само защото играе в едноименната пиеса, но защото винаги се стреми да подреди живота си съобразно своите мечти. Без да бъде галеница на съдбата, през годините, тя е разбрала как да отстоява на предизвикателствата ѝ и да калява характера си за да разгърне своя потенциал. Принципна и откровена, Албена пленява със своята естественост и отзивчивост. В света около себе си, тя търси и се вдъхновява от доброто, като го превръща в своя градивна стихия. Сивотата на ежедневието си разчупва със смях, а на себе си често гледа с нотка самоирония.

Такава я усетих по време на нашата среща. Без да я познавам в личен план, с нея се почувствах в компанията на приятел, въплътил в себе си палитра от емоции, които освобождава с лекота чрез всяка роля, до която се докосне.

Албена, какво дете беше? Обичаше ли да играеш с кукли?

Аз живеех в приказките. Майка ми беше куклена актриса, баща ми беше драматичен актьор. Аз съм израснала в театъра. Играех много с куклите си. Това ми беше настолното занимание.

Завършила си специалност „Кукли“ във ВИТИЗ. Бих искала да те попитам къде останаха куклите в професионалното ти развитие?

Завърших тази специалност с много голямо желание и се старах да се изградя в нея в началото, но някак усещах, че съм за по-други неща. След това работех при Слави, после забременях. В последствие започнах работа в драматичен театър. От този момент ми потръгнаха нещата за големите сцени. По принцип, аз съм с доста добър лицеизраз, който допада на режисьорите и който те използват.

На мен много ми допада тази експресивност в израза ти …

Това се нарича естествено държане и няма толкова изразност. От детството си съм закърмена с театъра и някой като започне да ме учи как да се държа на сцената ми е много смешно. Поглеждам го недоверчиво и си казвам : „Виж, тези хора как ме учат!“

Ако всички се държат естествено, може би ще бъдат малко колоритно смешни. Не е нужно да преправят външния си вид или да имат неестествено поведение за да бъдат атрактивни, защото това се натрупва и оказва своето влияние. Хубаво е да се поддържа външния вид, но трябва да се прави с усет.

От твоите родители ли идва мотивацията ти да поемеш актьорската професия?

Те ме въведоха в театъра и ми го показаха, но аз какво съм запомнила, не знам. Родителите ми си отидоха много рано. Нямаше как да науча повече неща от тях. Всичко, което съм възприела от майка и от татко спира до 13 годишната ми възраст. После, започнах да научавам други неща за живота сама.

Аз се възхищавам на твърдостта на характера ти, защото губиш родителите си в най-уязвимите си години, точно когато формираш мирогледа си. Коя беше силата, която те държеше в правия път за да изградиш живота си по този успешен начин?

И аз не знам каква е тази сила… Може би страха от неизвестното ми е налагал да се държа сама в определени стойностни рамки и да ги науча навреме за да не стане нещо лошо, но родителите ми са успели явно да положат основата за да се задържа в правилното течение. Аз не се разхайтих след като починаха. Напротив, бях се свила в себе си. Непосредствено след като ги загубих, ми спадна рязко успеха, но пак го поправих. Завърших образованието си, после станах студентка във ВИТИЗ.

Кой те подготви за НАТФИЗ?

Подготвиха ме едни варненски актьори: Петя Петкова и Пламен Георгиев. Разбира се, аз давах всичко от себе си. Цяло лято всеки ден с колелото ходех до Дружба за да ме слушат. Доста неща научих от тях. Ние поддържаме връзка, но много рядко се виждаме. Аз съм им много благодарна за усилията.

Баща ти винаги ти е казвал : „Вярвай в себе си.“ Трудно ли ти беше да си повярваш, особено, когато оставаш самичка и родителския стимул изведнъж изчезва за теб? 

Честно казано – трудно ми беше. Никак не ми беше лесно да разбера, какво трябва да правя във всеки един момент. Имах настойници, които ме напътстваха, но те също имаха деца и едва ли им се занимаваше толкова дълбоко с мен, но давах напред. Крепях се на приятели и съученици. Емоцията ме водеше. Гледах приятелки, които кандидатстваха в НАТФИЗ и си казах си: „Хайде и аз ще кандидатствам там.“

Слушайки те, бих казала, че думите на Исабел Алиенде “Само сърцето е това, което ни движи и определя ходовете на съдбата ни“ изключително добре ти прилягат. Ти съгласна ли си с това?

Да, това е много вярно за мен. Поради липса на пътеводители, трябваше сама да си намеря пътя и беше трудно да се доверя на хората около себе си. Това не е лесно, защото аз много се пазех. Беше ме страх да не ме излъжат. Имала съм странни ситуации, с чужди хора, които са се представяли за приятели на баща ми и на майка ми. В един момент се появи един брат, който аз не познавах. Той дойде и започна някакви делби за да ми вземе лозето. Взимайки ми лозето, ми взе всичките спомени. Аз бях израснала там и всичко отиде в „кереча“, както казват хората. Искам да кажа, че има всякакви хора. Аз не бих постъпила така, защото ми е под нивото.

Казваш, че имаш много силна интуиция. Доверяваш ли ѝ се?

Аз имам много вярно усещане за нещата и така си напътствам живота. Общо взето, каквото съм си набелязала съм го изпълнила. Реализирала съм много от мечтите си. Следващата ми мечта, то направо вече си е мечта е да стана шофьор, което е много странно и страшно, защото не знам до къде ще стигна.

Ген или естествен развой на нещата е актьорското поприще за сина ти?

Аз съм израснала между кукления и драматичния театър.

Сега и Мартин продължава семейната традиция. Явно генно съм му го предала, което е добре. Той е трето поколение актьор и ще стане известен, защото е много старателен и видимо умее да се превъплъщава.

Аз много се радвам, че той е по-добър от мен и ме надминава в някои ситуации. Много по-уравновесен и разумен е. Разсъждава много и е много рефлективен като мен.

Три години беше в моята школа. Приятелката му също. Те ми бяха гръбнака. Аз бях сигурна, че те ще влязат в НАТФИЗ. Той стигна до трети кръг на драма, но се отказа сам и не се яви. Реши, че ще отиде в специалността „Кукли“. Там е по-весело, защото се прави шоу. Те пеят, танцуват, играят.

В другите специалности се работи много върху текстовете, които често пъти са тежки. Аз му казвам, че животът трябва да бъде забава и човек трябва да се забавлява с професията си. Ето защо, е важно да се научат добре нещата, а после ако искаш ходи и играй драма. Ти винаги можеш да бъдеш сериозен, докато е по-трудно да бъдеш смешен. Когато си учил всичко, можеш всичко. Когато си учил повече едното, то другото ти куца и ще се чувстваш бос. Не всеки може да разсмее останалите. За мен е много важно, един актьор да може да изиграе всичко и да се развива във всички посоки, но това зависи от самия него. Аз гледам да бъда така и се старая и синът ми да мисли по този начин.

Тъй като вече споменахме твоята школа, би ли ми казала на какво учиш децата, които я посещават? Безспорно те имат афинитет към театъра и след време може би ще продължат в тази посока.

Да, аз вече виждам, кои са следващите. Някои ме напуснаха, защото влязоха в НАТФИЗ. Има и такива, които не успяха и съответно се отказаха да идват в школата. Аз не съм виновна за това, че те се усещат късно и нямат време да се подготвят. Повечето се подготвят от далече. Развиват си някакви качества и не съжаляват, че ги карам да играят нещо, което не бива поставено на сцена. Заучавайки една роля, те си доразвиват способностите и придават нюанси на характерите си.

Школата върви много добре. Децата ги търсят за филми. Те много се борят за всичко. Аз не мога да допусна, те да идват и да им е скучно. Правят се сериозни репетиции. Много се вживяват.

На каква възраст е хубаво да се започне и какво трябва едно дете да усвои от самото начало?

Добре е да се започне около 10 годишна възраст. По-рано е нереално. За да се превъплъти успешно в една роля, детето трябва да има навършени години. Погрешно е родителите да си мислят, че едно дете на 4-5 години е актьор, защото проявява някаква емоция. Поради тази причина, ми се налага да връщам малките кандидати.

Работата с деца не е лесна, но правя всичко с много желание. Искам да видя идеите си осъществени. Опитвам се да ги мотивирам. Малките ми са много работливи, много единни и много ме слушат. Много е задружно в школата ми. Това развива чувството за колективизъм и взаимно сътрудничество. Трябва да се разбираш с всеки и всеки трябва да може със всеки да играе на сцената и да си партнира. За съжаление, те пак си се делят. Характерите си се наместват взаимно.

Какво ти дава работата с децата?

Моето детство беше много хубаво и някак си ми се иска да им предам част от него, защото виждам, че тяхното детство е много технически ориентирано. Когато децата влизат в школата ми, ги карам да оставят всички телефони на един плот и да изключат звука. Оставят всички чанти и якета, и всеки сяда на седалката си. Облечени са в черно, защото работим с ултравиолетово осветление. На мен целта ми не е да се вживявам в ролята си на учителка, защото и това съм завършила. По-скоро, това ми помага да ги организирам.

Аз имам своите детски мечти, които не съм осъществила или актьорски изяви, които ми стоят в главата и ги предавам на тях. Те осъществяват някакви мои идеи, защото това е моята школа и аз се идентифицирам с нея. Това е една школа, която ти дава подготовка за евентуален старт, ако си решил.

Аз подготвям много добре. Много се вживявам и в подготовката за НАТФИЗ. Това не е никак лесна задача и е отговорност за всеки един по отделно. Поради тази причина, всеки трябва да бъде в състояние да я поеме сам и да не прехвърля вината върху мен, ако не е успее. Те трябва да знаят, че ако не ги харесат, то е защото някой търси определен типаж, а не защото те не са способни. Те обаче се комплексират и започват да обвиняват този, който ги подготвя. Няма такова нещо, просто самите преподаватели си избират типажи за дипломните работи. В специалност „Кукли“ не е точно така. Там гледат на кандидатите да са емоционални, рефлективни, работливи, да пеят, да танцуват.

Тази школа е признание за актьорските ти качества. Хората те оценяват и поверяват децата си за да развиваш таланта им.

Децата идват от хубави семейства. Има разбира се и неприятни намеци, но аз успявам да ги оборя с факти. Участието в школата се заплаща, но парите отиват за костюми, за декори, за наем. Някои хора не си дават сметка, колко е скъпо това изкуство. Не е лесно, да го направиш да изглежда не самодейно в самодейна среда, но за мен това е предизвикателство и ми носи голямо удовлетворение.

Веднъж сънувах един кит и го възпроизведох точно както беше в съня ми – страшен. Човек, когато има желание прави нещата много бързо. Аз имам доверие в себе си, защото учейки специалност кукли, съм се научила да рисувам, да шия, да лепя, да прилагам различните видове приложни изкуства, което ми е много полезно.

Намирам, че имаш забележителна находчивост и си много идейна на сцената.

Аз се опирам на публиката, когато играя. Това се приема много добре от нея, защото ги прави съпричастни с представената ситуация. Тази апартност, която правя, свързва сцената с публиката и те стават съпричастни с това, което се играе от нас актьорите. Това е един много изпитан от мен подход, който ми помага да комуникирам с публиката, а тя много обича да взима участие. Ако си дошъл на театър, защо пък да не участваш и да не съпреживееш действието. Това обаче е умение, което не всеки може.

Как постигаш вътрешния си баланс?

Тази школа много ми помага за вътрешния баланс, като освобождавам и изпускам натрупаната емоция. Това, което правим в театрите не винаги ни допада, а в школата може да правя това, което искам. Важното е, че това много се харесва на децата. Аз завърших кукли, пък играя в драматичен театър. Майка ми беше куклена актриса, а баща ми драматичен актьор. По някакъв начин съм обединила техните два образа, но се занимавам и с деца.  

Слушайки те, констатирам, че много неща са ти минали през главата, но винаги оставаш усмихната. Кажи ми каква е тайната?

Няма тайна. Гротеската е тази, която ме държи в това състояние през цялото време. Закачам се, разсмивам се от себе си и хората виждат, че аз не се мисля за манекенка, каквато и не съм. Е, за някой може пък и да съм, но мен това не ме интересува.