„Къде е….?“ не, не детето, още по-малко пък мъжа. Такава блажена ситуация, при която да не съм в компанията на тези скъпи за мен същества, не може да ми се случи.
„Къде е …?“ Какво? – цялата покъщнина. Задавам този въпрос за добро утро, за добър ден, за лека нощ и не се изчерпвам с питането ми само три пъти на ден, защото би ми станало скучно. За да се държа в емоционална кондиция, чиято цел е преди всичко закаляване на нервната ми система, го задавам най-малко по три пъти на всеки 30 мин, което прави минимум 6 пъти на час, или средно 100 пъти на ден като изключа времето през което претендирам, че спя. С този въпрос си лягам и ставам вече два месеца и както се очертава поне още два.
Не си мислете обаче, че в нашия дом само аз питам : „Къде е?“, защото ще сте в голяма заблуда. За качеството на изпълнението, сме сформирали семейно трио и всеки приглася в различна тоналност, съобразно капацитета си да хване по-висока или по-ниска октава. Дисонансът ни е уникален и ако има музикално отличие за подобна изява, то определено ще бъдем удостоени.
Предполагам, че се досетихте вече, защо задавам този въпрос. Грешите, ако си мислите, че се подготвям за околосветско пътешествие или за напускане на Канада. Това звездите не ми го предсказват! Намирам се в кулминацията на нашия ремонт, която се изразява в пълно разбиване на кухнята и на моите НЕРВИ.
От търсенето на завивките, дрехите, чорапите, бельото, сега вече минахме на стадии къде е захарта, солта, вилиците, лъжиците и прочие. Е поне ще си призная, че по най-егоистичния начин, грижливо си грабнах скъпоценната ми кафе машина и я инсталирах до умивалника в банята, защото ако трябваше и за нея да питам: „Къде е?“, повярвайте ми, махалата нямаше да има нужда от будилник и доброволно щеше да се притече на помощ. Не че сега не ги огласявам със звънкия си глас, но явно моето: „къде е …?“ е все още безобидно с много сериозна тенденция да се промени към застрашително, защото съм станала като вулкан, който бълва огън и лава и иска да изпепели всичко около себе си.
За да бъда откровена ще ви доверя, че от както сме започнали с ремонта, не съм престанала и за секунда с изригванията, които държат в работна кондиция майстора – моя мъж. Какъв по-голям стимул от това, жена ти да ти мърмори непрекъснато за бързината на трудовия процес! То не напразно хората са казали: „Бързата работа, срам за майстора!“ В този смисъл, моята половинка няма как да се посрами, защото не се задоволява просто с факта, че прави ремонт след работа, ами пренася зоркия си поглед на мениджър към домашния проект и оглежда всичко до най-малкия детайл, така че да подържа вулканичната ми активност постоянна. Ама да ви призная, скоро интензитета ѝ ще намалее, не от вътрешната температура на природното явление, което бушува в мен, ами от прогнозите на синоптиците, които говорят за понижаване на градусите. На фона на предстоящото застудяване, моя майстор подготвя вече смяната на прозорците, които са поръчани, точно преди 5 месеца и още ги няма.
Това обаче, не пречи съпругът ми предвидливо да свали рамките им и да създаде благоприятни условия за вятъра, който като духне от източната страна на къщата без проблем влиза през кухнята и излиза през западната ѝ част, т.е. през хола. Как да не гледам на този природен феномен позитивно! Получава се естествено проветряване и течение на въздушните маси, при което всичките найлони закачени по сводовете на стените започват да пеят песента: „Ветрове“ на Лили Иванова и да ми пълнят душата, с … прах. И тъй като аз съм „леко“ алергична към нея, описанието на чистенето ще го оставя за следващия път, защото честота му е подобна на тази, с която непрекъснато задавам въпроса: „ Къде е….?“
И докато аз задавам този въпрос, вие не питайте аз къде съм, защото няма да мога да ви отговоря. У дома е нещо средно между къмпинг и полеви лагер, с тенденция в обозримото бъдеще това да бъде приключено и да можем отново да се радваме на домашния комфорт.
В знак на моята благодарност, че проявихте търпение и прочетохте моите излияния, публично обещавам, като завършим ремонта да ви покажа така изстрадания и дългопланиран резултат . До този момент обаче, ще пея рефрена: „Къде е…?“ в различни октави и ще се мъча да балансирам между многобройните ми задължения.
